КАРЛОВО
КАРЛОВО
Улиците, дето си минавал,
белите калпаци по зида,
къщите, заслушани в забрава
в стария часовник над града,
и градецът под снега пригушен
като в топло майчинско крило,
- приказка ли някога си слушал
или в детска книжка е било?
Тоя двор и ниската лозница,
орехът и старата чешма,
и над нея, като бяла птица,
къщичката кацнала сама,
помнят ли по цветната пътека
как е пяло русото дете,
как животът радостно е текъл,
- приказката, помнят ли я те?
Сняг сега пътеките покрива,
къщичката схлупена мълчи
и над нея птица мълчалива
слуша със разтворени очи,
как чешмата кротко й разправя
за едно дете - отдавна мъж…
Книжката полека се затваря.
Приказката свършва изведнъж.
ГЛАС
И в тоя мрачен, пететажен дом,
над който мракът пърха като знаме,
отсрещният фенер все тъй те помни
и в тая будна нощ ти пак си сам.
Дълбоко в теб се палят кандилата
на дните и възторга недопит,
и като хладен повей на крила
един далечен глас горчиво пита:
- Какво ми завещахте, скъдни дни?
Каква утеха, книги пожълтели?
И вий, портрети - сенки по стените,
където паяк мрежи е изплел?
- Защо ти свойта гордост не смири?
Сърцето си - обител и затвор?
Коя душа пред теб се е разкрила?
И кой сърдечен глас ти отговори?
Мълчание. И само твоят глас.
Мълчание - студено и огромно.
И слушаш, как сърцето ти угасва
ведно с фенера вън пред твоя дом.
ВЕЧЕРЕН ЧАС
И тоя ден, и тоя ден отмина
без капка радост - без следа.
Блести над покривите на града
зеленото небе като коприна
а лампите се палят - смътен час,
когато в тишината се завръщат,
като деца в печалната си къща,
умората и споменът у нас.
О тоя час, о тоя странен час!
Помръкнали, тъмнеят знамената
на празника суетен и нелеп,
и булевардът плиска върху теб
студените води на самотата,
които те люлеят като цвят
- самотен, непотребен и печален.
Тъй кротък, непотребен и печален
и тъй самотен в тоя светъл град,
в часа когато мисълта отровна
се бие като птица и расте,
кой твоя странен сън ще разплете
и ще огрей скръбта ти безизходна?
О, тая скръб, о, тая скръб отровна!
И в тоя час, и в тоя тежък час,
когато те гори и те разяжда
безумната, неутолима жажда
да викаш, за да чуеш близък глас,
ти се завръщаш примирен и тих
и слушаш в здрача, който кротко пада,
как в тебе капка подир капка пада
горчилката на тоя тъжен стих.
ЗДРАЧ
Годините са минали - и свети
застиналата вечер над светът,
спокойно са отпуснати ръцете
и като сънни гълъби лежат
над книгата.
Сега в дрезгавината
животът ти се струва тъй смирен
и тъй е уморена тишината
на тоя късен октомврийски ден,
че ударите на часовника замират
като едно угасващо сърце.
Какво дочуха твоите ръце?
Като в поле, когато се прибират
след морен ден жетварите от жетва
в душата ти сега насъне трепват
зареяни светулки - златен прах
и пътят се затваря подир тях,
от жетвите и твоите умори -
и ти спокойно чакаш оня час,
кога пред теб сама ще се затвори
и книгата.
О, тих, далечен глас,
достигнал до ръцете! Бавно гасне
застиналата вечер над света,
и с ударите, вече тъй неясни,
достигнали до тъмната врата,
ти слушаш над последните страници
как здрачът свойта приказка плете,
и твоите ръце, две морни птици,
заспиват своя сън - като дете.
——————–
сп. „Българска мисъл”, бр. 1, 1942 г.
