АКВАРИУМА
Писателят влезе в заведението, огледа се и като кимна на познатите бавно тръгна към тяхната маса.
Беше го правил стотици пъти през последните години и винаги самото влизане в кръчмата отпускаше в душата му насъбралата се през деня тежест и обикновена битова горчилка.
Знаеше,че ще намери хора, с които може да поговори.
Заведението беше от старите, които на времето наричахме кръчми. Но не беше от онези, в които се заседяват кварталните пияници.
Все пак имаше ниво - имаше време, в което тука идваха журналисти, архитекти, писатели, учени и дори академици, които обичаха простата и уютна атмосфера на това заведение.
Преди много години на витрината бяха сложили голям аквариум с шарени рибки - да привличат клиентелата. Аквариумът отдавна го нямаше, рибките бяха измрели, но името си остана - „Аквариума”.
Трябва да отбележим, че това беше от малкото заведения, които след промените не сложиха надпис на английски език - държаха старото име да си остане и грижливо поправяха неоновото осветление над входа.
Бяха започнали да се събират преди повече от четирийсет години. Веднъж на месец, след това веднъж на две седмици - но много сериозно и последователно.
В постоянната компания имаше писател, поет-сатирик, архитект, журналист от телевизията, известен колекционер на марки, който всъщност беше лекар-ортопед и лекуваше предимно спортисти, бивш олимпийски шампион по борба и известен дори в чужбина оперен бас.
Жените бяха добре дошли, особено младите и напористи журналистки, които искаха да вземат интервю от известния писател или от оперния певец, но често ставаха почти постоянни гости на компанията.
Казвам „почти постоянни”, защото имаше случаи, в които гости не се канеха, въпреки че на масата не се обсъждаше нищо секретно или не се разказваха вицове против правителството.
Просто постоянните посетители държаха да се чувстват като вкъщи и приказките им да не се чуват от чужди уши.
Обикновено най-много говореше телевизионният журналист - всъщност това беше професията му и както веднъж отбеляза съвсем удачно писателят, той сякаш си беше постоянно на работа.
Само дето в тези вечери не му плащаха. Старият олимпийски шампион повече наблягаше на пиенето, като в края на вечерта обикновено се прибираше пиян вкъщи, където жена му за пореден път му натякваше: „Ако беше станал треньор, както ти предлагаха, нямаше да се напиваш като каруцар”.
Той нищо не отговаряше, защото всъщност в ранната си младост, преди да бъде забелязан в родния си край от един треньор по борба, наистина е бил каруцар. Но, това е било много отдавна.
Най-много критики отнасяше архитектът, защото точно по онова време се разработваше градоустройствен план на София и той участваше в комисията по градоустройство.
Общото мнение беше, че не трябва да се строят такива големи комплекси, в които хората с десетилетия не могат да се опознаят и да си кажат едно съседско: „Здрасти!”
Архитектът, който беше умен и талантлив и беше построил не малко обекти както в столицата, така и в страната обясняваше, че никой не иска да ги слуша. Последният път, когато се застъпил за един свой проект било при строежа на популярния тогава комплекс „Младост”.
Те били изкопирали известния в цял свят комплекс Еур в Рим - малки блокове на три етажа, с много зелени площи между тях. Когато ги видял, министърът на строежите попитал защо са толкова ниски тези кооперации и къде ще настанят хората, които нямат къде да живеят.
След това взел една кооперация от макетите, стоящи пред тях, сложил я върху другата и казал: „Като махнете покрива, ще стане екстра. Така го направете!”
Архитектът взел макета, поставил го обратно върху таблото и казал: „Другарю министър, това е готов план, той не може да се променя.”
„Не го променяйте - казал твърдо министърът и си личало, че няма да си промени мнението. - Направете го така, както ви казах!”
Архитектът отбелязал нещо недоволно в смисъл, че всеки трябва да си знае работата. Разбрал, че повече не трябва да спори с министъра едва когато две години под ред не получавал никакви големи държавни поръчки.
Затова заминал за Северна Африка, където стоял няколко години. Обичаше да разказва за своето пребиваване там и винаги разказите му завършваха с някаква жизнена поука.
Която компанията възприемаше съдбовно, като тежко въздишаше. Не чак толкова тежко като при умрял приятел, но просто така. В смисъл: „Абе, така е, какво да правим!”
Поетът-сатирик обикновено мълчеше, но в края на вечерта поднасяше на компанията малки стихове, в които много умело и с чувство за хумор описваше различните герои на тази компания.
Той сериозно наблягаше на пиенето, но това не се отразяваше на таланта му. Единственият проблем при него беше, че големите издателства не го приемаха сериозно и освен в сатиричните предавания на радиото смешните му стихове не се забелязваха на друго място.
Особено в красиво оформени стихосбирки, които бяха привилегия на големите издателства и към които поетът-сатирик, като всеки поет упорито се стремеше.
Но писателят, който беше известен не само в тази компания, а също така имаше уважаван глас в съюза на писателите в такива случаи му казваше да не се отчайва, а да пише.
Само писането ще ни спаси от неграмотността! - обичаше той да казва. Въпреки че го повтаряше често, компанията винаги посрещаше фразата със смях.
Лекарят ортопед, който винаги започваше вечерта с фразата: „По-добре аз да съм на вашата маса, отколкото вие на моята!” - и с това предизвикваше весели възгласи от цялата компания - не ги занимаваше с ежедневните кървави истории, случващи се с младите спортисти.
Неговата тема за разговор на маса беше страстта му към пощенските марки. Той красиво разказваше кои марки за какво служат, кои са най-скъпите, защо са такива и как да се отличават тези марки от обикновените, които понякога са много красиво изшарени, но нищо не струват.
Понякога идваше с любопитна информация от срещи в клуба на филателистите, където членуваха видни културни дейци, известни спортисти и дори партийни деятели от висок ранг.
Разказите за странни марки, струващи цяло състояние и предизвикващи асоциации с далечни страни и екзотични пътешествия забавляваха компанията и освен това внасяха една необходима образователна нотка в разговорите.
Понякога в края на вечерта, когато бяха добре подпийнали, но все още не им се прибираше, някой се провикваше: „Абе дайте малко да развеселим кръчмата!”, което беше покана към известния оперен бас да започне.
Той не чакаше да го канят, тихо се прокашляше, няколко пъти измърморваше “Ммм! Мммм!”- и след това започваше със своя дълбок, мек и чаровен глас.
Пееха стари градски песни, познати на повечето посетители от кръчмата, пееха шеговити народни песни, свързани не толкова с народните обичаи, колкото с народното чувство за секс, пееха и известни оперни арии.
Разбира се, пееха само началото на ариите, защото както казваше световно известният певец: „Истинските певци започват, само циганите карат до края”.
Писателят, който беше нещо като нещатен ръководител на тази група и много често плащаше цялата вечер, обичаше да разказва истории за лова.
Трябва да кажем, че от тази компания оперният бас, лекарят ортопед и писателят бяха ловджии. Ходеха на различни места, но понякога организираха посещения в провинцията при някой приятел на писателя, който от своя страна беше известен в цяла България като майстор ловец.
Той измисляше истории, които от една страна показваха неговата слука в лова, от друга леко и приятелски се надсмиваше над своите колеги-ловци от писателския съюз, които не знаели как да оскубят пъдпъдък и как да сготвят заек така, че хем месото да уври, хем да не се загуби вкусът на чесънчетата, пуснати в гювечето.
Да не говорим, че както обясняваше той, повечето писатели не умеели да стрелят, много-много не обичали да скитат по полетата и ходели само за софрите, които техните приятели от провинцията богато устройвали след лова.
Компанията беше широко известна в бохемските среди и нейното присъствие в Аквариума беше гордост за управителя.
След промените той изкупи заведението и вече като собственик можеше с пълна сила да показва уважението си към компанията.
Винаги го канеха да пийне с тях, но той знаеше, че ако искаш да бъдеш добър домакин, не трябва да сядаш при гостите.
Изпиваше чаша червено вино, което той самият доставяше от някаква изба в провинцията, понякога идваше до масата, за да запее заедно с великия певец и трябва да кажем, че имаше хубав глас, макар и необработен.
Останалите посетители на кръчмата се отнасяха с особено уважение към компанията, не се сърдеха, когато компанията пееше и дори се присъединяваха към тях. Това беше образец на истинска мъжка, бохемска компания.
В онези времена, разбира се, когато от такива компании имаха нужда не само членовете на компанията, но цялото общество, което не разбираше, че тя съществува, но се радваше на плодовете на труда на тези хора.
Обществото не знаеше, че самото съществуване на компанията създаваше такава атмосфера за хората в нея и за техните гости, че те после можеха цяла седмица да работят страстно и талантливо на своите работни места. Както казахме, те бяха велики всеки в своята област.
Това беше времето, в което нямаше много телевизионни формати, нямаше безглутенови, кето и вегански диети, политиката се обсъждаше на маса не с друго, а с вицове и хората свещено вярваха, че някога ще дойде време, когато всичко ще бъде весело, щастливо и богато. Такова време не дойде.
Писателят поседя известно време сам, огледа се и разбра, че тази вечер никой няма да дойде. Не защото вече не искаха, а защото просто не можеха.
Архитектът страдаше от тежък ишиас и почти не излизаше от къщи. Оперният певец беше се преселил в Италия и нямаше намерение да се връща. Лекарят-ортопед живееш след пенсионирането си на вилата в близко село. Телевизионният журналист се беше втурнал в политиката и рядко имаше време за подобни прости занимания, а поетът-сатирик, който така и не успя да влезе в издателствата със своя стихосбирка просто беше свикнал да пие сам вкъщи. Впрочем, не съвсем сам - понякога компания му правеше неговата жена, известна журналистка.
Писателят поседя сам на масата, повъртя чашата с червено вино и едва тогава забеляза младия келнер, който обикаляше масите и от време на време хвърляше питащ поглед към неговата маса, която стоеше някак си празна в заведението.
Той наля втора чаша, повика го с пръст, момчето се спря учудено, попита с поглед дали за него става дума и след това приближи. Седна и взе чашата в ръка.
Дончо, всъщност така се казваше писателят, го погледна изучаващо, както се гледа психически болен пациент, след това леко отпи и го попита:
- Извинявай, ти ловджия ли си?
- Не! - стреснато отговори младият сервитьор. - Не съм, нямам никакъв интерес към лова…
- Да, така е - проточи неопределено Дончо. - А случайно да събираш марки?
- Не! - тихо и механично поклати глава момчето, сякаш беше започнал да се учудва на странните въпроси.
- Да бе, какво те питам и аз.
Помълчаха. Дончо въртеше чашата в ръка и не бързаше да отпие. След това вдигна чашата, те се чукнаха и отпиха.
- Архитект сигурно не си бил, нали! - попита отново Дончо с онзи тих и изпитателен глас, с който психиатрите се опитват да навлязат в света на болните си пациенти.
- Не, аз нямам висше образование, аз… - объркано изрече момчето.
- Добре, извинявай, аз просто така… сигурно и в Африка не си ходил, нали?
Момчето понечи да отхвърли с глава въпроса, но Дончо с ръка го спря и като се приближи до него попита пак така тихо:
- Извинявай, а какъв си всъщност ти?
- Никой… сервитьор… от една година съм сервитьор - объркано отговори момчето.
- Дааа! - замислено каза Дончо, сякаш правеше последен опит да се ориентира в света на своя пациент. - Знаеш ли, постоянно умират близки и познати. А се раждат само непознати. Да! Ти си никой! А на мен ми трябва някой! Все пак- благодаря за компанията.
Той вдигна чашата си за наздравица, сякаш не към момчето, а към цялата присъстваща и неприсъстваща компания, която в момента вече трайно отсъстваше, но която той сякаш виждаше пред очите си.
Същата, която беше виждал толкова пъти през последните четиридесет години. Отпи.
Стана, плати сметката като остави солиден бакшиш. И излезе. Без да се обърне.
Повече не го видяха да влиза в Аквариума. Скоро след това старият собственик почина.
Синът му, който се беше върнал от Америка за погребението заяви, че няма вкус към простия живот на кръчмар и му трябвали пари, защото нещо в Америка не потръгнало както трябва. И обяви заведението за продан.
