Георги П. Стаматов

Шейната лети по леда.
Въздухът - сърдит, удря, щипи.
Тя се притиска до него.
Топло е… И там е топло - у „тях”.
Скоро ще стигнат.
В безпределната снежна пустиня - сама със своята любов.
Конете бодро хвърчат.
Отведнъж ледът пропука. Отвори се… и ги погълна…
Стресна се.
„Сън…”
Спомни сватбата - пътуване по Дунава за чифлика му…
Но защо е сама? Нали е женена? Има дете - малката Лина…
Пот я облива.
Той я разлюби… обикна друга… ожени се… взе и детето…
Сама… И вечно ще бъде…
- Линочка! - извика тя.
- Що, мамичко?…
Отвори очи.
„Пак сън…”
Где е тя?… На що мирише тъй тежо?…
Ужасена става.
Сред стаята на масата - ковчег, - в него той.
На челото - кръгла малка раничка.
Паметта чука в мозъка станалото.
Не той - тя го остави. Обикна друг.
Той нищо не каза. Даде й и детето…
И ето…
Не е сън.
Гледа втренчено любими едно време черти.
Линочка се притиска до нея и през сълзи мърмори:
- Мамичко, кога ще се събуди татко?…

——————

в. „Светлоструй”, г. 8, бр. 6-7, 1936 г.