ЕСТИР
В една тиха уличка на града Витания един до друг вървяха Тома и Исус. Беше утро и слънцето трепереше над могилите, като обливаше града с мека, топла светлина.
Из въздуха се виеха чучулиги и кръшно лееха песните си; навред се носеше упоителният дъх на пролетта.
Тома бодро разхождаше очите си наоколо и ударите от тоягата му кънтяха между стените на улицата , а Исус вторачено гледаше напред и от двете бразди на челото му личеше, че трудна мисъл блуждае в главата му.
Тома разбираше, че твърде много го занимава туй, което му предстоеше да извърши и за това не му говореше нищо.
След като отминаха пазарището, влязоха в друга улица и подир малко Тома застана пред една ниска портица.
- Тук, учителю, - рече той, като отвори вратата.
Те влязоха в двора. На одърчето се показа мъничкото тяло на стария грънчар Ездра, който, като позна учителя, спусна се с разперени ръце. Той беше сух, нисичък, с вехта, работна туника, изпоцапана от глина и съвсем бос. Лицето му, оградено от къса бяла брада изведнъж стана плачливо и очите му овлажняха.
- Благодаря ти, спасителю, - замълви той със сипкавия си глас и посегна да прегърне коленете на Исуса, ала Тома му попречи и го хвана под мишницата.
- Недей така, Ездра, - рече той полумъмриво.
Ала старецът, като че не чуваше никого, и с изкривено лице, продължаваше да мълви:
- Благодаря ти, Естир те очаква и бълнува само твоето име… Спаси я, учителю, повърни живота и младостта й. Ще ти дам каквото искаш, ще сторя за тебе каквото искаш… Ще дойда с тебе бос и гол, ще ходя и ще славя твоето име…
Исус стоеше на мястото си и без да гледа на Ездра чакаше го да престане, ала когато старческото лице заплува в сълзи, той отпусна ръка на рамото му и меко продума:
- Не плачи, Ездра!
Тогава старецът изведнъж млъкна и тръгна напред по тясната пътечка, която водеше в къщицата. Като се спряха на одърчето, Исус поиска да го заведат в отделна стая и да го оставят за няколко време сам. Ездра го въведе в стаицата до тая, дето лежеше дъщеря му и покани Тома да седнат на одъра.
А Естир лежеше в леглото си и очакваше с разтупкано сърце. Очите й се разтвориха и заплуваха в трескав огьн, сякаш в спасителните думи на Назарянина имаше нещо твърде страшно.
Тя се срамеше от туй, че пазвите й са разгърдени и нямаше сила да прибере поне разпръснатите си коси по възглавието.
Сега, смутена от дохождането на Исуса, тя за пръв път отдалечи Давида от паметта си. Естир се мъчеше да си представи как след две думи, произнесени от устата на Исуса, изведнъж ще стане от постелята си и ще се усети тъй здрава, като че никога не е боледувала.
Туй й се виждаше важно и чудно и за това всичко, което я занимаваше до днес, потъна нейде зад мислите й и остана само едно плахо и чудно очакване.
И така простряна на леглото, с изсъхнало лице, със стъклено-светли очи и бледна като мрамор, Естир очакваше часа на своето продигване.
Един ден, близо преди две години, на сватбата на своя съсед, между многото сватбари Естир видя един млад момък, който стоеше под сянката на черницата и се разговаряше с брата на младоженика.
Дали за туй, че Естир не беше виждала друг път толкова красив човек или защото той я гледаше право в очите, тя усети, че краката й се запреплитаха и лицето й се заля в гъста руменина.
Тя стигна до един от стълбовете на къщата и облегна гръб, за да се успокои, ала като вдигна очи, видя, че той още стоеше така с лице към нея. Тогава тя се извърна и избяга у дома си през малката портичка, която съединяваше двата двора.
Целият тоя ден се показа на Естир много дълъг и едва вечерта се успокои, кога се намери в постелята си. Ала на утрото, още преди да отвори очи, тя си спомни за него и същият ден, когато отиваше на кладенеца, той я срещна на улицата.
- Естир - рече той, като препречи пътя й.
Тя наведе очи.
- Защо не ме познаваш, Естир? Аз съм Давид. Не помниш ли, когато един ден ти дадох китка от кринове?
- Аз трябва да съм била малка тогава.
- Тъй, ти беше малка, но и аз не бях голям.
Подир това той й каза още няколко думи, но тя не можа да ги разбере, защото в ушите й нещо заглушително зафуча.
И заредиха се чудни дни и нощи. Давид се явяваше в сънищата й с усмивката и очите си, даваше й цъфнали кринове и стискаше малките й пръстчета.
Тогава в цялото й тяло се разливаше една чудна топлина, която не приличаше нито на някогашните майчини милувки, нито на псалмите на стария мъдрец, а денем, когато работеше вкъщи струваше й се, че той е при нея и за това усмихваше се, като шепнеше някакви думи, които никога друг път не бяха й идвали на ум.
Неговото име се повтаряше хиляди пъти, неговата коса, която се виеше по раменете му в черни къдри, очите, които бяха тъй чудни, усмивката - каквато тя не беше виждала да трепти върху устните на никой друг мъж с такава горещина, - всичко, всичко сега се мяркаше пред лицето и тя го виждаше във всичките минути, които образуваха дните и нощите й.
Тогава тя заиска да го среща често и за това, когато отиваше на кладенеца с трепет се взираше във всекиго, който се задаваше насреща й. Ала кой знае защо Давид не се явяваше и тя вдигаше съда на рамо и тръгваше назад.
Ръката, с която подпираше съда се отголваше от широкия ръкав и когато вятърът се увиваше в мраморно бялата голота, Естир усещаше едни чудни тръпки, които никога друг път не бяха я спохождали.
Най-после, една вечер, когато баща й нечаяно заболя, и тя излезе да търси стария билярин, - на ъгъла, близо до къщата на златаря Ариан, Давид изведнъж се изпречи срещу нея като изпод земя и без да продума, заби погледа си в нейното смутено лице.
С наведена глава тя очакваше да стане нещо небивало и за това мълчеше, закована на мястото си.
- Дай ми твоите две ръце, Естир, - рече най-после той, като протегна своите.
Тя вдигна глава и когато го погледна, почувствува, че вече не може да снеме погледа си. Тя искаше да му каже, че бърза да помогне на баща си, и че не бива да си дава ръцете в тая тъмнина, но когато той повтори думите си, тя дълбоко въздъхна, без да може да продума.
Тогава той пое двете й ръце, притегли я до себе си, а тя отпусна глава на рамото му и притвори очи. И така облегната върху здравото и едро тяло на Давида, обгърната и притисната от неговите силни ръце, Естир се онасяше в някакъв сън, никога несънуван и невиждан.
Той целуваше, дето му попадаха устните, а тя все по-безсилно се отпущаше на неговото рамо.
И оттогава, под тъмната сянка на Флавиевата кула до завоя на речицата, те се срещаха ноще. Той й носеше росни кринове, с които тя си окичваше главата и пазвите и слушаше думите му, които приличаха на бисери и я преспиваха на рамото му в чуден сън.
Животът на Естир се превърна на една голяма градина с хиляди цветове, чийто упоителен мирис разгорещяваше устните й, разруменяваше нейните мраморни страни и изпълваше душата й с един-едничък образ.
Ала една вечер тя не го свари под кулата. Тя го чака, догде луната се показа над скалите, но той не дойде. Вторият път пак не дойде и когато на третия път също не се вести, Естир се зачуди.
Тя не знаеше какво да мисли. Тя не вярваше, че може да е болен, или че може да му се случи какво да е нещастие, не вярваше нито в една от тия причини, каквито могат да прекъснат щастието на човека и за това Естир го заочаква с пълна вяра.
Но ето, че един ден той я срещна. Той й каза нещо, което тя не знаеше как да разбере и за това го попита пак.
Тогава той се намръщи, после прехапа устна, като че ли му беше твърде трудно да повтори това, що каза веднъж и тихо отвърна:
- Ти ме разбра, Естир.
Тя го погледна, после бързо наведе очи и попита:
- Щом е тъй, аз никога ли не трябва да те виждам? - И после, без да дочака отговор, тихо замълви като на себе си: тя имала златна коса и била по-хубава от мене… Тя ще ли си туря главата на твоето рамо?
Давид наведе очи и не отговори.
- Аз какво да правя, Давид? - попита Естир с тиха молба.
Давид също тъй тихо отговори :
- Живей, както си живяла досега и не ме търси. Аз не съм виновен и ти не трябва да ме проклинаш.
- Ах, то се разбира, че не трябва, Давиде, ала мен ще ми бъде много страшно… Аз не знам де да отида.
- В бащината си къща, Естир, и чакай да дойде жених да те поиска. Ти забрави, че някога Бог направи да се срещнем.
Тя го погледна с мътни очи.
- Че как да забравя? Защо да забравя?
- Както ти е по-добре, Естир.
Давид тръгна из своя път, а Естир остана на мястото си тъй вкаменена, като че всичките й мисли изведнъж я бяха напуснали, после обърна глава и видя в тъмнината как сянката на Давида бавно се отдалечаваше в полутъмната улица. Тя затътри крака по улицата, без да забелязва, че забрадката й е отвързана и краищата й се развяват.
Няма и глуха, Естир се луташе в полумрака и се усещаше тъй изтръпнала, сякаш кръвта се й беше смръзнала в жилите.
И после за дълго още кръвта й си остана все тъй смразена и сърцето все тъй сграбчено от някаква студена бодлива ръка.
Небето с всичките си звезди стана сиво и вече там не изгряваше слънцето на нейната радост, а едно бледно светило, през което тялото зъзнеше като от люта треска. Бавно течаха часовете, и дните се нижеха дълги и тежки.
Ала когато един ден се попита защо трябва да забрави Давида, Естир видя, че не може да си отговори. Той нищо лошо не беше й сторил и ако сега друга изпълва неговото сърце, то е за това, защото инак не може да бъде.
Защо ще обича той Естир, когато косите й не са златни като на другата и когато очите й не са сини като небето? Защо ще я обича, щом оная е тъй красива, както никоя друга мома? За един човек като Давида и най-хубавата мома е малко.
Едно утро Естир се събуди с усмивка, а на другата нощ вървя всред една безкрайна поляна от кринове и в чашката на всеки крин блещукаше по една бистра сълза.
Тя дълго вървя и най-после видя Давида легнал всред цветята унесен в сладък сън. Черни къдри окръжаваха лицето му, клепачите му бяха затворени и тиха усмивка играеше по неговите кърваво-червени устни.
Тиха като зефира, тя стоеше над него и го гледаше как спи. Тя не искаше да го разбуди, защото в неговата усмивка имаше нещо, на което никога очите не могат да се нагледат.
Благоухание бликаше от чашките на криновете и се носеше из въздуха и високо високо в небесата летяха крилатите жени, за които тъй много бе й разправала нейната отдавна умряла майка.
„Върви си, върви си, Естир, - казваха й те, - иди си, защото баща ти е болен… Иди си, Естир, защото содомски пламъци са погълнали града и всичко се превръща на пепел… Бягай, дете, защото косата ти побеля и ти си грозна… Бягай, защото стадо от орли ще разкъса тялото ти” …
А Естир гледаше Давидовата усмивка и думите, които долитаха до ушите й не приличаха на нищо, бяха слаби и тъжни.
На утрото кога се събуди. Естир взе семената, които беше запазила от криновете, що й даваше по-някога Давид, разкопа двора и ги посади.
И оттогава тя по цели дни стоеше на малкия одър и тъй с отпусната към дясното рамо глава, чакаше семената да покажат зелените си стръкчета.
Един ден старият Ездра, след като дълго я гледа в лицето, хвана я за ръката и тъжно попита:
- Какво става с тебе, дете?
Естир се стресна защото помисли, че баща й е узнал всичко и тихо промълви, без да го погледне:
- Нищо не става.
Той тихо поклати глава и нищо не каза, ала от тоя ден нататък не преставаше да я разпитва. Той слагаше малкото си наведено трупче срещу нея и с изплашено лице я молеше да му разправи. Тогава Естир се съжали над него и му разправи всичко.
- Тоя ли син залюби, чадо!? - извика той като размаха глава. - Неговият баща е много богат и няма да го даде нам, а после зная, че той не обича лесно да се отдава.
Естир се усмихна:
- Какво да сторя, ако не ме обича?
- Забрави го и не топи дните си подир него.
Естир пак се усмихна. Стана й чудно, че може да се говори тъй.
- Аз не мога и не искам да го забравя. Какво имам друго?
Тогаз Ездра видя, че в очите на Естир има толкова огън, колкото мисли няма в главата дори на най-великия мъдрец и разбра, че всичко това няма да се свърши с добро.
И като забелязваше как лицето на Естир от минута на минута става все по-бледо и по-малко, той усещаше, че нещо ломи неговото старо тяло. Как може да се спаси Естир, когато нейната любов е тъй силна, как може да се забрави Давид, когато е изпълнил всичките минути на живота й?
- Да повикаме Давида, - каза й той веднъж.
- О, той сам ще дойде, кога му потрябвам. А аз го виждам всякога.
- Де го виждаш?
- Всякъде.
- Как всякъде? Кога?
- Всякога - отвърна Естир и и стана чудно, че баща й не може да разбере всичко това.
И наведе глава старият Ездра. Малките му очи станаха мътни, челото се набърчи и на душата му легна тежък камък.
Когато Естир поиска да й поставят постелята на одъра и когато вече не можеше да става от безсилие, Ездра тръгна по биляри.
Той ги водеше и те даваха билки и церове, ала тя все тъй мъждееше в своята незнайна болест и минутите й гаснеха една по една, както звездите при светлината на зората.
Един ден във Витания се пръсна новина, че Назарянинът, който ходеше из села и градове да проповядва новото учение, направил в Ерусалим много по-странни чудеса от тия, за които се знаеше вече.
Той оздравил болни, продигнал сакати и възкресил мъртви. Неговият ученик Тома беше роднина на Ездра и затова старецът реши чрез него да поиска милостта на Назарянина.
Той отиде в Ерусалим, намери Тома и му разправи всичко. Тома му каза, че учителят с всичките си ученици ще дойде във Витания и, че ще го помоли да стори нещо за Естир.
И сега Естир лежеше в постелята си и чакаше със затаен страх. Сега, когато знаеше, че той е в съседната стаица и че може би се приготвя да събере сили за чудото, тя усещаше, че гърдите й се разширяват с мъчителна болка.
От що беше тая мъка и тоя страх Естир не знаеше, но струваше й се, че всичко, което ей сега ще стане, не ще се понесе тъй леко.
Като очакваше така простряна на леглото си, с разстлани по възглавието коси и гола провиснала ръка, тя се помъчи да разбере за какво й е всичкото това здраве, което учителят ще й даде.
Ала Естир не се мъчи много, защото пред очите й изведнъж израсна целият град и във всяка улица се замярка един и същ образ, когото беше забравила сега пред страха на близкото Исусово чудо. О, да би могъл учителят да й даде само толкова сили, колкото да отива до Флавиевата кула и то би й стигнало.
Тя ще отива там привечер, ще стои на камъните под върбата, ще слуша как шумоли речицата и ще чака изгрева на луната.
Тогава също така изгряваше луната и лицето на Давида ставаше бледно и очите му блещукаха, като елмази и бяха меки, като светлината на маргарита. Ще ходи тя там и няма да го чака, защото той може би ще бъде при оная.
Няма да го чака, а ще мисли за него и ще знае, че оная, която е по-хубава, която е със златни коси и сини очи като небето, също тъй рови с пръстите си в къдрите на неговата черна коса и му шепне хиляди думи.
Отвън се зачуха стъпки. Естир изтръпна, но като видя, че в стаята влезе един човек, който по нищо не надминаваше другите хора, свободно въздъхна. В черна туника с дълги попадали по раменете златоруси коси, той бавно се доближи до леглото и кротко попита:
- Нали си ти болната Естир?
- Аз съм, учителю, - промълви тя като се помъчи да се надигне. Исус постави възглавието зад гърба й, а Естир закри голотата на гърдите си с две ръце и засрамено се усмихна.
- Ти си залюбила, и страдаш за това, нали, Естир?
- Тъй, учителю!
- И искаш да оздравееш?
- Искам, учителю.
- Успокой се, дете, ти ще оздравееш и вече няма никак да мислиш за него. Ще стане тъй, като че никога не си го виждала.
Естир бързо го погледна, сякаш той каза най-страшната дума, после отпусна глава на гърди и нищо не каза. Тя ще го забрави? Никога вече няма да помисли за него? Мигар тя няма да обича шумоленето на речицата, няма да обича изгрева на луната, светлината на слънцето и небесната синева?
И когато минава край къщата на златаря Ариан също няма да си спомня нищо? Че нали всичко е Давид? Нали той е на всякъде? За един само миг целият тоя Давид, в когото се отразяваше света с всичките си богатства, изведнъж ще угасне в сърцето и и тя няма да знае, както преди, че има такъв човек на земята.
Какво ще прави тя? Тогава тя няма да знае, че тук има една мома със златни коси и ясни очи, като небето, а ако не знае това, какво друго ще знае? За какво ще мисли, на какво ще се радва?
Най-красивата минута в живота й беше тая, когато позна Давида, най-щастливото време - когато той й отвори вратата на една градина, дето цъфтяха живите цветя. И когато целият живот стана тъй чуден с безкрайната си широта, изведнъж всичко ще се забрави тъй, като че ли никога не е било.
Минутите, които тя ще преживява няма да поставят вече по една звезда на небето и слънцето ще угасне… Тя ще стане от леглото си и душата й ще бъде празна, сърцето й няма да се къпе в сънища; тя ще живее като агнето, което нищо не знае и на нищо не се радва… Кой ще я спаси сега? Кой ще й помогне?
И за пръв път от деня когато позна Давида, Естир заплака горчиво.
Исус стоеше над нея. Неподвижен и търпелив той се взираше в очите й, в които се виждаше как кръвта й се вледенява и как сърцето се свива от безкрайно страдание.
- Разбирам те, - рече Исус високо, като се стараеше да бъде твърд. - Но има друг един човек, Естир, за когото ти ще мислиш от сега нататък.
- Учителю, учителю, който и да е този, за когото ти казваш, той няма да бъде като Давида. Аз не искам да оздравявам.
И искаше Естир много, много да му говори, но сълзите я задавяха и тъй с обляно лице тя простираше ръцете си към него и повтаряше през плач молбата си:
- Недей, недей, учителю…
Тогава Исус заби поглед в стената и не продума. В очите му заигра една чудна светлина и в нея се отразяваше и страдание, и скръб, и радост, и тържество…
Лицето му се преобрази и той изглеждаше смутен, като от поразителна изненада, на която не знаеше с усмивка ли да отговори, или със скръб.
Подир това той откъсна очи от стената, погледна бледното лице на Естир, която с последни сили шепнеше молбата си и тихо излезе, без да продума.
Ездра и Тома притърчаха срещу Исуса, но когато старецът се спусна да прегърне коленете му, Исус се дръпна.
- Иди при нея, Ездра - рече той и тръгна.
С наведена глава зад него вървеше Тома и чакаше да заговори учителят му тъй, както всякога след сторено чудо обичаше да мълви поучителни слова. Ала Исус мълчеше и бавно вървеше до ученика си, дълбоко потънал в мисли.
- Стана ли болната, учителю? - попита Тома, който всякога обичаше да задава повече въпроси, отколкото трябва.
- Не, Тома, - отвърна той, - тя няма никога да стане.
- Защо, учителю, мигар толкова е голямо прелюбодеянието й?
Исус не отговори, но лицето му стана тъй бледно, като че ли чужда ръка се бе докоснала до най-съкровеното чувство на душата му.
- Защо, учителю? - повтори пак Тома.
Загледан в далнината, Исус тихо промълви:
- Има неща, Тома, за които аз никога не трябва да ви говоря. - След това той прехапа устна като да се мъчеше да спре излишни думи и слабо поклати глава.
И Давид пак остана в сърцето на Естир. Една след друга той поглъщаше нейните минути и една след друга се раждаха звездите на небето. Когато си наумяваше за близката смърт, тя плачеше за туй, че ще спи в земята и нито ще мисли за него, нито ще го сънува.
Ала слънцето простираше топли лъчи в стаята, огряваше и изсушаваше мокрото й лице.
Тогава тя усещаше над главата си горещия дъх на Давида и от това по цялото й тяло се разливаше сладка топлина, която я унасяше в тих сън. Когато се събуждаше, тя искаше да види дали криновете са изникнали.
Ездра, който премести постелята си в същата стая за да бди по-зорко над нея, хващаше дъщеря си под мишница и я завеждаше на одъра.
Тогава тя отпущаше глава на бащиното си рамо и гледаше със стъклените си очи на онова място, дето беше посадила криновете. И дълго би стояла така Естир, ала умората пречупваше колената й и Ездра я връщаше пак на леглото.
А Ездра се луташе като сянка. Той беше станал по-мъничък и тъй в своята халтава туника, през широките ръкави на която се показваха неговите малки сухи пръстчета, приличаше на видение или на наказан грешник.
Той въздишаше, преглъщаше мъката си, после отиваше в работилницата и тъй, скрит зад малката врачка с отпуснато лице върху стиснати шепи, започваше сподавено да плаче.
И плачеше старият Ездра, подзимаше се, стискаше челюсти и щръкналите му рамене се тресяха като от треска. След това избърсваше лицето си и влазяше при Естир като се отпущаше на леглото си.
Една сутрина Ездра каза на Естир, че в двора са изникнали остри зелени листчета. Тя широко разтвори очи, усмихна се, ала не можа да стане. Тогава старецът пое тялото й и на ръце и го изнесе. С тържествена усмивка и светли очи Естир гледаше яснозелените стръкчета, повтаряше името на Давида и сърцето й силно биеше.
Оттогава старецът всеки ден изнасяше дъщеря си на ръце и също като нея очакваше да цъфнат цветята; нему все му се струваше, че учителят на Тома няма да забрави и ще я споменава в молитвите си.
Ала един ден всичко се свърши. Той излезе на одъра и видя, че целият двор беше застлан с пресни крехки, бели цветове, които покриваха всичката земя, дори и пътеката до пътните врата. Дворът се превърна на бяла градина, от която извираше упоително благоухание.
Небето се изчисти от облаците и на ясно-синия лазур се показа слънцето, което къпеше белите цветове със златните си лъчи и те се подемаха все по-високо над земята и тихо олюляваха сребробелите си чашки.
Празнична светлина озари целия град, като че Бог изсипа благодатта си над Витания, рой от пчели се впусна в двора и орляци от птички започнаха да се вият над покрива, като извиваха кръшните си песни.
И зарадва се старият Ездра за новината, която трябваше да занесе на дъщеря си. Той бързо притърча над леглото й, ала изведнъж се вцепени на мястото си. Тя гледаше в горния ъгъл на стената и очите й се впиваха тъй, като че слушаше чудна някаква песен.
- Естир! - извика старецът плахо. - Естир, - повтори той високо, защото тя не откъсваше погледа си от стената.
- Естир, твоите цветя цъфнаха!
Тогава тя с усилие извърна глава към него, разтвори очи, хвана му ръката и тихо като изпод земя промълви:
- Не спи ли там някой между криновете? - Ала без да дочака отговор, силна въздишка се откърти от гърдите й и тялото й се обтегна.
Ездра все не вярваше на това, което стана, но като видя, че гърдите й не се движат вече, хвана глава с две ръце и силно изкрещя. Той се защура из стаята със своето сухо и смешно тяло и викаше с всичкия си глас:
- Ести и-и-ир, Ести-и-ир…
След това излезе на одъра, тръшна се на земята и залюля на две страни плешивата си глава.
Любопитен минувач се изправи на пътните врата и се загледа с изумление в двора, а Ездра все тъй се люшкаше на две страни, мърмореше нещо с изкривено от мъка лице и от време на време повтаряше :
- Ести-и-ир, Ести-и-ир, Ести-и-ир!…
——————————
сп. „Българска сбирка”, бр. 3, 1.03.1910 г.
