Константин Гълъбов

В 1876 г. нашите водители и деди извършиха мистичния подвиг на Освобождението, като проляха кръвта си за нас, техните наследници. Копривщица, Панагюрище, Перущица, Брацигово, Батак и др. села и градове дръзнаха да се противопоставят на огромната отоманска империя, числяща десетки милиони жители, включваща обширни земи, имаща многобройни войски и това, което извършиха тия села и градчета с шепа хора е наистина дело, достойно за удивление.

Аз винаги съм тръпнел от възторг, когато съм слушал баща си, или други по-стари хора от моето родно място Перущица да разказват за Априлското въстание.

Възхищавал съм се от безподобния хероизъм проявен дори от невръстни юноши, ала дирейки по-висшия смисъл на нещата аз съм се спирал с не по-малко обаяние и на ония предпоставки, които доведоха до въоръженото въстание през 1876 г, и на тях искам да обърна внимание тук.

Те са от културно историческо естество. Както знаете българският народ се събуди от своя петвековен сън след Паисия, когато и в Балканския полуостров проникнаха идеите на западно-европейските демокрации, признаващи свободата на отделните народности.

Тези идеи обаче не могат да се нарекат само политически, но и културни, защото включваха в себе си като идеал освен освобождението на потиснатите народи, още и тяхното културно събуждане и развитие.

И тъкмо по тази причина виждаме и у нас радетелите за освобождението на народа ни от турското иго да бъдат и радетели за културното събуждане и развитие на поробения българин.

Наистина в средата на нашите народни дейци от преди Освобождението е имало две течения: едни са били за активното освобождение чрез революция, като се обяви въстание и по такъв начин се предизвика намесата на великите сили, които да наложат на Турция нашето освобождение - други са били за пасивното освобождение, като се издигне народа ни по пътя на бавното културно развитие до висота, на която той ще почне да играе важна роля в обществения живот на Турция и по своето положение не ще бъде роб; ала и онези, които са били за активното освобождение, за революцията, не са били противници на културното събуждане и развитие.

Основават се училища във всички покрайнини на България, Македония и Одринско, печатат се книги с помощите на родолюбиви българи, откриват се читалища - навсякъде и от всички се върши, наред с работата по организацията на въстанието, и културната работа на народното свестяване.

И когато първото революционно течение в средата на нашите дейци надделява, идва Априлското въстание.

То идва не само като опит за политическо освобождение, идва и при назрялото съзнание, че ще открие всички възможности за по-нататъшно културно развитие.

Който е чел писмата на нашите дейци от преди Освобождението знае добре с какви въжделения са живели те - работили са за освобождението на народа ни не само за да го спасят от турския режим и да му дадат възможност за съществуване като самостоятелна държавна единица, но и защото са искали да му открият широките пътища на културното преуспяване.

Те са живели с културните идеали на тогавашните западноевропейски демокрации и затова техният голям подвиг, организирането и подкладването на Априлското въстание, придобива още по-голямо значение.

Той е бил извършен не само в името на българските политически идеали - бил е извършен и в името на западноевропейските културни идеали, прочее Априлското въстание с неговата дълга и комплицирана предистория има една голяма предпоставка, която му придава общоевропейско историческо значение - тя е неговата културна предпоставка.

Е, добре, България се освободи и всяка година ние, потомците на ония, които сложиха кости за освобождението й, чествуваме тяхната скъпа памет, преизпълнени от чувство на почит и преклонение.

Пита се, обаче, само един акт на почит и преклонение ли трябва да бъде този празник - трябва ли за нас, просветените наследници на падналите през Априлското въстание, да бъде той само проява на един гол пиетет?

Не, ние трябва да вложим в него едно по-дълбоко значение, да го осмислим като празник на ония идеали, с които живяха народните ни дейци, мъчениците за свобода и култура на българския народ.

Те ни оставиха два скрижала, и на единия от тях стои написано: освобождение и на останалите поробени българи, а на другия - културна работа, и колкото е светъл единият завет, толкоз е светъл и другият.

Ако не се издигнем на нужната културна висота, като настигнем изпредналите ни по-стари западноевропейски народи, ние не само че няма да освободим останалите поробени българи, но може да изгубим и собствената си свобода, защото културността е главният фактор за политическа независимост.

——————————

в. „Стрелец”, бр. 4, 28.04.1927 г.