откъси

Ахавни Кеворкян

„Историята не принадлежи на онзи,
който я преживял,
а на онези, които я помним!”
Пол Остър

Васпураган, Х век

Вечно заснежените планинските върхове изсветляваха бавно, искрящи белите ледници отразяваха сиянието на зората. Среднощни сенки се криеха сред вековните дървета.

Дълбока тишина пазеше все още нощния покой. Лек вятър поклащаше листата сред дебелите клони на дърветата и будеше птиците. Някъде из букака изписука сова.

По пътеката, все още в полумрак, се движеше ефирна фигура. Плавната лека походка подхождаше на жена. Полите й, плъзгащи се по тревата, шумоляха и това беше единственият звук в сумрака.

Развиделяваше се. От двете страни на тясната планинска пътека надигнаха глави пъстри цветя. Тя вървеше уверена и току се навеждаше на една или друга страна, откъсваше стрък, прибираше го внимателно в кошницата си и продължаваше напред.

От време на време се шмугваше сред храстите, откъсваше една или две тревички и се усмихваше, явно бяха ценни и редки сред останалите растения.

Стъпките на жената почти не смущаваха вековната гора, а се сливаха се с диханието й. Яркочервената забрадка, едва покриваща водопад от смолисто черни къдрици, се забелязваше сред сенките и с отдръпването на нощта сякаш се превърна в цвете сред цветята, топъл полъх, ярък лъч, разкри се грациозната осанка на жената.

Пътеката следваше някаква магическа спирала, която, въздигнала се до небесата, рязко започна да слиза към полето. Въздухът натежа от аромат на риган, мента и пелин. Запяха птици и шумоленето сред гъстата растителност носеше аромат на гора. Долу в ниското се виеше река, не много голяма, но пенлива и шумна.

По пасищата кротко пощипваха тревата стада овце с дебели лоести опашки, рядко срещани на други места. Кафяви и петнисти крави водеха теленца с влажни муцунки. Малките току се провираха да сучат от натежалите от мляко вимета на майките си.

Медни звънци припяваха на мученето им. В далечината отекваше тропот на конски копита, цвилеха радостно жилави жребчета. Волни и силни бяха конете на арменците. Козината им блестеше на яркото слънце. Опашките и гривите им се вееха нашироко, когато галопираха по тучните пасища напролет.

Цвиленето на влюбените отекваше надалеч и звучеше като песен в ушите на планинците. Пастирите - снажни, мургави мъже, обути в широки пъстри панталони с везани елеци, крачеха след стадата и свиреха на дудук.

По поляната се очертаваха пъстрите силуети на жени, наведени над големи кошове. Чевръсти и леки като слънчеви лъчи, девойките събираха листата, покрити с манна.

На няколко места имаше направени заслони от сплетени млади клонки, където горяха огньове, а на тях вряха големи казани.

В казаните насипваха маносаните листа, захарта се разтопяваше във водата, после изваждаха листата и течността се вареше, докато се получи гъст сладък сироп. Наричаха го растителен мед-руп.

Най-младите и нежни маносани листа събираха отделно, нареждаха ги едни върху други, пресоваха ги и се получаваше най-вкусният и ароматен сладкиш казбен.

По тези места от векове се ползваше захарта, дарена на местните арменци от природата. Тази сладост осигуряваше прехраната на селяните, особено по време дългите зимни пости в този планински край със суров климат.

- Лусин, пак ли си обикаляла планината по тъмно? - провикна се девойка изпод един от навесите.

- Бог да ви помага, момичета - без да спира, отговори Лусин и запя с пълно гърло стара, закачлива песен.

Запяха и останалите. Красивият свят на обитателите в тази сурова наглед планина се беше разбудил и кипеше пълнокръвен живот.

- За Бога, поспри! При него ли отиваш? - застигна я млада жена. - Ето, занеси му да се подслади и поздрави му носи.

Гривните по ръцете й подрънкваха звънко, докато слагаше в кошницата на Лусин един от току-що приготвените кръгли сладкиши казбен, увити в няколко по-големи листа.

- Спорна работа, благодаря! - махна с ръка Лусин и продължи по пътя надолу.

Абаранк (дворец, резиденция) се намираше на югозападния склон на планината Сарихач на височина близо 2400 метра. Тук арменците построиха манастира Сурп Хач.

От височината на селището се виждаше буен планински поток, виещ се от планината към най-ниската част на низината, където се вливаше в река Мокс, точно преди тя да се слее в източния ръкав на Тигър.

Около манастира се гушеха селата Бетар, Огим, Авентантс. Те бяха по-скоро скупчени една до друга роднински колиби, събиращи няколко поколения семейства.

Шумно и сговорно живееха тези хора. Най-често те пасяха общи стада. От поколение на поколение предаваха тънкостите на някой занаят: златарство, медникарство, грънчарство, килимарство.

Природата беше сурова, но планинците се бяха приспособили и живееха в мир с нея и със съседите си.

Това място от векове беше свято за жителите на Васпураган. Тук те идваха на поклонение в параклиса „Сурп Ховханнес Мъгърдич” (Св. Йоан Кръстител) да славословят Бог.

Манастирът имаше централна роля в културния, образователен и духовен живот в тази част на крайбрежието на езерото Ван.

В околността се разказваха легенди за мъдрите владетели на Васпураган, които живееха в града крепост Ван, за героичните битки на князете Ръштуни и Мамигонян срещу персите и за предателите на нацията Меружан Арцуни и Вахан Мамигонян.

Бяха изминали векове, но славата и достойнството на предците даваха упование и вяра на наследниците от нахарарските фамилии, които водеха народа си с твърда ръка и уважение към пазителите на Вярата.

Старият параклис беше място, където хората търсеха утеха и се отдаваха на молитви, но все повече идваха заради него, монахът Давид.

Той беше родом от Кемах, в близост до Ерзрум и Ерзинчан. В старите исторически книги пишеше за града Кемах-Ани, който по времето на Хайк е бил главна крепост и основно селище в област Ерзрум.

Крепостта е била важна по времето на значимите династии Ардашесян и Аршагуни, тук остават и техните гробници.

Тези земи от хилядолетия бяха и си останаха кръстопът на влияния между Запада и Изтока, Рим и Персия, християнство и езичество.

***

Тъкмо се беше развиделило. Из малките дворове се мяркаха сънени стопани. Някъде се чуваше цвилене на кон, закукуригаха петли. Човешки гласове едва се чуваха тук-там.

По малката улица затрополиха конски копита, не един, няколко ездачи нарушиха покоя в сънливото утро. Стъпките им отчетливо кънтяха, изпод копитата им отскачаха дребни камъчета.

Не се случваше често на тази иначе спокойна улица. Ездачите бяха трима, с отличителните знаци на охраната от вътрешната крепостна стена, и се движеха между къщите.

Конете спряха пред дома на Манклавт и Лусин. Първият от колоната слезе от седлото си и затропа по портата на оградата. В тишината на разбуждащия се квартал ударите отекваха през няколко къщи.

- Какво става? Кой се е разтропал? - се чуха сънени гласове от съседните къщи.

- Отворете! Отворете! Носим заповед от двореца на императора!

Рошави глави занадничаха през полуотворените прозорци, но никой не смееше да излезе на улицата. Лусин пребледняла сви ръцете си в юмруци и погледът й застина в очите на Манклавт за една безкрайна минута.

- Облечи се! - каза той, докато навличаше бялата си риза и се опита да ? се усмихне.

Тропотът не спря, докато стопанинът не се появи на вратата по риза.

- Ти ли си лечителят от Абаран! Заповед от охраната на двореца, ще дойдеш с нас! - недочакал отговор, изстреля войникът.

- Аз съм воин от армията на императора, водил съм тагма от 300 войни, които с божията помощ защитаваха границата на империята, - опита се да овладее тревогата си Манкалвт.

- Казано е да те заведем в двореца - рече вторият воин. Той слезе от коня си, доближи се до вратата и прошепна в ухото на разтревожения стопанин:

- Спасил си живота на баща ми, а той не е арменец. Ти си божи човек, свят човек. Приготви се! Имаме заповед, трябва да дойдеш с нас!

Нямаше заплаха, не използваха сила, но бързаха. Това някак уталожи напрежението у опитния войн. Манклавт кимна с глава, беше готов да изпълнява заповеди, но вътре в душата му бушуваше буря от въпроси.

Лусин разпозна отличителните знаци на дворцовата охрана в сумрака на отминаващата нощ. Тя знаеше - на тези хора не можеше да се противоречи, и мислено се молеше да е за добро, въпреки че обикновено с тях нищо добро не идваше от вътрешната част на крепостта.

Тя бързо приготви нещата на съпруга си, метна елека и палтото на стола. В кожената му торба сложи мях с вода, малкото евангелие, което съпругът ? носеше в себе си по време на поход, и малка кожена торбичка с пръст от гроба на Светеца.

От съседната стая се подадоха уплашените лица на децата, а Давид беше съвсем облечен:

- Тръгвам с теб, татко! - с глас на възрастен каза той.

- Оставаш тук, сине! Ти ще пазиш семейството! Ще се върна с божията помощ.

- В торбата ти са важните неща. Бог да те пази! - добави Лусин.

Щом вратата се затвори, тя коленичи пред иконостаса и зашепна молитва.

Тропотът на конски копита заглъхна.

***

Няколко безкрайни дни Манклавт остана в двореца. Дадоха му малка стая в източното крило, с врата към красива и спокойна градина. За естествена ограда служеха ухаещи храсти жасмин и няколко красиви рози.

Два пъти на ден му носеха храна и вода и повече никой не нарушаваше молитвите му. А той не спираше да чете Евангелието и да се моли.

Рано сутрин и вечер по залез излизаше в градината да подиша хладен въздух и да се диви на чудния аромат на розите.

На четвъртия ден по обед изненадващо дойде служител, който се поклони и каза:

- Негова светлост те чака в дневната си. Готов ли си да дойдеш с мен?

- Почакай само да си взема нещата!

Манклавт сложи в торбата стария молитвеник, мяха с вода и наметна палтото си. Беше готов да срещне съдбата си.

През всички тези дни никой не му казваше какво става в двореца. Той не знаеше дали онова дете се чувства по-добре, дали баща му е доволен или не.

Манклавт мислеше за своите деца и Лусин, които с тревога го чакаха у дома. Липсваха му ароматът на лавандула, който се разнасяше от косите на Лусин, звънкият смях на Арев и пакостите на момчетата.

Двамата вървяха по безкрайните коридори, разминаваха се с разни хора, които спираха и леко с уважение покланяха глави към Манклавт.

- Почакай тук!- каза служителят, когато стигнаха една украсена с резба врата.

„Повтаря се!” - неволно помисли мъжът, сещайки се за първия път, в който му се наложи да стои и чака пред една такава огромна порта. Той чакаше.

Пред волята на съдбата най-добрият съветник е спокойствието.

Вратата плавно се отвори, с кимване царедворецът подкани мъжа да влезе. Манклавт прекрачи прага и чу след себе си тихото поскърцване на затварящите се двери, но вниманието му се прикова от светлината в тази зала.

Тя идваше от широк прозорец, отворен към красива градина, от която лъхаше вятър с приятен аромат на рози и жасмин. Тънките като паяжина завеси, подобни на воалите, които шумоляха по телата на жените в двореца, танцуваха с полъха.

Светлият мрамор искреше и едва след секунди мъжът дочу звук на арфа. Звучеше приятна, спокойна мелодия, която кара човек да се усмихне.

В средата на залата седяха трима: Константин и две жени, видя ги чак когато излезе от вцепенението си.

Константин стана от креслото и направи крачка към новодошлия, а той с дълбок поклон поздрави:

- Бог да те благослови, Светлейши!

- Привет, Арменецо!

И като се обърна към жените, посочи ги и каза:

- Това са жена ми и дъщеря ми. Детето ми за първи път от много месеци излезе от покоите си и пожела да се срещне с теб, Лечителю от Абаранк.

Двете жени изглеждаха като сестри в пъстрите си копринени одежди и сложни плитки под воалите, покриващи косите им. По ръцете им подрънкваха златни украшения с богата и красива резба.

На шиите си носеха колиета с по един голям изумруд. Бяха бледи с видими сенки под очите, но се усмихваха едва доловимо, повече с блесналите си очи отколкото с устни.

- Благодаря, Лечителю! - крехкият гласец прозвънтя като част от музиката, идваща зад завесите.

- Бог да те благослови, момиче! - прошепна с трепет в гласа си каленият воин.

- Манклавт, - отново заговори братът императора - кажи как да ти се отплатя? Служба, злато… каквото поискаш, твое е!

- Не си ме разбрал, владетелю на Константинопол! Получих своята плата, момичето ти ще живее и това ми стига. Пусни ме да се прибера при своите.

- На каква земя си се родил, та пръстта й е лечебна?

Жените гледаха с широко отворени очи. През тези няколко дни из коридорите на двореца се носеха какви ли не легенди, коя от коя по странна и невероятна.

- От Абаранк съм, брате на императора. Арменците от земята Мокач сме вярващи хора и сме построили десетки храмове за възхвала на Исус Христос, на Богородица, на Кръста. Храмовете ни не са като тукашните. Строени са от топъл камък, по него изкусни каменоделци са издялали дантелена украса върху каменните кръстове и стените на храмовете. Планините ни също са покрити с Хачкари. Няма такава красота като удивителните плетеници и извивки по тези кръстове. Мини по цялата арменска земя и няма да срещнеш два еднакви Хачкара. Богатството на нашия народ, Всесветли, е самият народ - неговите знания, сръчните му ръце, кръшните танци и тъжните му песни. Ето, аз имах чичо, епископ на Абаранк, който е богатство за всички ни. Цял живот той служи Богу, служейки на народа си. Преди да почине, ми заръча да нося в себе си пръст от гроба му и ако се разболея или ме ранят, да разтворя малко от тази пръст във вода и да се моля. Така правих на бойното поле за другарите си, това направих и за твоята дъщеря. Светецът ни помага и от другия свят, а аз ще съм му благодарен до последния си ден.