Иван Мартинов

Дойде при Кеворк човек от съветската легация и го повика да излъска за великия октомврийски празник полилеите и златните украшения в голямата приемна зала.

- Ще дойда - съгласи се Кеворк без много колебание.

- Ако може утре сутринта?…

- Добре… - отвърна не много уверено Кеворк.

Човекът си отиде. Останал сам в златарското си дюкянче, старият майстор
седеше премалял на стола зад тезгяха. Дали пък не сгреши?. . . Опасна работа! Ами око полицията тръгне по дирите му?

Дълго се колеба Кеворк и на края реши: „Какво пък, ще ида!”

Отиде Кеворк. Огледа полилеите, свещниците и другите позлатени предмети и започна да чисти.

Опитен златар беше Кеворк - майстор в занаята! Изпълни поръчката, както трябва - домакинът остана доволен и го покани в канцеларията.

- Колко ви струва работата?- попита той, като му предложи цигари с мундщук.

Кеворк понамръщи мургавото си лице, поразкърши неволно рамене, поправи ревера на омазненото си палто и отсече с ръка;

- Не! Благодаря! Не искам никакви пари…

- Ну? - позачуди се русинът.- А защо?

Едва забележима усмивчица изкриви тънките устни на Кеворк и сивите му, пожълтели от тютюн мустаци леко помръднаха:

- За празника - от мене!

Чиновникът изгледа учудено малката, някак наперена фигура на златаря и разбра по блясъка на светналите му очи откъде беше бликнало решението му.

- Благодаря! - стисна той енергично ръката на Кеворк.

А после с някакво по-особено подчертано внимание той изпрати майстора до вратата.

Прибра се Кеворк в дюкянчето си. седна на стола зад тезгяха и се залови за щипците, като че нищо особено не беше се случило, но скоро разбра, че работата съвсем няма да я бъде. Лупата падаше от окото му, ръцете му трепереха.

Пръстите му, свикнали да вършат най-тънката златарска работа, сега не можеха да сглобят дори тоя най-обикновен часовник.

Кеворк угаси лампата и се накани да притвори кепенците, но в тоя момент вратата но дюкяна се отвори. Златарят вдигна глава. Беше някакъв бояджия с кофа в ръка. В кофата бяха нагънати оплескани с блажна боя дрехи, а върху нея - мокри четки.

Полъхна мирис на лак и безир. Кеворк смръщи вежди. Ама че клиент!. . . Все пак, без да става, по стар търговски навик той попита вежливо:

- Какво обичате, моля?

Бояджията остави кофата на пода, разрови мълчаливо дрехите и измъкна един не много голям пакет.

- За вас! - подаде той пакета.

- Какво е то? Откъде е? Кой го праща? - позачудено питаше Кеворк, но бояджията вече хвана ръчката на вратата.

- От съветската легация… подарък! - тихичко, с многозначително намигване подвикна той и отвори вратата.

Майсторът остана в полумрака - слисан и объркан.

Минаха няколко минути. Кеворк пак натисна копчето на лампата със зеления абажур, но не посмя да пипне пакета. Седеше зад тезгяха зашеметен, с бучаща глава и само примигваше.

С треперещи пръсти той дълго развързва канапа, като се страхуваше да не повреди онова, което беше скрито вътре.

Хвърли канапа и започна лекичко да раздипля розовата хартия.

- Я-я!

Оказа се едно свито на тръба списание с пъстри корици, а в него - големичка, тумбеста, но с високо тънко гърло бутилка. Кеворк сложи списанието настрана, хвана предпазливо бутилката и я поднесе към светлината.

- Коняк… „Ереван!” - изтръпна той и втренчи очи в картинката на етикета.

Град в планината. Слънце. По чистите и прави улици вървят хора. Издигат се високи, светли къщи, зеленеят паркове, а далече зад тях - снежни върхове!

- Ереван!

Кеворк затвори очи и дълго стоя така…

…Мярна му се двор. На дворните плочи лежи с разбито глава и жадно зинала за въздух устица Гарабед, момченцето на леля му. По тревичката между плочите пълзи струйка кръв, а изблещените детски очи търсят отнякъде помощ…

Горе на чардака стоят двама персийци и оглеждат с озверени лица двора. На гредата виси обесен чичо му, а на стълбата с главата надолу е паднала насечена леля му. Отвътре излиза друг персиец, изтрива кървавия ятаган в нейните дрехи и сочи към съседната къща.

Тримата слизат по стълбата, прескачат трупа и тръгват към него. Скрит в храсталака до оградата, Кеворк се свива и трепери да не го открият. Персийците минават покрай него и излизат на улицата. Тогава той хуква през двора, пъхва се през откованата дъска на оградата и вижда баща си.

Двамата изтичват през улицата и влизат в някаква градина. Тук между храстите майка му седи на една бохчичка, а в ръцете й спи братчето му.

- Хайде! -казва баща му и грабва бохчите.

През чуждите дворове, градини, по камъните през рекичката те излизат но полето. Народ, народ… И всички бягат към планините на север.

Поемат пътеката. Спират да си поемат дъх. За първи път се извръщат.

- Божичко, гори! - скършва пръсти майка му.

Там, долу, гори Ереван! Огнените езици лижат небето, потъмняло от гъсти облаци дим…

Кеворк отвори очите си и пак се вгледа в етикета. Ереван, градът на неговото детство.

- Ето го - възкръснал из пепелищата!

Овлажнелите му очи съзряха списанието.

- СССР на стройке - прочете той през гъстата мрежица на сълзите.

Броят бе посветен на Арменската ССР. Разлисти го. Треската му се усили.

…Млада жена в старинна, дълга до земята рокля, в бяла блуза с дантелени ръкави и везано копринено елече върви усмихната по планинска пътека.

С дясната ръка придържа на главата си голяма кошница плодове, а с лявата носи свесло сочни гроздове.

Кеворк лекичко прелисти.

…Строеж на голям бараж върху река. Ето новата сграда на електростанцията! Хората - мънички като мравки - се катерят по скелите. Водата пада отвисоко, бие камъните и плиска разпенена…

Нова страница.

…Огромен завод. Машини, машини! Хората, облечени в комбинезони, работят над струговете. Хвърчат стърготини…

Друга картина.

Деца сред ябълкова градина слушат притихнали разказа на своята учителка.

Лист по лист Кеворк разгледа цялото списание, обърна го и пак впи поглед в предната корица.

- СССР на стройке! - прочете той високо и в очите му блесна радост.- Виж ти какво е станало!…

На другата сутрин Кеворк не отвори дюкяна си. Клиентите идваха, поспирваха се пред затворените кепенци и прочитаха забодената с кабарче бележка:

„Днеска не работи.
Кеворк Кеворкян”

А в това време Кеворк седеше у дома си, обграден от своите най-близки роднини и приятели, Тук беше уважаваният от всички кафеджия Папазян, младият журналист Агопян, редактор на единствения арменски вестник ..Арарат” учителят Саркиз, когото полицията сегиз-тогиз разкарваше.

Точно срещу Кеворк на масата седеше брат му Аведиз, висок и кокалест мъж. До него - престарелият дядо Оник с дългата като на библейски пророк брада, после зет му, мършав, с проточен врат, дъщеря му - енергична жена с орлов профил и големи, черни очи.

- Така, значи, а? - окашля се дядо Оник. - Дойде човекът и те повика, а?

- Дойде и ме повика… - за пети път вече потвърждаваше Кеворк. - Аз. знаеш, не се поколебах и веднага отидох…

И той отново разказа удължената и разкрасена история за отиването в съветската легация и получаването на подаръка.

- Я, дъще! - завърши най-после Кеворк. - Донеси чашките!

С най-голяма тържественост, като при някакъв стар, свещен обред, прочутата бутилка беше отворена и Кеворк напълни чашките.

- Заповядайте! - покани той.

Отпиха по една глътчица.

- А? Как ви се струва? - понакръхна се Кеворк с грейнали очи. - Коняк „Ереван”, а?

- О-ох!… Мехлем!… - измляска дядо Оник и поглади няколко пъти брадата си.

Кафеджията Папазян клатеше глава:

- Много питиета съм изпил през живота си, но такова нещо досега не съм вкусвал.

- Ха, къде можеш да вкусиш! - махна ръка редакторът Агопян. - Коняк ли е това, което тука се пие? Такова грозде само в нашата слънчева Армения може да се ражда!

- Драги съотечественици! Другари арменски патриоти! - викна неочаквано учителят Саркиз и вдигна с такъв замах чашката, че златистата течност се разплиска по пръстите му. - Предлагам да изпием първата чашка за оная власт, която спаси и възроди за нов живот нашата родна Армения - за съветската власт!

Всички се изправиха.

- Да живее! - викна Кеворк.

Дядо Оник притури:

- И нека даде господ, ако не аз, който вече си отивам, то поне вие да се върнете в нашата земя…

Чукнаха се и пресушиха чашите.

Подхванаха се разговори за миналите беди, за персийските кланета, за братската руска помощ… После учителят се изправи, затвори очи и задекламира:

Изгнаници клети - отломка нищожна
от винаги храбър народ-мъченик,
дечица на майка-робиня тревожна
и жертви на подвиг чутовно велик!

Той свърши и отвори очите си. Другарите му стояха прави, с бледни лица.

- Малък, но велик е нашият народ! - извика редакторът на „Арарат” и запя стара, бунтовна песен.

Случката с бутилката се разчу между арменците из цяла София. В дюкяна
на Кеворк започнаха да идват мнозина да питат и разпитват кое как е станало, да видят бутилката от Ереван и ако може, да вкусят от чудното питие.

Колкото и по малко да наливаше Кеворк, конякът скоро се свърши. За да не загуби обаянието на вълшебната бутилка, златарят беше принуден да я напълни в съседната кръчма с най-обикновен български коняк.

Но омаяните от разказа му гости не можеха да познаят измамата. Всеки арменски патриот вдигаше чашката, оглеждаше я срещу светлината, изпиваше коняка на малки глътчици и казваше с гордост:

- Да, такова нещо само в Армения може да се отгледа и направи!…

Много приказки се изприказваха, много коняк се изпи. От прелистване кориците на списанието се оръфаха като кориците на списанията върху масичките в зъболекарските кабинети.

Невинната измама стана вече много скъпа за Кеворк и той престана да купува коняк.

Сложи празната бутилка в малката витрина между будилниците и евтините пръстенчета - нека я гледат всички минувачи.

А потокът на гостите не спираше. Кеворк посрещаше своите сънародници все така любезно, но се задоволяваше само да посочи бутилката, като вдигаше рамене.

- Свърши се. Какво да правя? Не е бъчва!

Хората вземаха бутилката, оглеждаха я, помирисваха гърлото и въртяха
глави.

- Да-а… личи си ароматът!… Наш аромат!