Димитър Добрев

В селата, разпръснати из равнините и по рътлините, сгушени в долините и планините на нашата чудно хубава страна, живеят три четвърти от населението, представляват три четвърти от българската действителност.

С една реч, нашият народ е предимно селски. А през дългия низ на робските години, животът и в селата и в градовете е имал една и съща основа, обагрена с ярко определени черти.

Тоя бит, оформяван през вековете, е поддържал в нашия народ прост, но дълбоко смислен духовен и материален живот, в който са цъфтели най-ценните му качества.

И днес животът на нашия селянин е все още ревностен пазител на бита във всичките му ценни форми.

Там могат да се усетят богатите духовни качества на нашето племе.

Не е случайност, че както в светлата епоха на нашето възраждане, така и до ден днешен, най-ценните синове на народа ни - духовните и политически водачи на нацията ни, най-оригиналните и самобитни творци в областта на изкуството и науката - изхождат из селата или залутаните провинциални градове и паланки, гдето битът е още здравата опора на материалния и духовен живот на нашето племе.

Все за това, селото със своя оформен духовно и материален бит, остава най-благородният извор за разцвет на нашето художествено творчество. Литературният критик Г. Константинов казва: „Литературата със сюжети из българския селски бит може да се сведе към най типичните национални излъчвания на нашия творчески дух”.

Разумява се, за всички ония, които спират своя поглед само до костюма, селският бит и селото - отдавна са отречени като обект на творческа деятелност.

Но дълбоката мъдрост, здравият философски поглед на живота, реалистичният начин на мислене, човечните етични начала, които ни разкрива селото, са безкрайно ценни и трайни, в сравнение на типичните, етнографските елементи. Те са само средство, но не и цел.

Творецът, догонвайки своята цел, естествено и неизбежно минава по пътя на мъдростта, постигната от вековния опит на народа.

В обрядите, поверията, песните и легендите се крие зърното на тая мъдрост. И колкото творецът се прониква от тази мъдрост, толкова повече той забелязва, колко тя се е отразила и във външните му прояви.

И действително, животът на селото ни разкрива не по-малко ценности, каквито имат привилегировани класи от по-рано. Достатъчно е творецът да се отнесе със здраво реалистично схващане и виждане на нещата.

Следователно, когато основата на националния бит на българина е все още предимно селото, твърде естествено е явлението в нашата художествена литература, че сюжетите из селския бит преобладават.

Те пробудиха новите таланти на нашата белетристика, посредством тях я освежиха и преградиха пътя на западноевропейските веяния, с желание да получи общочовешки характер наистина.

Ценното, което днес сочат постиганията на нашите белетристи, онова което намираме като родно в творбите им, е създадено върху оная психическа основа и онова творческо схващане, които са откърмени у тях в племенната среда.

Защото изкуство, което не е отхранено от жизнените племенни сокове, може да има всичката свежест на техническо разбиране, но няма плът, топлота. В него и най-обикновеният читател ще открие само чистата спекулация и липсата на здрава връзка със същността на живота.

У нас особено по-голямо внимание се отдава на селото откак взе повече да се цени, от всички среди, значението на земята като национално богатство, от което зависи държавното ни развитие.

Селякът неуморно пори земята от ранно утро до късна вечер; бразди, сее и очаква да му даде благодатния си плод.

Селото бива изтъкнато като предмета на повече грижи от страна на държавата - широка просвета, стопанско, здравно и благоустройствено издигане.

Нему се отдава заслуженото като основна градивна клетка на държавния организъм. Наложи се на пръв план и пред нашия писател селската душа, селото.

А в селото всеки човек е един отделен свят за себе си, една истина самостойна за себе си. Трябва да се приближим до повече селски души, да ги опознаем, за да разберем колко човешки радости и неволи има и на село.

Природата ще отбули своята неувяхваща красота, нивите и просторните поля ще блеснат, горите ще запеят, планините ще се издигнат още по-величествено, а гърдите ще поемат въздуха с истинска благодарност и радост. Защото тук хората не говорят иносказателно.

Те не намислят какво трябва да кажат. Техните думи, техният прост разговор е изтръгнат от дълбините на сърцето, плод на ежедневния им живот, пълен с болки и желания.

Животът на селото е пъстроцветен килим. Той не може да се подчини на каквато и да е форма, а трябва да се изучава пълно, дълбоко и широко.

Трябва да му бъдем верни. Не трябва да го идеализираме. В произведенията на българския писател трябва да се чувствува пълнокръвното село.

Теглата, радостите, дълбоките промени в неговата патриархалност трябва да бъдат дадени с чистата и проста селска същина, в нейното всекидневие, без да бъде тя вплитана в сложни идейни й философски постройки.

През последните години нашите писатели подчертават своето предпочитание да пишат за селския живот, не само защото е по-изяснен и по-удобен за пресъздаване, а защото в него те откриват много човешки прояви.

Но ония от писателите, които имат личен опит и познават нашето село, те рисуват селския живот с по-дълбока непосредност, живо и реалистично изясняват селската душа и селския светоглед, които са изградени под въздействието на властелинската мощ на земята, - нейната неизяснена и безкрайна властност върху делата на селянина.

Но нека хвърлим общ поглед върху творчеството на нашите писатели, които в произведенията си подчертават простата истина, че селото и неговият бит са плодната нива, върху която никнат нашите племенни ценности.

Да почнем с Любен Каравелов, който в „Българи от старо време” ни разкрива сърцевината на народния бит от възрожденската епоха, когато животът на селото и града е бил под обща украса на нашия бит.

Иван Вазов - този певец на народните радости и болки, желания и стремежи, в своята безсмъртна епопея „Под игото”, „Чичовци” и др. ни разкрива сочна, топла битова правда - там бликва родната кръв.

Т. Г. Влайков, който стои в нашата литература като отсечена скала, в повестта „Дядовата Славчова унука”, „Леля Гена” и др. свои разкази остави правдиво дадени образци от нашия прост живот.

Дори у Пенчо Славейков намираме незабравими и сочни битови картини („Бойко”, „Чумави”, „Ралица”, „Коледари и др.), а когато прочетем на трагичния поет П. К. Яворов „На нивата” и „Градушка”, ние чувствуваме своето родно село.

В „Колибарски песни”, „Младоженци” на Кирил Христов лъха здравият български селски бит.

Антон Страшимиров, най-неспокойният, най-темпераментният наш писател отделя голямо внимание на нашето село още със „Смях и сълзи”.

И с право малцина наши писатели биха могли да се похвалят с такова голямо битово богатство, което включи в произведенията си Антон Страшимиров.

Стилиян Чилингиров в поемата „Песен за селяка” ни завещава най-вдъхновените страници от своето творчество, рисувайки селския бит.

Творчеството на Елин Пелин е истинска народопис. Със свеж и правдив похват той рисува идиличното българско село от годините, непосредствено след освобождението ни, преди войните, които дълбоко засегнаха живота на нашето село.

Повестта му „Земя” има за свой фон бита и земята, а върху него изпъкват човешки страсти, страдания и радости.

Друг от нашите писатели, който отделя по-голямата част от своето творчество на българското село е Йордан Йовков. В „Жетварят”, „Чифликът край границата”, „Вечери в Антимовския хан” и др. той рисува българското село, спира своето художническо око на по-новото време, той изписва по съвременни чичовци.

Добри Немиров в романа си „Братя” повече отколкото в другите си романи спира върху бита, без да превъзмогва трудностите да ни го даде в пълнота.

С цялото си творчество писателят Константин Петканов подчертава култа на селянина към земята. Тя е дадена като двигател на селската душа и от там неговия живот и бит.

Георги Райчев ни рисува тракиеца, който, изпечен от южното слънце, е затворен в себе си.

Най-нежният битописател Ангел Каралийчев изпъква със своите приказни претворявания и разкази, стопляни от подкупващото съчувствие към простия човек, към нашия селянин („Сребърна ръкойка”, „Птичка от глина” и др.).

Илийчо Волен в творчеството си разкрива бедността и суровостта на селския живот. Неговата повест „Диви души” е най-силно подчертаващо отношение на автора към българския реализъм.

Георги Караславов - единственият и най-добрият български романист на нашето село - рисува българското село с всичките му социални отличия и с типичната обстановка, спокойно и всестранно, защото добре го познава, рисува селското семейство вярно и правдиво.

Орлин Василев има реалистично отношение към селото („Тор”). Най-младият писател на нашето село Ст. Ц. Даскалов („Коловоз”, „Магдина чука”, „Под ямурлука” и „Двор”) като ни рисува с художествена правда злото в живота на селянина, ни сочи, предрича неговото светло бъдеще, което винаги се носи от младите и интелигентни сили.

Както творчеството на писателите на българското село, така също и действителността му, погледната от трезв поглед, сведочат, че селото е трайна скала за възмогването на нашето племе.

Макар и променило своя облик нашето село, то остава пак там, където е било през възрожденската епоха: извор на живи сили. Няма социална среда да не се намира под въздействието на околните среди.

Някои са склонни да допускат, че нашето село умира под въздействието на града. Не. Селото има достатъчно сили в своята пасивност. Селото със своите ценности, колкото тихи и безмълвни да са те, не шуми, не крещи, а излъчва сочни и бодри сили за изграждане светлото утре на племето.

Селото е гранитна скала, на която всяко време народностната общност може да се опре, благодарение на това, че животът на селото се задържа от едно постоянство, което колкото и консервативно, толкова е полезно явление за опазване творческите сили - истински залог за преуспяването на народа ни.

Толкова повече като извор на художествено творчество неговото значение за нас, българите, е неоценимо.

——————————

сп. „Духовна нива”, бр. 8, 1943 г.