ДВА ОБРАЗА
Четох като ученичка първия том разкази на Добри Немиров, и неволно, в романтичната ми фантазия на гимназистка възникваше непознатият образ на автора - сецесионно бледен, с буйни коси и дълбоки очи, пълни с тайна и печал.
Веселата ми младост - по странен контраст - изпитваше по-силно влияние на скръбната недомълвеност, на есенните трепети на сърцето.
„И дойде зимата. Тя дойде мека, кротка и тиха, като че самата тя искаше да прилича на Днна. Тогава аз отворих гардероба и облякох своето зимно палто. Колчем зимата дохождаше, аз всякога навличах зимното палто с едно тъжно чувство, защото се прощавах с лятото, а сега тъжах защото се прощавах с всички лета в своя живот. Защото, когато го облякох и тикнах ръце в джобовете, в десния джоб намерих запечатано в плик писмо адресирано до мен с ръката на Анна. Горкий ми братко, - пишеше тя”. Дина, Ирина, Лиза, Лила, Изелина… Мрак, смърт, сълзи, загадки.
А след това, един ден аз видях Добри Немиров. И останах поразена от разликата между образа, създаден от разказите и живия лик на твореца. Бодър, бликащ от жизнерадост и духовитост, с открита усмивка в очите, на устата.
По-късно намерих истинския Добри Немиров в пъргавите стъпки, в кръшния смях на Панайотка, в свободната широка усмивка на хаджи Пени, в музикалния копнеж на Митя, в сочния хумор на диалозите между Гана и Въта и сцената на бала в „Първи бразди”, в нравствения облик на даскал Стефан и Савата.
И сега, когато ще празнуваме тия тридесет години, посветени на непрекъснатата литературна дейност, нека пожелаем в бъдещите творби на юбиляря да намираме все повече отразен и симпатичния образ на човека Добри Немиров.
——————————
в. „Летопис”, г. 1, бр. 10, 26.02.1933 г.
