Стефан Руневски

- Знаеш ли, колега, колко хубави и мили стават спомените, когато ние остаряваме?

Малкото тяло на учителя Мартов, към когото се отправиха тези думи, се размърда в канапето. Той изви глава към събеседника си и със своя слаб и хриплив глас потвърди:

- То се знае…

За миг бившите колеги - учителят Мартов и съдията Гиргинов млъкнаха, подавени сякаш от меланхолия на преждевременна старост. Зад гърба на даскала бумтеше печката, а вън вятърът блъскаше отронените листа по стъклата на прозорците.

Съдията запали цигара и погледна отпуснатата глава на Мартова, който гледаше не през очилата си, а над техните первази, и устремено, като да се простираше напреде му безкрайна степ.

- Колега, помниш ли?…

- Как не? Помня всичко.

Скъпа усмивка проигра на устните му, които приличаха на изрези от дюля, гладки, подути някак, сухи и безкръвни.

- Какво стана с часовника на попа?

Усмивката на учителя обзе полвината от лицето му и той, като помръдна само левия ъгъл на устата си, отвърна:

- Поповите внучета играят с чарковете му.

- А попът?

- Как - попът? Нима не знаеш?

- Умря?

- Още преди две години…

Мартов отвори широко очи към съдията, от което очилата му паднаха надолу, а жълтата кожа на челото се събра към космите.

- Аз.. да ти кажа: май много любопитен ставам от твоите приказки. Прескачаш толкоз други работи, че за поповия часовник захващаш… Хм?

- Знаеш ли, колега, че зарад този часовник напуснах училището и днес съм съдия?

- Чудно! Поповият часовник да прави съдии.

Възмъжал вече, с прошарени тук-там косми, висок и строен, съдията изглеждаше два пъти по-едър от гостенина си.

Той кръстоса няколко пъти из стаята по мекия килим и се спря до канапето, дето се губеше тялото на селския учител.

- Да, колега Мартов, този часовник ми спаси живота и стана причина да продължа учението си.

Мартов вдигна глава, за да може да види съдията през очилата си. И когато срещна неговото едро и свежо лице с мека копринена брада, той се подсмя пак накриво и клюмна.

- А ти не знаеш ли нещо за този часовник? Някакъв спомен, я?

Учителят не отговори, но побърза да скрие израза на своето лице, в който имаше нещо подозрително. Съдията тури дърва в печката и зае мястото си срещу него.

- А аз един ден през нашето учителствуване в Дъбино бях приготвил два куршума за в главата си…

- А-ха.

- Спомняш ли си?

- Искам да се сетя, де…

- Знаеш каква непостоянност имаше тогава в моите чувства. Ту весел като дете, ту закачлив като буйно момче; ту сериозен като проповедник, или мрачен като затворник. Едно смесено чувство от впечатления из новата за мене селска природа и младенческия блян за шумна, бляскава кариера ме правеше ту детски разсеян, ту потопен в мисли.

И сред тази беззлобна, макар и сурова природа виждах аз моите блянове за бъдещето да стават големи, безгранични. Малък един свят ме стискаше в обятията си.

А току-виж пъстрооко селянче със своите божурови бузки се смее и ти подлудява сърцето; понякога пиян бездомник философствува в кръчмата и те поразява с думи, които сам не разбира; или някоя учителка хвърлила мрежа около ти…

- А-ха…

Даскалът се усмихна пак само с половината на лицето си и завъртя глава.

- Нали, колега?… Та в това именно чувствено течение ставаше у мене една опасна борба. И един ден, когато моите лелеяния омръзнаха на Руска и тя даде ръката си на нашия колега, който действуваше простичко, без забикалки, но решително… един ден обезнадежден от несполуките на сърцето си, смазан от непосилни блянове, аз бях решил да се гърмя…

Около Димитровден беше. Влага и тъмнина, кал и хлад - ей какво виждах аз само в ред безслънчеви дни, когато Руска стана хладна и груба, както влажното есенно време.

Как се обичаха те - не зная, но любеха се, и то тъй нахално пред моите очи. Аз бях горд пред тях, но пред себе си: един съсипан човек. Едно неясно бъдеще се изпречваше далеч напреде ми, а близо до мене злорадствуваше едно сърце, създадено само да обича, но което аз оскърбих… А наоколо влага и черна кал, сиви дни и гробовни нощи…

Колега, един възел, опасен възел се завързваше в моята душа…

Скръбта си исках да разбия с умора и отчаянието да удавя в забрава. Та ходех, скитах се из погрознелите стърнища и онемели гори като молепсан. Попът му идеше нещо на ум, но вардеше се да ме подкачи. Аз го отбягвах. Тъй един ден кален до колене, измокрен и отмалял от умора се прибрах.

Гъста мъгла притискаше земята, в улиците мълчаливо щапаха хора и добитък, шумеше влагата наоколо и през вечерния здрач уморените очи виждаха само някакви сенки да се движат.

Когато влязох в двора, попът, който дялаше нещо под сайванта, вдигна глава и се одума:

- Къде ли пък току ходиш в туй време, даскале…

Аз го отминах мълчешката, забравих и да го поздравя.

Помня го като да е сега пред очите ми: с разрошена коса, по долното си расо, избеляло на седалището и гърдите, дето той често държеше скръстени ръцете си. Пак същата невярна усмивка играеше на червените мустаци и косматото му лице се завъртя сякаш заканително.

В моята стаичка, дето вечно миришеше на застоял въздух и глина, аз запалих ламбата и жълтата светлина се залепи по глиносаните стени. Никога не бях виждал стаята си с подобен мъртвешки изглед, както в това време.

А когато надянах зеления глобус на ламбата, тишината сякаш порасте, стана полупрозрачно и някаква тайнственост залегна по предметите. На гредите висяха венци от житни класове, сякаш бяха някакви рошави човешки бради проврени през тавана.

Купчинката дрехи оживя и заприлича на изгърбена бабичка, а големият сив жамал изглеждаше в полусянката като някой грамаден звяр, приклекнал до вратата.

Безброй мисли се виеха из главата ми, а не можех да се спра на нещо. Вълнувах се и ставах вcе по-нервен. Една тиха, но непреодолима тъга заливаше моите многобройни мисли. Беше ми нерадостно, но не и тежко. И усещах как мъката ми почваше да расте, колкото се приближавах към едно решение…

Прилегнах на дървения креват, издут на средата. Сеното зашумоля под мене и се разнесе миризма от сухи билки. Лакомо пояха гърдите ми тези миризливи талази, а сърцето ми ставаше вcе по-неспокойно. Всяко впечатление беше силно и интересно.

Ту към двора се вслушвах, как падат капчици върху дъската, дето лятос стояха цветята; или в тежките стъпки на говедата, които газеха из лигавата кал; ту в тъпия шум от боси крака в другото отделение на къщата.

Попадията изкрякваше понякога и ядосано затръшваше вратата; дечурлигата се сборичкваха сегиз-тогиз и млъкваха като че потъваха в земята, а попът неспирно дялаше своята есенна кашлица.

Все по-дълбоко нагазваше нощта, унищожаваше и приспиваше.

У попови шумът се губеше постепенно. Отвън хъркаха само кучетата на високата стълба до моя прозорец. А във въздуха шумеше гъстата влага.

Като растеше царственият покой на нощта, усещах аз тъгата си да става по-остра и по-капризна. Чувствителността ми растеше и вече остана само моето тяло, което ми произвеждаше впечатления. Колко е страшно това, колега, ако ти е дохождало някога до главата… Дъхът си долавях аз… Усещах се и мислех върху себе си… Гледах си образа.

И след този захлас стана нещо, което в един миг промени моето настроение. Една ръка, где - не знам, опъна една струна… Последва тих, но ясен звук, който заглъхна нейде из спящото здание.

Скочих аз с разсеян поглед и туптящо сърце. Мълчеше всичко наоколо ми. Но ей един-два мига само и късата пауза последваха нежни, тихи звуци, които се закършиха бавно, но гъвко, с един тон на печал, като да ридаеше оскърбено сърце…

Как мила стана тогава тази къща, която преди малко ме мъчеше! Аз поглъщах и най-миньорните тонове, които играеха някъде из дълбочината на зданието, усилваха се дружно и пак отслабваха.

Когато последните звуци потънаха в тъмнината, долепих се до вратата и чух сред хърканията на поповата челяд равномерните цъкания на часовник. Стана ми ясно тогава.

Музиката престана, но в моята душа звуците още трепереха, повтаряха се и се зареди сякаш една неспирна песен от нежни металически звуци. Лютата борба в моята душа почна да отслабва, не ме мъчеха вече онези кошмари на моя образ и усещах как сладко ме прегръщаше сънят на дълбоката тъмна нощ.

На другия ден попът пренесе часовника в моята стая, дето си остана до излизането ми. Правех само тази отстъпка на попа, че му го давах, да го буди в неделя за литургия. С този единствен валс, който научих и тананиках, лягах и ставах всеки път, когато нерадост засядаше в душата ми.

Тази проста музика ме крепеше; влюбих се в часовника и го пазех като очите си. Разделих се с него като с живо същество, а когато напуснах, мъчех се без неговата музика и не съм го забравил както виждаш и сега…

Даскалът се усмихна и завъртя врат без нужда, като че му опъваше яката. А след туй смънка:

- А-ха… Поповият часовник наистина е интересен. Той ожени, чини ми се, колегите Бешколев и Цанка, а един път докара до бой стария псалт Костаки и поп Димитра. Ама има нещо по-интересно… На личба е заприличал този скъп дявол, но то ще е от курбана… Май тикна този часовник едного в гроба…

Той прекъсна, отърка малките си прошарени мустачета с една смачкана и нечиста кърпа и се поозърна плахо на ляво и дясно.

- Какво се обръщаш?

- Нищо. Току тъй… А около часовника имаше нещо тъмно, но… беше. Умря попът, умря и кумецът му. Бог да ги прости. Умря и часовникът; попските внучета правят сега колца от чарковете му…

Даскалът се приведе към съдията и с полуглас продължи:

- Като стана дума за този часовник, ей какво зная пък аз. Попът умори кумеца си за тази машина. Поп Димитър носеше един голям като захлупци часовник, който беше мързелив като него; поправяше го всеки месец, а беше го купил за 8 лева. Веднъж у часовникаря ми каза: Даскале, с тези три лева, които давам сега, стават 12, а съм го купил за 8. Но без саат не мога.

И го гледам, че очите му се мятат от часовник на часовник: - този колко струва, онзи златен ли е, с колко камъка е… Болест беше у попа страстта към часовниците. А проклетият арменец сякаш му угаждаше слабостта, току ги курдисваше: - Този е за тебе, дядо попе. Ще те приспива сладко, сладко…

И часовникарят курдиса същият този часовник, който завъртя ума на попа. Свири му веднъж, дваж, но не се спазариха: трийсе лева как щеше да даде дъртият скъперник. Излязохме, ходихме тук-там, ядохме, пихме, купувахме туй-онуй, но поп Димитър ходеше вcе като замаян. И аз знаех, че е от часовника, но не го закачах.

Мръкваше се вече в един влажен ден като днешния. Ние бяхме свършили всичките си работи и оседлавахме конете, когато отчето се сепна: - „Ах, даскале, най-нужното щяхме да забравим. Нали щяхме да ходим у кумчето, да му разправяме за имотите на Стоила, които иска да купи. Ще се ходи - не бива инак”.

И ние се върнахме за малко, колкото да излезе попът от дълг. Той разправи на своя кумец, че имотите на нашия селянин Стоил не струват цената, която иска, че са пръснати и раздробени. И си тръгнахме. На излизане поповът кумец ни застигна на прага.

- Е, че кръстник, аз съм оставил на тебе, на доверие съм. Ако има сметка, пазари се, давай, намалявай, както намериш за добре. Ти по-разбираш от мене. Опитай се пак и ако се спазариш, пиши ми да дода да сключим условието. Ако уредиш добре и за теб ще има нещо… Един часовник ще ти купя какъвто си харесаш… Хайде, сбогом, че закъснявате.

Очите на попа блеснаха и аз го видях засмян до уши, но усмивката му ми се стори страшна, нечовешка. Никога не съм го виждал да се смее тъй…

И какво стана? След три дни поповът кумец купи имотите на Стоила, подир шест месеца фалира, а след една година се обеси.

Историята аз не съм разправял на никого, но, виж, какво се случи, когато попът умираше. Часовникът стоеше на прозореца в твоята стая, а попът лежеше право срещу него.

Аз му думам туй-онуй, а той уж слуша, но пожълтелите му очи вcе нататък към прозореца. Крадешком ме зърнеше и пак впиваше поглед в часовника. Правех се, че не виждам тази дяволска машинка, но попът не се стърпя. Хвана ме с костеливата си ръка, когато останахме двама, привлече ме до себе си и със своя изгубен вече глас зашепна:

- Даскале-е-е… не… се прави, че… не разбираш… Чини ми се, че… докато цъка този часовник… душата ми… не ще излезе… Прощаваш ли ме?

Аз нямаше какво да крия, - попът всяка минута очакваше смъртта. Стиснах му ръката, за да ме усети по-добре и отвърнах:

- Защо не, отче, че кой не греши?

- Благодаря… синко… Хайде сега… прощавай…

И до вечерта попът издъхна.

——————————

сп. „Българска сбирка”, г. XVI. , бр. 5, 1.05.1909 г.