Антония Сеизова

I. Нощ

Устните й бяха леко разтворени, сякаш канещи се да продължат монолога, който беше започнала, преди да заспи. Издишаше болезнено, контролирано безпокойство. Главата й, наполовина потънала във възглавницата, накривена леко наляво, с неестествено повдигната брадичка, като да искаше да изплува от нещо и да си поеме дълбок дъх.

Таванът се взираше в спящата безучастно, студено, нехаещо за глухото потракване на будилника на нощното шкафче. През ефирните завеси на двукрилия прозорец в стаята влизаха и пролазваха бели пръсти от светлина. Това бяха пръстите на опитен, сръчен крадец, знаещ какво търси. Те преминаха по гладката повърхност на правоъгълно стенно огледало с тъмна дървена рамка, в която се извиваха изящно измислени листа и идеално кръгли плодове на несъществуващи растения. Безръките пръсти потупаха безшумно кориците на три книги, поставени на тясна масичка точно под огледалото. После крадецът опипа гардероба, заемащ цялата южна стена. Отгоре до долу затворени крила, а зад тях пълни, тихи рафтове - за него те бяха празни. В тях нямаше нищо, което искаше.

Тогава, на източната стена, пръстите изведнъж потрепериха. Бяха достигнали малко кандило с изгоряла наполовина свещ пред три икони - на Св. Богородица вляво, Св. Йоан Кръстител вдясно и Иисус Христос в средата. Крадецът се разтрепери не защото иконите гледаха сякаш виждаха всичко, а защото студените му пръсти срещнаха сребристобелия кръст над средната икона. Кръстът проблесна срещу светлината. Отблясъците хванаха всичките треперещи пръсти и ги завързаха на снопове, така че да не могат да сграбчат нищо. Нищо не можеше да бъде откраднато от тази стая в тази нощ. Не беше дошло времето за това.

И така, достигайки гърдите на спящата, крадецът знаеше, че няма никакво право да посяга на диханието в тях.

Въздухът, който влизаше и излизаше през ноздрите, вливаше и изливаше неизмерими единици живот. Несравними с време и мисъл, най-близки до чувство, понякога част от тях се събираха в неясна форма, която лежеше до спящата и я наблюдаваше загрижено. Това ли всъщност беше нейната душа, която я гледаше, докато спи? Животът й се беше разполовил, трептеше на две места едновременно, една несъзнателна, лесно забравяща част, а друга - бдителна, виждаща всичко важно.

Бдителната половина на съзнанието й беше приела облика на студена мараня със свръхестествен, незнаен и леко плашещ произход. Половината събираше в себе си всички нишки живот, които на човешкия език значат „утеха” и „любов”.  Тя ги полагаше като лековити компреси върху трескавото чело, като подмладяващи плътта капки върху отпуснатите клепачи. Поставяше ги плахо пред ноздрите, за да се увери в силата на дишащото тяло. А когато се приближаваше нежно до сърцето, нишките се свиваха на кълбо. Това беше едно разбито сърце, което хем искаше, хем не искаше да се събуди, което на моменти не беше сигурно защо бие, но вярваше, че има причина. Душата също се свиваше, защото знаеше, че един ден този звук ще й липсва, но мъдро ще продължи без него - звука на тупкащото сърце.

II. Нов ден

Сънят беше пропит от неспокойното й съзнание. Събуждаше се често, стресната, неориентирана, отмаляла и все пак благодарна, че плашещите я образи са останали заключени във фантасмагоричния свят. После отново се връщаше към тях. Те я преследваха и нападаха. Тя ги пъдеше, но оставаше нечута, уязвима и молеща се за закрила. Седеше зад волана на автомобил. Пътуваше по тъмен и неравен път, който не познаваше и нямаше ни най-малка идея накъде води. Образът в огледалото за обратно виждане беше нейният, но от преди години. Чувстваше се като сегашното си аз, макар че всички негативни емоции, които често я тормозеха в будно състояние, се бяха утроили, като главите на току-що обезглавена едноглава ламя. На мястото на една отсечена израстваха три нови. Как би могла да спечели такава битка? И беше ли наистина битка или по-скоро капан? Опасността и страхът прииждаха във формата на непознати хора. Те най-безцеремонно и агресивно отваряха вратите на колата, влизаха и я заплашваха със злобни погледи, а в ръцете им проблясваха ножове.

Сънуващата шофираше все по-бързо, сякаш скоростта щеше да я спаси от това, което вече беше седнало до нея. Може би вярваше, че ще успее да избяга от нощта, да се смали и провре през невидима ключалка, отвъд която беше вече ден. И защо не? Там, където се намираше, измислиците бяха еднакво вероятни.

За щастие и по чудо, ножовете в съня някак все не достигаха плътта й. Замахващите с тях ръце оставаха далеч, гневни от пропуска си и неспирни в опитите си да навредят. Кръвта, лудо блъскаща в артериите, беше само нейна. Защо изобщо би била желана от някого? Тя би трябвало да е толкова нежелана, колкото и нейният жребий.

Най-накрая времето я измъкна от нощта. Тя усети познатия допир на дюшека, който подпираше цялото й тяло, легнало на дясната си страна, с леко присвити колене и ръце, протегнати пред гърдите. Дишането се учести. В спалнята беше топло и задушно. Потни струи се бяха стекли по гърба й. Възглавницата беше толкова мека, а калъфката миришеше на чисто и сълзи. Изкушаваше я сладко и коварно да остане, да продължи да лежи, още и още, без да обръща внимание на тиктакането на будилника, на дневната светлина, която беше заличила следите на крадеца, на гладния стомах, който ? напомняше, че трябва да се действа.

Не, беше невъзможно да пренебрегне всичко това. Всичко заобикалящо я подканваше да стане. Мислите излизаха от главата й, за да издърпат завивките настрана. Тя си спомни бързо причините да не иска да стане. Те бяха същите, поради които трябваше да го направи. Тежестта се премести от горната част на тялото към краката. Повдигна се бавно, докато достигна своето равновесие в седнало положение, със стъпала хоризонтално на пода. Времето течеше срещу нея, срещу възможността да почувства, че е открила своя смисъл. Ако уязвимостта и самотата бяха трудни за понасяне, то страхът от липсата на смисъл беше смазващ. Помисли си, че е неизбежно да има мечти, които никога няма да се сбъднат. И тези, които се постигат,  и онези, които остават фантазии, ни правят по-силни, опита се да повярва, макар и по различни начини. Непознатото и страшното познато бяха нахвърляни по пътя й, както и копнежът по някого или нещо далеч, далеч напред. Някои разстояния са толкова големи, че един живот не стига да ги извървиш.

Но това беше нейният път и тя трябваше да измине колкото е възможно повече от него. Топлината в гърдите й може би отслабваше, но все пак беше още там. Може би имаше още какво да види или преживее през този ден, което щеше да я удиви и укрепи вярата й. Вярата се свиваше и разширяваше непрестанно в нея като своеобразно второ, безплътно сърце. То също се бореше за своето право да съществува. За разлика от първото обаче, имаше шанс да надживее тялото.

Краката болезнено я понесоха към масичката под правоъгълното огледало. Машинално се пресегна и взе бутилка вода, поставена до трите книги. Отпи бавно и със затворени очи три малки глътки. Течността беше идеално хладна и сладка, точно толкова, колкото имаше нужда да бъде, за да й напомни, че в живота има и приятни неща. Представи си водата на дъното на голям метален съд. В нея се бяха разтворили много часове тишина. Беше чула и запазила в тайна толкова много прошепнати думи. Беше познала молитви и паузи, изпълнени с трепет. Толкова богата беше светената вода, толкова ценна, а тя сега отпиваше от нея с болните си устни, които неотдавна бяха клели собственото си съществуване. „Женя, Женя - каза в мислите си жената на себе си, - до къде я докара ти?”

В следващия момент кучешки лай привлече вниманието й към прозореца. Тя остави бутилката вода обратно на масичката и се приближи към него. Навън все още зеленееше лятото. Земята още не беше зажадняла твърде силно за дъжд. Насред поляната, недалеч от пътя, който минаваше покрай нейната къща, подскачаше нещо малко, бяло-кафеникаво, топчесто. Сред високата трева тичаше кутре, гонеше малките мушици и се плашеше от големите бръмбари, когато кацаха или прелитаха близо до него. Гонитбата не вредеше на никого. Тя приличаше по-скоро на неопитен, но пълен с ентусиазъм танц. Кутрето се обаждаше при всяко по-рязко движение, приклякаше и се изправяше, въртеше се и чертаеше бързо изчезващи линии между зелените стръкове. След като го наблюдава няколко минути, Женя усети широка, неволна усмивка на лицето си. Вероятно щеше да гледа дълго, ако мъжки глас не беше извикал животинчето по име и то не се беше скрило от полезрението й.

Отразиха й се добре - тази игра, тази вода. За миг, когато се погледна в огледалото, видяното отвън и усещането за вкус сякаш потънаха и се загубиха зад бледото лице и подутите клепачи над тъмнокафявите й очи. После бързо изплуваха обратно. В крайна сметка бяха част от същия този живот, в който Женя наблюдаваше желанията на тялото си. От какво се нуждаеше то сега? С вяли, колебливи движения отиде до кухнята и отвори хладилника. Беше гладна, но не й се ядеше нищо от съхраняваното там. Не че беше капризна… Никога не е била злояда. А сега защо така? Погледът й се забоде в петте кофички кисело мляко на най-горния рафт. Бяха й омръзнали. Тя затвори вратата, без да вземе нищо, седна на кухненската маса и подпря челото си с ръка.

Пред нея, до пълна чаша с вода, стояха подредени лекарствата. Беше се запасила с кутийки и шишенца при последното си ходене до града. Бяха й дошли до гуша повече от киселото мляко. И не само - Женя изпитваше ирационален страх от тях, или по-скоро от преглъщането им. Полудяваше ли? Ако се задавеше с някое хапче, всичко би могло да свърши за секунди. Нямаше кой да я види и чуе. В глупостта си поставяше мобилния телефон винаги подръка на масата, докато преглъщаше. Но какво можеше да направи който и да е за нея, дори да успееше някак да набере съответния номер? Всички бяха далече, твърде далече, за да й помогнат. Трябваше да разчита само на себе си… и на Него. Спасението, утехата бяха в думите към Него и в преградите, които сама изграждаше вътре в себе си, за да попречи на определени чувства да я завладяват.

Спомни си студения ноемврийски следобед, когато излезе от лекарския кабинет  вцепенена, още опитваща се да разбере значението на това, което й се случваше и което щеше да й се случи. „Ще се направят още изследвания - беше казал докторът. - Значителен процент от хората се преборват с болестта.” Женя кимаше насреща му и не казваше нищо. А вътре в главата й хиляди мисли стояха в своите килии, зад решетки, през които  не можеха да минат. Може би и не трябваше. Може би, ако някоя беше успяла да излезе в онзи момент, щеше само да навреди. Тя се нуждаеше от малко празно пространство, от коридор, който води навън.

От унеса след този разговор я извади приближаващият се вик на линейка. Женя беше вече на паркинга пред поликлиниката.  Сумракът, който я беше изпратил до входа, на излизане я посрещна по-сгъстен. Очите й се насълзиха и брадичката потрепери. Студенина сграбчи собственически цялото й тяло. Тя посегна към телефона в чантата, но се спря. Размисли и го остави обратно. Затвори ципа и продължи да върви, притискайки шала към врата си.  Вятърът намираше всички пролуки. Искаше да опита от всичко със своя хищен език. Но тя не беше храна, нито жертва, а 57-годишна жена, която нямаше търпение да се прибере у дома.

* * *

Четири дни след посещението при доктора Женя стоеше насред хола и дясната й ръка държеше парцалчето за избърсване на прахта от лавиците. Чувстваше тежка умора, обичайна за нейното състояние. Не знаеше всички симптоми, а наблюдаваше и учеше в движение. Защо нещо толкова простичко и рутинно сега изглеждаше така отблъскващо, изцеждащо и безсмислено? Ръката изпусна парцалчето на пода. В същия миг телефонът на масичката до вратата на хола зазвъня. „Децата” - помисли си Женя и се втурна да се обади. Сърцето я теглеше хем радостно, хем присвито. Пое дълбоко дъх, преди да допре слушалката до ухото си.

- Майко, здравей! Как си?

Правилно предположи. Беше дъщеря й. От повече от десет години живееше в Германия. Устрои се там веднага след като завърши висшето си образование. С две деца, съпруг и работа, но пак намираше време за нея - за майка си. Обаждаше се всяка седмица. Понякога си говореха дълго, друг път само с по няколко реплики. По-важното беше да си чуят една на друга гласовете и да знаят, че са добре.

- Как е на село? Променило ли се е много?

Женя усети усмивката между думите й. Че какво да се е променило на село? Хората остаряват и намаляват. Тревите растат все по-високи и буйни. Няма кой да ги коси. Чу нежния и сдържан смях в слушалката отсреща. После гласът стана изведнъж сериозен.

- Как си, мамо? Всичко наред ли е?

- Спокойно, дете, всичко е наред.

Женя не каза за посещението при доктора в града. Нямаше да каже, докато можеше да крие. Беше го обмислила и решила вече. Истината в случая, освен тревога, друго нямаше да донесе на децата й. Трябваше да ги предпази. Не искаше да е ничия грижа и тежест, най-малко тяхна. Смени бързо темата и я попита за брат й.

- Чуваме се, да, скоро се чухме. Тези дни сигурно и той ще ти се обади. Пак го подкачих да се премести при мен в Германия. Ама на него си му харесва много в Щатите. Така ми каза.

„Където и да са, да са здрави и щастливи” - помисли и си пожела Женя.

- Децата играят навън. Да знаеш, малката е като тебе. Все по цветята в градината върви, гледа ги, радва им се. Даже започнахме заедно да засаждаме. Голям мерак й е.

Засмяха се и звукът сякаш възвърна чувството за нормалност, като че бяха една до друга и никога не се бяха разделяли, като че всичко важно си бяха споделили и можеха занапред безпрепятствено, по всяко време да си кажат. Олекна им малко, преди да си спомнят, че е време да затварят.

Разговорът беше като своеобразна прегръдка, която трае достатъчно дълго, за да почувства човек, че се случва нещо значимо. Женя се нуждаеше много от този контакт. Той почти успяваше да й помогне да прескочи страха. Тази прегръдка, и слабост, и сила, казваше по-ясно от всичко:

„Имам нужда от теб.”

„Много те обичам.”

„Няма да плача, за да не те нараня.”

III. Познат път

Сила Женя черпеше от всяко занимание, което я караше да се чувства полезна. От няколко години изпращаше плетивата си до един магазин в града. Беше се споразумяла със собственика за процент от печалбата при продажбата им. Оказа се изненадващо добър доход. Сама не очакваше толкова голям интерес към блузите, шапките, чорапите, ръкавиците, които изплиташе. Научи се да прави и малки плюшени играчки. Любими й бяха парцалените кукли с усмихнати лица и пъстри роклички, мечетата с облизващи се муцуни и шарени гащеризони и снежните човечета с румени бузи и сини шапчици. Домиляваше й, като плетеше детски дрешки. Изпращаше от време на време на внуците в Германия. Даряваше и в местната църква.

Там я познаваха добре. Често, особено по празници, помагаше много - чистеше, готвеше, раздаваше храна на събралите се след църковните служби. Малко говореше и се стараеше да не привлича внимание към себе си. Харесваше й да слуша и да усеща присъствието на хората около себе си. Ходенето на църква беше единственото време-пространство, което подхранваше вътрешния й мир, доколкото можеше да го има.

Почти всяка сутрин извървяваше двадесетминутния път до там. Обичаше заобиколния маршрут през гората. Вървеше и подреждаше мислите си. Въпросите често бяха повече от отговорите и привличаха като магнит страха. Когато безпокойството натежаваше прекомерно, тя спираше насред пътеката, поемаше дълбоко въздух и издишаше бавно, вгледана в зеленината наоколо.  Гората й приличаше на голям, многопластов организъм. Дърветата като че ли поемаха част от издишания от нея страх. Какво правеха после с него, не беше ясно. Със сигурност обаче той не се появяваше отново, или поне не в същата тягостна форма. Женя вярваше, че гората  е толкова силен организъм, че никога няма да изчезне. Хем познат беше, хем някак чужд, видим, но необятен, с корени в този свят, а върховете - в друг. Нещо вълшебно вървеше редом с нея всеки път покрай тихата зелена материя.

Една сутрин, месеци след диагнозата, краката й поеха по познатия път през разпролетяващата се местност. Слънцето даваше знак за ново начало. Въздухът още помнеше разтопения сняг, но все по-често подхващаше и разнасяше мириса на треви и цветя, които тепърва щяха да опознаят света. Тя пристъпваше бавно, въпреки че й беше хладно в сенките на дърветата. Краката я боляха, а главата й беше замаяна. Изведнъж й се зави свят толкова силно, че помисли, че всеки миг ще припадне. Побърза да седне на един пън до пътеката. Гледаше надолу към земята. Нямаше сили да вдигне очи. Дишаше тежко, отмерено. Не търсеше нищо, само сили, докато отмине това неприятно усещане. Тогава внезапно вниманието й отпусна дишането и се хвана за нещо между тревите. Видя ясно малкия предмет и се зачуди - от човек или от природата беше направен? На земята между краката й лежеше почти кръгло, сиво камъче със сякаш изрисувано бяло кръстче в средата. Тя го взе в ръка и го разгледа. „Леко сплеснато е и с ясна форма на кръст. Но не е боя. Не е издялано и няма пукнатини. Част от камъка е, само с друг цвят.” Дали беше знак? И ако да, за какво? „За хубаво трябва да е” - помисли си тя и даже се усмихна леко. Учудването й премина в успокоение и скромна вяра в собствената й ценност. Някаква непонятна топлина обгърна сърцето й покровителствено. Сигурно не беше сама. Някой мислеше за нея. Някой й говореше чрез съвпадения, които не бяха случайности.

Знаците изграждаха мост към реалност, където много повече е възможно от това, в което се осмелява да повярва измъченият човек. Най-значимите от тях подтикваха към действие, и то не какво да е, а такова, което подхранва връзката с другите хора. Тази връзка понякога се явяваше само в един поглед, едно кимане, едно благопожелание.

Женя ги даваше всеки път, когато минеше покрай скромната тухлена къща в началото на пътеката, водеща към църквата. Обръщаше внимание на добре поддържаната зелена градина. Забелязваше квадратната дървена масичка с двата стола в дъното, до входната врата на къщата. Често засичаше седналите там Кирил и Мария. Той четеше вестник и прелистваше с треперещи пръсти страниците. Тя сервираше чай или сок от бъз, седеше безмълвно до него и погледът й усмихнато се плъзгаше от единия до другия край на засадените лехи и дръвчета. Тогава, минавайки, Женя си обменяше по няколко реплики с тях - за растенията, за времето, за децата им в чужбина, за следващия голям църковен празник.

Но един ден Мария си отиде. Кирил спря да използва дървените столове и масичката. От известно време те само събираха прах и мръсотия. Вместо това бързо прекосяваше двора на излизане или влизане в къщата. Понякога стоеше изправен насред пътеката, която разделяше градината на две равни половини, и като хипнотизиран се взираше в цветята покрай оградата. Погледът му потъваше във венчелистчетата, като че виждаше в тях много повече от това, което бяха. А всъщност виждаше починалата си съпруга и не можеше да приеме разстоянието помежду им.

Тя се превръщаше бавно в спомен, а той продължаваше да живее в свят на безумна надежда, че болката щеше чудотворно да изчезне. Някоя сутрин щеше да се събуди от стъпките й в другата стая и да усети аромата на чай. Това беше мирисът, за който копнееше, защото имаше силата да прогони самотата. Самотата беше неговият единствен сезон. Движеше се из живота му като хамелеон, приемаше различни цветове, но под тях си оставаше едно и също - дълбоко врязана, усойна речна долина. Там нямаше вятър, дърветата растяха със затаен дъх, а водата в реката течеше толкова бавно, сякаш се подпираше на камъните и правеше дълги паузи в своето пътуване. Кирил често беше там, когато Женя минаваше покрай къщата. Кимаше му безгласно от другата страна на оградата, а той й отвръщаше вяло и после отново се връщаше в своята долина.

В селото го бяха запомнили като не много общителен, макар и дружелюбен човек. Но след загубата си се отчужди още повече от всички. Спря да разговаря и дори да гледа другите в очите. Изглеждаше разсеян, заплетен в собственото си съзнание, патологично апатичен към заобикалящия го свят. Някои започнаха да говорят за него като за болен и особняк.

Веднъж Женя стана неволен свидетел на едно такова изказване на продавачката в магазинчето за хранителни стоки до площада в центъра.

- Все върви един такъв изгърбен и гледа лошо. Виждали го да излиза много рано сутрин с голям празен чувал. Знае ли се къде се шляе и какво прави. Загубил си е ума.

Тя клатеше важно, някак престорено загрижено глава, с подпрени на тезгяха до касата пръсти. Говореше на една друга възрастна жена от селото, която беше дошла да пазарува със седемгодишния си внук. Детето беше здраво, набито, с прясно ожулени от падане колене и прашка в едната ръчичка. Гледаше любопитно продавачката зад тезгяха, с почти същата съсредоточеност, която предизвикваха у него шоколадовите изделия на рафтовете.

- А ти дълго ли ще останеш на село? Харесва ли ти тука? - попита го тя.

Детето я гледа дълго, без да каже нищо или да помръдне, като че я анализираше и прецени, че не заслужава отговор. Докато баба му го галеше нежно по косичката и го насърчаваше да прояви учтивост, Женя беше съгласна с преценката му. Продавачката й беше неприятна, понеже все говореше лошо за хората, къде на шега, къде сериозно.

- Излиза с празен чувал - продължи тя пак за Кирил - и се връща още предобед с пълен, тежък чувал на гръб. Сигурно слага непослушни малки животни и деца в торбата.

Последното изречение беше произнесено с пресилено грубоватата интонация на разказвач на страшни истории. Погледна строго-игриво към детето, а после се обърна със саркастична усмивка към баба му. Момченцето изпусна прашката, наведе се пъргаво да я вземе и побягна изплашено навън. Баба му го извика по име и побърза да го последва, като се извиняваше нервно на другата. След тях Женя  плати и излезе, без да поглежда в хапливите очи на жената зад тезгяха.

IV. Свещен праг

Голяма част от злото не можеше да мине през този праг. Не можеше да я последва в слабо осветената вътрешност на църквата. То се спираше на прага и трепереше, че тя би могла да излезе по-силна и неуязвима към него от преди. Женя наместваше забрадката, с която винаги покриваше главата си извън дома си. Прекръстваше се и поемаше дълбоко дъх. После издишаше съсредоточено, все едно изкарваше от себе си всичко ненужно или неподходящо за свещеното пространство. Докато слизаше по трите стъпала и отваряше вратата, намираща се под земното равнище, знаеше, че има тъмнина в себе си, за която се нуждаеше от помощ да прогони. И така, все пак нещо лошо пристъпваше неизбежно с нея напред. Вратата беше по-ниска от средния ръст на зрял човек. За да влезе, трябваше да наведе глава.

Веднага щом усетеше познатия мирис на тамян, восък и цветя, й олекваше. Чувстваше се добре дошла и на място. Взираше се в иконите дълго преди да запали свещите. Подреждаше си думите в молитви, които щеше да каже наум или да прошепне. А иконите я гледаха през бледата светлина и й се струваше, че чуват сърцето й. Една от тях - на Иисус Христос, изобразен с трънен венец - беше майсторски направена така, че от различни ъгли можеше да се види ту с отворени, ту със затворени очи. По някаква причина Женя Го виждаше все с отворени и дори с лека усмивка.

Понякога дългото вглеждане в изображенията изменяше странно възприятията й. Сенки и светлини играеха по повърхността им, а очертанията се изместваха леко, оживяваха за миг и после отново се връщаха към първоначалното си състояние в двуизмерното пространство на иконите. Благославящата ръка на Св. Йоан Кръстител, приведената глава на Богородица - те все едно се преместваха плавно, едва забележимо. Когато очите на Женя се изморяваха и тя премигнеше, всичко изглеждаше отново нормално, както разсъдъкът позволяваше. Полумрак, умора, копнеж за чудо можеха да обяснят привиденията. Тя знаеше, че най-вероятно не бяха реални, но въпреки това сърцето й препускаше през тишината всеки път, когато запечатаното в една равнина подсказваше за съществуването на цял един свят. Той разтърсваше и успокояваше, заличаваше и избистряше мисли, утаяваше се в центъра на съществото и изтласкваше навън всичко, което тежи.

Тежкото излизаше през очите, стичаше се надолу по бузите и капеше по ръцете и свещите. Значима, трудна борба се случваше вътре, насред буря зад звукоизолиращ похлупак, виелица, затворена в стъклена топка. Женя се бореше за своята вяра, че можеше да постигне отново своя вътрешен мир, че нещата се случваха така, както трябваше да се случат дори без да разбира защо.

Вътре и вън - какво ги разделяше? Какво пазеше вътре от вън? Под, четири стени и покрив? Миналото лято в покрива на църквата се отвори толкова голяма дупка, че една лястовица влезе и се щураше между иконите уплашено, докато не й помогнаха да намери пътя си навън. Месец-два жителите на селото събираха пари, за да се поправи. Слава Богу, до ремонта нямаше силни дъждове и иконите и вътрешността останаха сравнително непокътнати. Тогава Женя дари доста от спестяванията си. За нея имаше много по-важни неща от парите. Нито едно решение в живота си не беше правила с основно финансови мотиви. И все пак, чудеше се, ако знаеше, че ще й трябват повече сега, когато се лекува, щеше ли тогава пак да ги даде? Хората дадоха, всеки, колкото може, колкото прецени. Хората дават, когато виждат смисъл.

Тя погледна нагоре към някогашната дупка. „Боже, колко недовършени неща оставяме след себе си…” - помисли си с тъга. Колко ли дупки остават незатворени? В покривите, които изграждаме, и в сърцата, които са ни дадени. Какво може да предпази вътре от вън? Може би единствено вярата.

V. Молитви

Женя понечи да запали една от свещите в ръката си. Тя изгасна няколко пъти, преди да прихване пламъка. После огънчето лумна и започна жадно да поглъща материята, която му даваше живот. Странно й напомни на покойния й мъж. Труден характер беше. Пламваше буйно и нищо не можеше да го спре. Нима не му беше простила? Наведе се и забоде свещта в пръстта при другите за мир на покойници. Мисълта за миналото не я гореше, както преди. Трябва да е простила, разбира се, помисли си, само не е забравила.

Помнеше трясъка от предмети, хвърлени на пода, неравномерните, тромави стъпки, дъха на алкохол, вдигнатия срещу нея юмрук. Веднъж я затвори на терасата за няколко часа - да си научи урока, както й каза, защото твърде много му „мрънкала” да спре да пие. Само колко гняв имаше в нея тогава. Блъскаше по вратата и му викаше да я пусне, докато гласът й пресипна. Когато се умори и се увери, че не може да направи нищо повече, Женя се свлече на плочките до вратата, сви крака към гърдите си, подпря глава с две ръце и заплака. Целият гняв и разочарование трябваше да излязат някак. Можеше да им осигури път навън само чрез сълзите. Цялата трепереше от болка, която само разбитото сърце и предаденото доверие можеха да причинят.

Когато години по-късно й съобщиха, че мъжът й е припаднал на една поляна до пътя през нощта, ударил си главата в камък и издъхнал, тя беше в шок - колкото от случилото се, толкова и от себе си. В мъката се бяха разтворили чувство на вина и недоумение. Нима беше облекчена, че след години тормоз източникът му вече го няма? Каква беше тази неуместна радост от преоткрита свобода? Свободата да живее без страх…

Беше простила на него, но не и на себе си. Затова той беше все още в нея. Неговият гняв беше станал неин. Щеше ли с него да си отиде от този свят? Не, това я ужасяваше. Молеше се за мир на душата му и за сили да прогони лошото от себе си.

Умоляваше Бог и за здраве и закрила на децата й. За голямо нейно щастие,  й се обаждаха редовно и се прибираха поне веднъж в годината от чужбина. Тя ги разбираше. Имаха си доста грижи. Невена беше майка на две дечица - момче на шест и момиченце на четири. Момиченцето бяха кръстили на баба й Евгения. Какво по-хубаво от мисълта, че те са някъде там, макар и далече, но щастливи? Синът й Божидар все още не беше създал свое семейство. Откакто навлезе в юношеските години, Женя винаги се беше затруднявала да го разбере, да разгадае това, което се е свило в сърцето му и го човърка. Все още беше затворен. Трудно разкриваше чувствата си пред когото и да било, включително пред собствената си майка. А очите му - тъмни, сериозни, но силни, много силни и решителни. Изглеждаше, че носи грижите не на един, а на десет човека едновременно. Женя се молеше той да срещне любовта, добра жена, с която да се разбират, да се грижат един за друг и да са щастливи. Заслужаваше го, не защото беше неин син, а защото имаше добро сърце, голяма воля и много какво да даде на света.

И така, в молитвите си и извън тях Женя беше разделила сърцето си на три части, като две от тях туптяха за децата й. От Господ винаги е искала, ако й е писано да даде жертва, да бъде само тази третина, с която се буди и заспива сама на село. Той я чу и така направи, защото знаеше, че другото тя няма сили да понесе.

От няколко месеца пътуваше редовно до града за химиотерапия и изследвания. Отиваше унила, уплашена, но и често надяваща се, че се доближава до справянето с болестта. Връщаше се безкрайно отмаляла, замаяна и едва дочакваше да стигне вкъщи, да заключи вратата след себе си и да се свлече на дивана или на леглото. Затваряше очи и преглъщаше упорито чувството на гадене. Учудваше се сама от себе си колко силна можеше да бъде духом в такива моменти, когато проличаваше болезнено, страшно крехкостта на обвивката й, едва оставяща диря върху постланото легло. Никога не нощуваше в града, защото това биха били неоправдани допълнителни разходи, а и защото искаше в своя дом. Ако нещо имаше да се случва, трябваше да е там и никъде другаде.

Преди години продадоха апартамента в града, който децата й бяха купили със свои спестявания. Продажбата им се стори най-разумното, когато стана ясно, че никой от тях не планира да се връща да живее в България в обозримото бъдеще. По онова време майка им вече живееше сама в къщата на село и отскачаше до градското жилище, за да помага с огледите. Много хора се извървяха. Женя рядко запомняше някое от лицата на потенциалните купувачи. Едно от всички тях обаче не само помнеше, но и преживяваше всеки път, когато се сетеше за него.

Беше измъченото и болнаво лице на четиридесетгодишна жена, ниска, слаба, с тъмно боядисани чупливи коси до раменете. Първата мисъл на Женя, когато я видя, беше, че седмици наред се е лекувала в болница. И спонтанно я попита как е. А жената само кимна и й подаде ръка за поздрав. Придружаваше я висок мъж с посребрени, оредели коси на горе-долу същата възраст, вероятно нейният съпруг. Той говореше с леко треперещ глас и сякаш от името на двамата. Поглеждаше за кратко спътницата си в очите, обградени от дълбоки сенки, и превеждаше за Женя неизказаното. Двамата непознати се движеха бавно, оглеждаха някак повърхностно стаите, задаваха малко въпроси. Човек лесно би могъл да интерпретира поведението на двойката като липса на интерес, като неяснота какво точно търсят. На два пъти жената заставаше насред стаята, която разглеждаха, и започваше да се оглежда във всички посоки, като че беше забравила къде се намира. Тогава мъжът поставяше ръка на рамото й и тя идваше на себе си.

Женя предположи, че нещо ужасно им се беше случило. Предложи им да поседнат и да пийнат чай. Те понечиха да откажат, но тя настоя. Остави ги да водят последвалия кратък разговор с малко думи и много паузи, които едва завършваха изречения, но въпреки това казваха повече от която и да е част на речта. Бяха продали голямата си къща в покрайнините на града. Там бяха живели двадесет години. Там бяха отгледали децата си. Там повече не можеха да стъпят. Защото… децата, двете, на осемнадесет и двадесет и две години,… вече ги нямаше,… след катастрофа в началото на годината.

Сърцето на Женя се преобърна и едва успя да се сдържи да не заплаче. Преобръщаше се всеки път, щом си спомняше за тази среща. За тези хора беше следващата й свещ. Молеше се през сълзи на Господ да им даде сили - на хората, които вървят през живота без живот, които не търсят нов живот, които не искат друго освен малко, тихо пространство без спомени. Прекършеният човек е почти свръхестествена сила, ни жив, ни умрял, а в два свята едновременно; нито слаб, нито силен, но дишащ въпреки всичко. Прекършеният човек може да не е мъдрец, нито вярващ, мислеше си Женя, но учи всички на смирение и смелост пред изгубения смисъл.

Следващият пламък задимя страшно и димът раздразни вече зачервените й очи. Когато се разкашля и сложи ръка на устата си, няколко пръски кръв се залепиха върху линиите на дланта й. Опипа с език вътрешността, докато намери източника на болка с дъх на желязо. Да, бяха  й  казали, че химиотерапията може да причини разранявания в устата. Кога щеше да се моли за своето оздравяване? Не, още не, най-накрая. Имаше още какво да каже за другите.

Гореща вълна я пое и разтърси, докато й се зави свят. Сигурно отново имаше температура. Трябваше да побърза. Вече се чувстваше страшно уморена. Само още три. Една за мир и просперитет в страната й, за повече светлина и любов в душите, сърцата, живота на сънародниците й. Втора за всички, които бягат от щастието си, от вътрешния си глас, от ценностите си. Мислеше си за неприятната продавачка в магазина за хранителни стоки в центъра на селото. Лошото, което излизаше от очите и устата й, нямаше как да я прави щастлива. Но защо тогава се беше вкопчила в него? Понякога човек не знае, че е пресякъл някаква граница, или може би е с грешното разбиране, че след като вече я е прекрачил, няма връщане назад.

Ръката на Женя затрепери с последната все още незапалена свещ. Само още малко, още малко. Искаше да Му каже много, но знаеше, че трябва да побърза, преди съвсем да й причернее пред очите. Щеше й се да Му благодари за силите и смелостта, които й даваше през нейното изпитание, да се примоли за още сили, смелост и помощ, до края, докато са нужни. Положи усилие да подреди следващите си мисли, но главата й остана празна. Ръцете се отпуснаха от двете страни на тялото й. Пое дълбоко въздух, който премина в едва чута въздишка.

Край. Не можеше повече за днес. Защо се напрягаше да продължи, при положение че не се чувстваше добре? Искаше да каже всичко. Това бяха нейните молитви, за които чупеше своето време и енергия като питка с късмети. Държеше във всяко парче да сложи най-подходящия, най-искания, най-нужния късмет. По ирония се чувстваше цяла само когато разчупеше всички парчета от питката на душата си.

От началото до края на молитвите й у Женя растеше убеждението, че всичко се случва тогава, когато трябва да се случи, когато сме готови за него.

„Не се чувствах готова.”

„И може ли изобщо някой да бъде?”

„Но се помолих да съм.”

VI. Връщане

Когато излезе от църквата и тръгна надолу по пътеката, тя чуваше само жуженето на някакви насекоми из тревите отляво. Къщите отдясно бяха напълно притихнали. Нямаше жив човек наоколо. Юнското слънце беше заело позиция високо над хоризонта и упорито хвърляше лъчите си към всички възможни кътчета от повърхността, до които можеше да достигне. Горещината й беше още по-неприятна сега, когато имаше чувството, че изгаря отвътре. Сякаш се беше превърнала самата тя в свещ. Присвиваше очи срещу заслепяващата светлина и едри капки пот избиха по челото и врата й. Изкара от джоба си малка платнена кърпичка, за да ги попие. Ръката й трепереше, а коленете й бяха омекнали. Подхлъзна се върху пясъка и за малко не падна, но успя да запази равновесие и изгледа стреснато камъчетата, които се изтърколиха на няколко метра надолу пред нея. След това наблюдаваше зорко къде стъпват краката й, докато не стигна гората.

Там я посрещна приятна хладина в сенките на дърветата. Очите най-после успяха да намерят спасение от жаркото слънце и зашариха свободно по зелените треви. Огънят отвътре обаче продължаваше и замъгляваше съзнанието й. Горещите вълни се бяха превърнали в болезнени пулсации в главата й.  Женя се опита да се разсее с мисли за нещо приятно. В по-откритите участъци от двете страни на пътеката тук-таме се показваха детелини. И тя се хвана за тях като удавник за сламка. Гледаше ги и броеше листата им мимоходом с известна доза обнадеждено очакване, досущ като малко дете, вярващо в чудеса и невероятни съвпадения. Но нима Женя не беше ставала свидетел на такива? Спомни си за малкото камъче с кръстче, което беше намерила в тревата. Щом се е случило веднъж, защо да не се случи отново?

Ненадейно между високите треви на една огряна от слънцето поляна се чу шумолене. Женя спря и се взря в посоката на шума. Той изчезна и после пак се чу съвсем ясно. Нещо чевръсто се провираше през растителността. Пулсациите в тялото й се усилиха и разпростряха в гърдите. Опита се да забърза крачка. А шумът все я следваше в тревата, паралелно на пътеката. Нещо като че ли я преследваше. Тя вървеше и си шепнеше пресекливо, задъхано: „Господи, бъди с мен и ме пази.”

В една обезлесена част от земята, между натрупаните там едри, бели камъни пропълзя удълженото, тънко тяло на тъмносиво, люспесто същество. „Змия!” - помисли си Женя и сърцето й затуптя лудо. Чувстваше, че не й достига въздух. За секунди белите камъни потъмняха и станаха тъмносиви като люспестото тяло, което ги беше докоснало. После същият този цвят покри и тревите наоколо. Халюцинираше ли? Сякаш всичко беше погълнато от цвета на змията. Все едно влечугото магически променяше заобикалящия го свят, за да се скрие по-добре. Тъмносивото потъмня независимо от слънцето, греещо някъде отгоре над дърветата. Напълно черно стана пред очите й и тя изпадна в несвяст.

Нямаше идея колко дълго лежа на тревата. През бяла мъгла видя как змията се приближи до нея, като пълзеше на сантиметри от ръката й, а Женя не можеше да помръдне. Чудно нещо, тази май беше друга, зелена, по-малка и - „О, Боже мой!” - беше двуглава. Нещо в стомаха й се  преобърна, когато влечугото се надигна и като че се канеше да продължи пътя си през безпомощното й тяло. Тогава слънцето засия ярко през клоните на дърветата. Или може би нямаше клони. А може и да не беше слънцето. На фона на светлината Женя различи три образа, които се приближиха бавно. Приличаха на триизмерни, живи икони, отварящи и затварящи очи - образите на Иисус Христос, Богородица и Свети Мина. Изглеждаха точно както бяха изобразени в църквата. Ръцете им се движеха леко с повея на вятъра. Дори конят, който беше възседнал Светията, поклащаше грациозно глава. Що за видение?

Когато най-после започна да идва на себе си, съзнанието й се хвана за леки стъпки в тревата близо до нея. Усети силна, приятна миризма на букет от билки. Видя протегнатата към нея човешка ръка. После и лицето - беше на Кирил, приклекнал мълчаливо до нея. Сините му очи бяха потъмнели и в тях плуваше искрено безпокойство. Тя пое ръката му и бавно се изправи в седнало положение. Огледа се. Беше припаднала на тревата. Попита го дали е видял змията. Не беше, ни помен от змия. Женя опипа замаяно главата си. Забрадката й се беше изхлузила при падането и нежната, незащитена кожа, която служеше да прикрива, беше надраскана от няколко подаващи се от земята корена. Тя бързо взе кърпата, изтърси я от малките листенца и я върза отново. Погледна Кирил в очите и му благодари едва чуто. Изправи се постепенно с негова помощ и двамата поеха по пътеката през гората към нейната къща.

Вървяха бавно и мълчаливо. Но тишината й беше нужна, а той, изглежда, разбираше. Чувстваше се изтощена и болките в краката й се бяха усилили. Той ходеше приведен, на една ръка разстояние от нея, готов да я хване, ако тя понечеше да залитне. Сега тя забеляза чувала, с който го бяха виждали често, големия чувал, пълен с нещо, явно ценно за него. Не го попита какво носи.

Кирил сам й показа. Когато стигнаха до входната врата на дома й, той го отвори, изкара голям вързоп билки и й го подаде. „Значи за това излиза всяка сутрин, да бере билки” - осъзна тя.

- Над десет вида са.  С голяма лековита сила. Може да си правиш чай. Може да ти помогнат.

Нима и той вярваше в чудеса? Женя взе билките и неволно каза на глас това, което си мислеше. Такава необикновена лековита сила, каквато й беше нужна, билките май имат само ако се наберат рано сутрин на Еньовден. Така казват хората - тогава лечебната им сила е най-голяма. Кирил изведнъж стана още по-сериозен и отвърна, без да я поглежда в очите:

- Всяка сутрин може да е. Както ние си го направим.

Дали наистина си беше загубил ума? Или напротив, виждаше по-ясно и по-дълбоко нещата? Женя го гледаше замислено и умилено, докато се отдалечаваше с решителната си походка, превит под чувала, който само той и Господ знаеха какво значение имаше за него.

Това беше последният път, когато го видя. Няколко дни по-късно го намериха, след като липсата на каквото и да било движение из къщата му събуди подозрение у съседите, че нещо не беше наред. Беше си отишъл в съня си. Вътре намериха много изсушени и сушащи се билки, разпръснати навсякъде. Бяха наситили въздуха със своята етерична, земна миризма. Кирил изглеждаше така спокоен, като аватар на чудно горско същество, което по изключение или по погрешка беше преминало в този свят за кратко. И се беше върнал там, откъдето беше дошъл.

VII. У дома

Женя не беше вкъщи, когато се случи изненадващата среща.

Лежеше в едно чуждо легло в болнична стая. Беше й прилошало много след химиотерапията в онзи ден и трябваше да остане под наблюдение известно време. Дълго не можа да излезе от банята. А после легна, затвори очи и стисна в ръка малкото златно кръстче, което винаги носеше на врата си.

Стори й се странно колко бързо бяха отминали месеците от началото на годината. Като погледнеше назад, виждаше поредица от изтощителни пътувания до града, безкрайно преглъщане без апетит и с ирационален страх от задавяне, постоянна болка и тежест, които завличаха тялото й навътре към източника на всичките й най-тъмни страхове. Виждаше мъчното, но необходимо ежедневно извървяване на пътя през гората до църквата… и молитви, много молитви, навсякъде и по всяко време. Те се бяха превърнали в толкова неотменна част от живота й, че се бяха слели в непрекъснат шепот, който ехтеше в нея. Времето се изкриви неузнаваемо в онзи миг в болницата, когато лежеше, без да усеща съвсем тялото си и без да е сигурна къде точно се намира душата й. Отминалите месеци се събраха, смалиха и пропаднаха в сегашния момент. Той беше техният край и началото на нещо ново.  Дългото пътуване за лечение изведнъж сякаш се претопи ведно с всички часове, прекарани в църквата. В болничната стая Женя видя себе си отново пред иконите, почти сигурна, че дори усеща мириса на тамян.

Точно тогава посетител натисна един от бутоните в асансьора и се изкачи към третия етаж на болницата, където беше тя. Щом стигна в коридора, бързите стъпки на този човек се спряха пред вратата на отделението. Последва звън, нервен разговор, шумолене на чисти калцуни, току-що сложени върху обувките. Отново тих разговор с една от медицинските сестри, бързи, шумолящи стъпки във вътрешния коридор.

За Женя всички външни звуци нямаха особено значение. Не обърна внимание на приглушените гласове, нито на приближаващия посетител, който се спря пред вратата на нейната стая и я отвори внимателно, почти плахо. Тя не погледна веднага в посоката на влизащия, понеже не очакваше никого. Първоначално предположи, че е роднина на жената на съседното легло. Но странно… нещо в шумолящите движения на новодошлия й се стори познато.

- Майко! - извика посетителят, забравяйки в уплахата си да затвори вратата след себе си.

Женя се обърна и сърцето й трепна от изненада, объркване, но най-вече радост. Дъщеря ? Невена стоеше на прага задъхана от бързането и я гледаше притеснено и с недоумение. Привиждаше ли й се? От преживяното, от умората, от лекарствата… Не, младата жена се приближи на сантиметри от нея, наведе се и нежно я прегърна. Погали я по челото и бузата. Очите и на двете се премрежиха. Устните на Невена потрепериха.

- Майко, защо не каза?

Гласът й прозвуча съжалително и дори леко укорително. Но истината беше, че не можеше да се сърди на майка си. Твърде много я обичаше. Даже когато не я разбираше, се опитваше да проумее или просто да не мисли за това, което не можеше вече да се промени.

Отишла от летището директно на село, а вкъщи какво да види - заключена врата, полуизсъхнала градина. Още тогава нещо я беше стиснало за гърлото и аха, да извика. Никога не беше виждала двора в такова състояние. Всичко в него крещеше: „Беда! Голяма беда стана!” - напуканата от сушата пръст, пожълтелите и оклюмали листа, окапалите по земята, необрани и развалени плодове и зеленчуци, пробитата до дворната мивка лейка. Така е, разбра се, болен стопанин здрава къща трудно гледа.

- Съседката, леля Краса, тя ми каза къде си… - обясни Невена. Говореше на майка си, но и като че ли на себе си. Опитваше се да си подреди мислите. - Как си? Трябваше повече да ти се обаждам, да те питам как си. - Женя стисна леко ръката й, която още беше в нейната, а Невена продължаваше да говори все по-развълнувано. - Няма да повярваш! Нали знаеш батко колко силна интуиция има. Бил те сънувал няколко пъти, все със змия, увита около тебе. Притеснил се. Преди седмица ми се обади. Каза: „Направи всичко възможно да отидеш до България, да видиш как е майка. Имам лошо предчувствие.” - То и аз се притесних, като ми разказа съня, все един и същ, не може да е случайно. И като го знам как усеща… Такова нещо не може току-така да се скрие, особено пък от близък човек. Много те обичаме. Искаме да си добре. Как си ти? Кажи ми. Остава ли още много от лечението?

Не оставаше много от първоначално предписаното - засега само още един курс химиотерапия.

- Трябва да ми кажеш кой те лекува. Искам после да говоря с доктора. Имаш ли нужда от нещо сега?

Женя поклати отрицателно глава. По бузите й се бяха стекли няколко сълзи. Много отдавна не беше плакала от радост. Едновременно с това някакво виновно облекчение я глождеше отвътре.

- В Германия…

- В Германия всичко е наред - избърза да отговори дъщеря й. - Има кой да се грижи за децата. За всичко съм се погрижила - или щеше да го направи.

Невена замълча за миг, а после добави нещо, което беше решила, без да е нужно да обмисля:

- Майко, никъде няма да ходя. Оставам при тебе, докато се оправиш.

Каза „докато се оправиш”, защото друго не можеше да си представи.

* * *

Четири месеца по-късно, на 19 октомври, както всяка година, повече от обичайния брой хора се бяха събрали в малката църква на село. Беше голям празник - Денят на Свети Иван Рилски Чудотворец. Свещеник от града беше пристигнал специално за да отслужи литургия. Църквата се изпълни с шепот и молитви. Свещниците грейнаха и пламъците им се сляха с дневната светлина, проникваща през високите прозорци. Хората се радваха се да се видят един друг, не че отдавна не се бяха виждали, все пак повечето бяха от същото село, но поводът беше хубав. Освен това след дългите летни горещини сега се дишаше някак по-леко. Вятърът се готвеше да започне да търси по дърветата листата, които бяха готови да паднат на земята и да дадат път на нов живот през пролетта.

Когато приключи литургията, една слаба жена с къса коса пристъпи към свещеника. В ръцете си държеше питка, свещи и малка икона на Светията, в чиято памет беше празникът.

- Отче, може ли да ми прочетете молитва за здраве и за освещаване на иконата?

Свещеникът я подкани да остави това, което носеше, на малка масичка до една от колоните в църквата. Поинтересува се дали се моли често. Да, молеше се много. Попита я за името й.

- Евгения, отче.

Той зачете с мелодичен, топъл глас. Женя посрещаше думите с благодарност и ги превръщаше в любов, така, както само една жена, току-що преборила се за живота си, можеше да стори. Никога не е била сама. До нея винаги имаше някой - в църквата, в гората, в болничната стая. Някой постоянно я насърчаваше да се бори и се бореше с нея, с протегната ръка, шум на стъпки, връзка билки, камъче в тревата, усмивка, излъчваща загриженост и любов. Дъщеря й, както беше обещала, остана с нея през последните месеци, с редовни, но кратки пътувания до Германия. Синът й също си дойде за няколко седмици през август. Вече планираха гостуване на внуците по Коледа. Какво повече можеше да иска Женя? Само да не спират шепотът в нея, вярата и вътрешната сила, с които се молеше не само за себе си.

След като приключи свещеникът, тя тръгна от човек на човек, чупеше от питката и раздаваше за здраве. Подаваше, кимаше и се усмихваше на всеки. Лицето й беше ведро и изразително. Косата й вече беше пораснала достатъчно, за да няма нужда да крие главата си под забрадка. Изобщо, нямаше какво да крие. Хората знаеха защо раздава от питката. Вземаха с радост. А тя без думи сякаш им казваше:

„Аз съм специална.”

„Като всеки друг.”

„И повярвах, че ще живея.”