Писателят Стилиян Чилингиров пред в. „Весело лято”

Отидохме у дома на големия български писател Стилиян Чилингиров. Той беше в кабинета си.

- Господин Чилингиров, ние знаем, че сте роден в Шумен през 1881 г. - започнахме ние, - също, че там сте прекарали детинството си и сте учили в Шумен. Свършили сте педагогическото училище в родния си град. Нещо да ни разкажете за детинството си?

- Като ученик аз не знаех що е ваканция, защото през лятото помагах на баща си. Той беше обущар, а аз при него чирак. Работил съм и при книжари и какво ли не. Едно лято бях пастир на стадо овце. Дойде един човек да гледа овце за клане. Стадото се разбяга, омеша се в други стада и за награда ме набиха.

Гледам децата сега, че ги пращат на летуване, в балкана, на море. И у нас тогава имаше едно теке със свежа вода. Ние скритом отивахме и се къпехме в него. Но щом се върнахме с мокри коси, пак ни набиваха.

Открадвахме време и събирахме лешници на Илчова баир или на Кьошковете. Моя баща е бил голям богаташ, но след освобождението е западнал.

Първата ми работа, която съм написал за деца е стихотворението „Звездица”, печатано в списанието „Звездица”. Тогава бях на 16 год.

В 1900 год., с подкрепата на редактора на това списание Беловеждов, се записах студент в София и живеех у него, в една стая. Най-напред почнах да пиша за деца. Подписвах се с псевдоним Спартански.

През тия години моя чичов син - Христо Ганчев Чилингиров издаде една стихотворна сбирка „Апел” и той ми много повлия да се заловя сериозно за писателството.

Първата ми книга за деца е „Букетче”, печатана през 1900 г. За да ми излезе по-евтино печатането, аз и моите другари по цял ден сами въртяхме печатарската машина. Тогава нямаше електричество, нито трамвай. Не знаехме и какво нещо е автомобил.

През 1904 г. написах една статия върху детската литература - печатана в сп. „Учител” в София, както и много бележки за детски книги. И така аз турих началото на детската критика, защото преди мене никой не се занимаваше с детска литература.

- Освен книгите: „Букетче”, „Ранни камбани”, (издадена и наградена от Министерството на просвещението), „Слънчова мъка”, „Майчини песни”, какви други книги за деца сте написали?

- Написал съм още и детските книги: „Малкият спестовник”, „Три желания”, „Ела, Сънчо, от горица”, „Пауново перо”, и други може да има, но вече съм ги забравил. Сега редактирам детското списание „Детски свят”.

Сътрудничил съм на всички детски списания. Не всичко каквото съм написал за деца е събрано в отделни книжки.

Любовта ми към книгата се предаде и на моя син Добромир Чилингиров. Той е издател на хубави български и преводни книги. Издава също и отделна библиотека - хубави книжки за деца и юноши.

- А това папагалче в кафеза, кой ви го е донесъл?

- То ми е подарък от Зоологическата градина, защото пък аз им подарих моята маймунка Джеки.

- Обичате ли животните?

- Да, аз много обичам животните, ето защо винаги си имам в кабинета по една птичка. Някога имах таралеж, бели мишки, котки. Маймуната ми донесоха от Африка. Казваше се Джеки. Сега можете да я видите в Зоологическата градина.

Бяхме големи приятели. Когато излизах тя плачеше, пищеше по мене. Много пъти бях принуден да оставам в кабинета си зарад нея. Качваше ми се на бюрото. Мачкаше хартията. Често се карахме за тия пакости.

Една вечер имахме гости и един гостенин изяде шамар от Джеки, защото не й даде от баклавата. И тогава ние бяхме сърдити. После тя отиде в новото си жилище. Ходих веднъж в Зоологическата градина, но видях, че нашето приятелство беше се развалило. Тя ме бе забравила вече.

- Ние Ви знаем по снимките с брада, защо си обръснахте брадата?

Чилингиров се засмя с глас, та чак и папагалчето завика нещо тревожно срещу тая веселба в тихия кабинет на неуморния български писател, който работи около 40 години вече и пише книги и за деца и за възрастни.

- Истина, едно време бях с брада, но исках да стана по-млад и я обръснах. Сега вече разбрах, че младостта не идва от брадата.

Благодарихме на г. Чилингиров за това, което ни разказа, и го оставихме да се занимава с шареното папагалче, като му се сърдеше, че не е обядвало, а пък часът беше вече два.

——————————

в. „Весело лято”, бр. 6, 20.07.1937 г.