Василий Воронов

превод: Дафинка Станева

Председателят на Бабушкинския селсъвет Валентин Тарасович Брухасти заранта се появи при ветеринаря Вартоломей и още от вратата със свистящ шепот помоли:

- Старче, дай ми шишенце с отрова!

Дядото беше на деветдесет години. Той сънено гледаше госта и с тънки восъчни пръсти закопчаваше копчето на ризата си.

- Хъм…

Брухасти се наведе и почука с пръст носа си.

- Как да живея с това? Не смея от къщи да изляза, в района да отида. Зад гърба ми хората хихикат, а аз изобщо не пия… Излекувай ме или ми дай отрова. Не искам да живея! В районния изпълнителен комитет ми говорят право в очите: с такъв нос не трябва да се представлява съветската власт.

Носът на другаря Брухасти приличаше на удължен картоф с топче на върха. Топчето се лющеше, разкривайки нежна розова кожичка, преливаща в разноцветни оттенъци от виолетово до зелено.

Пет години бедният Валентин Тарасович ходеше на прегледи при специалистите в района, в областта и в Москва. Обръщаше се към местните знахари, ходеше при селските врачки да му баят против уроки. Не жалеше парите. А носът продължаваше да цъфти.

С последната си надежда отиде при Вартоломей. Дядото го познаваха не само в района и областта, но и в съседните околии. Особено след случая с известния политик от Елиста (1).

Лимузина с трима чиновници попаднала в тежко пътно-транспортно произшествие, недалече от хутора Бабушкин. Двамата пътници загинали на място, а третия го спасил ветеринарят Вартоломей.

Той занесъл на ръце ранения в своята къща. Направил коремна операция и спрял вътрешния кръвоизлив, докато от района дойде „Бърза помощ”.

Медиците викнали въздушната линейка, след няколко часа хирурзите в областната клиника прегледали болния.

След допълнителната помощ главният лекар казал, че човекът е спасен не от тях, а от селския хирург, който навреме спрял кръвоизлива. Хирургът Вартоломей стана герой на деня.

И едва по-късно разочаровано уточниха, че деветдесетгодишният дядо не бил хирург, а колхозен ветеринар.

Вартоломей не прегледа носа на другаря Брухасти.

- Жлезата на акнето, тя не се лекува. Но ще опитам. Преди трийсет години излекувах брат си. Ела утре по-раничко.

2.
Беше последния ден от работата на свинефермата. Жените натовариха останалите животни на шест камиона и седнаха на пейките, където очакваха председателя на колхоза Трьохсвояков и касиера със заплатите.

Повечето от работничките-свинарки бяха стари и мълчаха като на погребение. Тук им мина животът. Клет и проклет, но не и напълно безрадостен.

Дойде опръсканата с кал УАЗ-ка. Подпийналият Трьохсвояков, разперил широко ръце, отчаяно запя: “Последният ден е днес”.

Докато шофьорът и касиерът поставяха сгъваемите маси, подреждаха мезетата и наливаха водка, председателят разцелува всички свинарки, изтри мокрите си очи и заеквайки каза:

- Днес погребахме нашия колхоз. Изпратихме го като човек, като най-главния в семейството. Сега вече не сме колхозници, а сираци, нежелани от държавата…Ще се разотидем по къщите и ще си умираме самотни. Питате ме как ще живеем занапред. Не знам, родни мои, не знам…

Иван Филипович Трьохсвояков вече беше обиколил всички колективи. Беше се наговорил, нацелувал, много беше пил. Уморил се бе. И помоли бригадирката, героя на социалистическия труд, Уляна Никитична Хромова, да каже няколко думи.

Високата сивокоса жена с ватенка стана, смъкна на раменете си забрадката и каза:

- Някой си може и да се радва на нашата мъка. Познавам и такива. Какво да кажа… Не тъгувайте, жени! Ще се държим заедно. Ние сме калени и прекалени. На Иван Филипович благодаря за всичко.

Умореният Иван Филипович изпразни чашката и заплака.

Уляна издъхна през нощта, без да разтревожи дъщеря си Верочка и баба Матрьона. Тихата смърт имаше последствия в хутора и в района. Отрази се дори в областта.

Брухасти отиде при ръководителя на района.

- Почина героят на социалистическия труд Хромова. Как да я погребем, какви са указанията?

Ръководителят, стеснявайки се от младостта си, мръщеше вежди, като искаше да добави строгост.

- Ами как? Като тебе, като мен, като всички. В ковчега и на гробището.

- Тя има два ордена “Ленин” и „Златна звезда”. Заслужил човек е.

- Е, била е някога, не споря. Но ти знаеш, че новата власт не признава съветските награди.

- В найлонов чувал смятат да я погребват. Съседите ни в село Макеевка преди няколко дни закопаха също в полиетиленов чувал тракториста си -орденоносец. И това доживяхме!

- За погребенията отговаряш ти. Какъв е проблемът с ковчега?

Брухасти наведе глава, намръщи се, разраненият нос потъмня, ноздрите му затрепериха:

- В колхозния двор освен вятър и врани няма нищо и никой. Продадохме строителния цех и оттам отнесоха всичко. За ковчег сега трябва да се ходи в града. Касата е празна…

Управителят стана и се усмихна приятелски.

- Пари няма, но ръководител все пак има. А аз трябва да вървя.

Ковчегът на Уляна го докара на количка дядо Вартоломей. Той беше го направил за себе си преди трийсет години - и ето потрябва за един добър човек.

Целият хутор изпрати Уляна. Хората събраха пари, стигнаха и за помен.

Брухасти не можеше да се примири с несправедливостта и позвъни на земляка-депутат в Москва. Разказа историята за погребението на заслужилия човек. След един месец го извика ръководителят на района.

Този път младият началник беше не просто строг, но и груб.

- В ковчег ли погребахте героя? Изказвам ти благодарност и те уволнявам във връзка с излизане в заслужена почивка. В счетоводството ще си получиш заплатата.

3.
Антон, внукът, или по-скоро правнукът на дядо Вартоломей, живееше от малък с него. Родителите му се разделиха, пръснаха се из разни места по големите строежи.

Обзаведоха се с нови семейства и задълго забравиха хутора Бабушкин и роднините си.

В селската детска градина се появи „невяста” на Антон - Верочка Хромова.

Роди се детска задявка за тях. Задявката така им прилепна, че години наред се приемаше почти насериозно. Децата в хор подпяваха след тях: “Нас с жена ни замени!”.

На двамата им беше интересно заедно - особено на Верочка. Тя повтаряше всичко, което правеше Антон. Той я учеше да лови раци в подмолите. Да оседлава енергичната кобилка Дуся. Да кара мотопед. Да плете кошнички от върба и да прави примамки за лешанка. Да дои щуравата коза Зинка.

Антон разказваше на Верочка за необикновените таланти на дядо Вартоломей. Веднъж той си спомни как при дядо му бяха дошли двама души от Москва.

Те нощуваха в сеновала и дълго разговаряха. „Аз подслушвах, може и не всичко да съм разбрал, но важното улових. Двамата професори познаваха дядо още от следването им в Тимирязевската академия. Оказва се, че дядо цял живот се е занимавал с проблема за възможно присаждане на животински органи на човека. И всичко старателно е записвал в големите като хамбари книги. Виждал съм около двайсет такива. Дядо беше решил, докато е жив, да предаде записките си на учените, за да продължат делото му. Московските гости казваха, че дядо има силен усет като вълк”.

Децата ходеха на училище на пет километра от селото. Антон беше отличник, при Верка се появяваха тройки, случваха се и двойки.

По пътя към училище повече говореше Верочка, пък Антон вежливо мълчеше. Той услужливо й отстъпваше първенството.

Момичето деспотично възпитаваше момъка, като зверче пускаше нокти, хапеше го и му се присмиваше.

Разговорите бяха за нищо, но самият процес на общуването увличаше, развеселяваше ги и беше разбираем само за тях двамата.

- Ти, Антоша, в учението си по-умен от мен. Но в живота си босичък. Ти например не можеш да различиш добрия от лошия човек. За теб всички са добри. Ако някой мошеник ти разкаже нещо жалостиво и ти надуе главата, ти ще му дадеш и ризата си. Не е ли така?

- Ако на човека му е зле, ще му я дам…

- Виж ти глупак!

Верочка се смееше и пляскаше длани.

- Как ли ще можеш да живееш без мен, дори не мога да си представя. Каниш се да ходиш в Москва, да постъпваш в Тимирязевската академия. Тогава и аз ще дойда с теб!

- Не ми трябва опекунство. Абитуриент с бавачка, това е смешно и просто е глупаво.

- Аз пък искам да постъпя в цирковото училище в Москва.

- Защо ти е цирково училище, по-добре иди в медицинското.

- Искам да стана укротителка на тигри!

- Виж ти глупачка!

- Самият ти си глупак. Най-големият умен глупак!

Внезапна мисъл озаряваше Верочка.

- Добре, няма да бъда укротителка на тигри. Но тогава и ти няма да бъдеш ветеринар.

- Интересно, а какъв ще ме назначиш?

- Офицер! На теб ще ти отива офицерска униформа със златни пагони. И с бели ръкавици. Умолявам те, Антоша, стани офицер!

- Аз ще бъда ветеринар, Верочка!

Девойката едва не заплаква. Не може да се примири, да се съгласи той да е ветеринар. И започва да се ядосва.

- И това ще бъде цял живот - с гумени ботуши и синя манта… да въртиш опашките на телетата. И миризмата на свинеферма. В помещенията очите се похабяват, не може да се диша. От хлор, от амоняк… Те не изветряват и не се измиват.

Верочка започва да си спомня, лицето й помръква, в очите й се появяват сълзи.

- Мама понякога ме вземаше със себе си в свинефермата. Жените здраво й се караха за това. “Полудяла ли си, Уляна, на детето да показваш стопанството ни!”. Жените се страхуваха децата им да не повторят тяхната съдба. Аз не помня и не мога да си представя мама с празнична рокля. Ватенката, гумените ботуши и тъмната забрадка се бяха сраснали с нея завинаги. Тя отива във фермата след осми клас, непораснала. Аз, глупачката, едва сега започнах да разбирам какъв живот е живяла мама…

4.
Девойчето Верочка Хромова неусетно се превърна от грозно патенце в червенобуза красавица с очи на архангел.

Измениха се и разговорите “за нищо” с Антон. Девойката стана по-сдържана и внимателна. Думата “невяста” някак от само себе си излезе от употреба.

За разлика от Антон Верочка ходеше в клуба на хутора и участваше в художествената самодейност. На Осми март тя изпя в съпровод на акордеон песента “Мамо, мила мамо, как те обичам”. Водещата допусна лапсус, обявявайки нейното изпълнение:

- Пее Ясочка Хромова!

Жените хлипаха и въздишаха: “Сиротинка!”…

Никой не забеляза лапсуса на водещата, но оттогава всички започнаха да казват на Верочка „Ясочка” (2). Някой я похвали на Антон:

- Трогателно пее твоята… Ясочка.

- Каква Ясочка?

- Дъщерята на покойната Уляна Хромова. Сладко момиче!

- А-а…. - разсеяно се отзова момъкът.

Когато през зимата играеха със снежни топки, Антон някак си неловко за миг прегърна отзад момичето и почувства с длани трептящите малки гърди.

Ясочка като котка изви гърба си и болезнено му бодна корема с остър лакът. И мълчейки, дишаше шумно, разширила ноздри.

Антон с ужас, почти физически, почувства вълната на отчуждението.

Розовобузата Ясочка го удари като с бич:

- Прегръщай си своята Наташка!

Зашеметеният Антон дълго гледа след девойката, която отмина с малки стъпки.

Необходимо е да кажем няколко думи за Наташка от хутора Бабушкин. Това беше рядка, дива природна красота. Всички линии на тялото, всички детайли на божествения скулптор бяха съвършени.

А по очите, носа, устните, дългата шия - древногръцките богове й бяха роднини. Движенията й бяха въздушни и хармонични, тя не ходеше, а плуваше.

Какво му се струваше особеното на човек, когато гледаше как тя излива вода от вазата? Тя не просто изливаше, тя рисуваше с ръка във въздуха, закръгляваше и плавно поставяше точка.

В нейния танц нямаше танц - той беше вътре. Трептят ресниците, устните са полуоткрити, тя диша едва забележимо, гръдта ? се вълнува. Къдриците се полюшват в такта на движението.

Тази красота веднага след абитуриентския бал я заведе в Москва приказен вълшебник на бяла лимузина. Носеха се слухове за главозамайващите успехи на Наташка в различни модни конкурси.

Разкош, блясък, фотосесии, хонорари. Идваха в хутора и слухове за любовни приключения, сватби, за дворци и за яхти. Но под слънцето няма нищо ново.

На съседското място до това на дядо Вартоломей в старата изоставена градина започна строеж. Разчистиха градината, изкопаха яма, оградиха старата ограда.

Денонощно режеха, тропаха, заваряваха. Двуетажната сграда порасна като гъба след дъжд. Подредиха имението и в него се засели Наташка с три деца, бавачка и градинар.

Валентин Брухасти се падаше роднина на Наташка и пръв разпространи из хутора новината, малко поукрасена, какъв се пада на Наташка и какви са роднинските им връзки.

- В родния край се върна световно известната наша землячка Наталия Жеребцова, хм.. там я наричали Наталия Колибри. Тя е велика жена, ръцете й са целували крале и наследниците им. Даже нашият президент се е снимал за спомен с нея. Освен това тя е богата и много обича нашия хутор. Обеща да помага, да се занимава с благотворителност.

В хутора познаваха добре Наташка и ехидно се подсмиваха на новината.

5.
Брухасти всеки ден се явяваше при Вартоломей на процедури, сякаш бе на мъчение. Ветеринарят използваше такива миризливи и силни мехлеми, че жената на Брухасти не го пускаше вкъщи, молеше го да постои на чист въздух, за да се проветри.

- Мирише на сяра като зъл дух, пфу! - мърмореше тя, сякаш се извиняваше.- Ходи, проветрявай се, както трябва. С такъв боклук трябва да мажем муцуната на самия лекар. Взема парите, а няма файда.

- Има полза, има! - уверяваше я болният. - Пъпките станаха по-малки, а цветът е почти естествен.

Глупавата жена виждаше, че носът спадна, но навикът да каже нещо напреки надделяваше.

Болестта „демодекоза” се смяташе за неизлечима поради подкожните акари в мастните жлези, но Вартоломей намери средство. От мехлемите с босилек и сяра очите на болния изпъкваха на челото, но и акарите бавно излизаха.

Веднъж Брухасти повика с пръст Антон и прошепна:

- Съседката Наталия иска там нещо да те попита… Ти само не се срамувай.

Антон се замисли и не отиде веднага. След два дни се появи човек.

- Наталия Вячеславовна Ви моли да дойдете.

Антон прекрачи прага, стопанката го посрещна в обикновен памучен халат.

Протегна малката си ръка, леко присви очи.

- Какъв смелчага! Аз тъгувах по своите, не мога да се нагледам, да се наговоря. Изобщо, приказлива съм. Ти от кои си? Каква е бащината фамилия на майка ти?

Антон охотно отговаряше на въпросите. Наталия се оказа осведомена за живота в хутора. Тя знаеше без изключение жителите от старото поколение, от децата до внуците.

- Познавах добре майка ти и двамата ти братя. А дядо Вартоломей кой не го познава! Той винаги и при всички живя. Ти вероятно по неговия път си тръгнал,… ще тръгнеш. Нали се готвиш да ставаш ветеринар. И момиче сигурно си имаш?

Антон се смути и премълча. Съседката допълни вместо него:

- Скарахте се. За добро или зло това не е ново. За такъв красавец ще има много кандидатки. Пази се!

Три часа отлетяха незабелязано. Антон си спомни, че са го повикали с някаква молба.

- А-а-а!- засмя се Наталия - Извиках те да лекуваш котенцето. Но то умря. Градинарят Ефим вече го погреба…

След няколко дни те се срещнаха на брега на рекичката. Наталия и бавачката бяха извели на разходка своите деца. Антон от другия бряг доплава с лодката. Закотви до мостчето. Взе живарника с риба и ловко скочи на пясъка.

- Здравейте!

Наталия запляска с длани.

- Деца, гледайте, жива риба!

Децата и бавачката с боязлив възторг наобиколиха живарника и като омагьосани гледаха как в мрежата се мятат и се въртят щуки, линове и караси.

Младите хора отидоха в заливната долина при ручея, покрай който растяха стари върби. Наталия прегърна мощен загрубял ствол.

- Аз обичам нашия хутор, нашите хора. От детството помня тези върби. Те са толкова стари, колкото навярно е дядо Вартоломей. Тук мечтаех да стана стюардеса и да летя в Япония, където живеят най-красивите мъже. Мечтата ми се сбъдна по най-баналния начин. На Хаваите в мен се влюби богат японец. Той беше внимателен и деликатен. Дълго не се осмеляваше да ме докосне. Покани ме на яхтата си и отново се стесняваше. Аз се смилих. На следващия ден той ме снима и ме покани в каютата. Извади от чантата си тетрадка и ми показа дълъг списък.

- Това са жени от различни националности, с които съм преспал. Ти не си най-лошата…

- А защо ти, храбрецо, толкова дълго се срамуваше?

- Страхувах се, че ще ме удряш по лицето и ще ми издереш очите. Тъй ми казваше за руските девойки един познат едноок Дон Жуан.

Наталия тъжно се усмихна на Антон и неочаквано помоли:

- Да минем на „ти”.

Бездната ги мамеше, увличайки ги все по-силно. Антон все по-често се отбиваше при съседката. И след месец веднъж плахо попита Наталия, която го изпращаше:

- Да остана ли?

Тя каза весело:

- Разбира се, остани!

6.
Синчето на бившия председател на колхоза Шурик Трьохсвояков неведнъж правеше опити да се сближи с Ясочка. Той се харесваше на момичетата - беше обаятелен, смел, дързък и груб.

Почти винаги пиян, той говореше на момичетата всякакви нелепости и глупости, като се подиграваше и подсмиваше. Сините му изпъкнали очи откровено опипваха младите невести в хутора. Обиждаше и ругаеше тези, които го приемаха с ирония. А Ясочка никога не скриваше своята неприязън към Шурик.

Веднъж в клуба той публично застана на колене пред нея и произнесе с патос и насмешка:

- Твоята красота не бива да принадлежи на един човек! Умолявам те, не се омъжвай за мен! За никого не се омъжвай!

Ясочка, без да се смути, мигновено отвърна:

- Ти приличаш на декоративния петел в колхозния курник!

Състоянието на девойката след раздялата с Антон беше непоносимо. Тя не можеше да се съсредоточи и да започне някаква работа. Всичко падаше от ръцете й. С отвращение гледаше учебниците и тетрадките с конспекти.

Някъде далече отминаха мислите за цирковото училище. Пък и струва ли си да кандидатства някъде? Какво ще прави утре, къде ще отиде? Мълчеше с часове до прозореца, подпряла глава на дланта си.

Един такъв ден пред къщи спря Шурик на нова лимузина с двама младежи. Той вежливо помоли баба й да я извика и се приближи до портичката.

Шурик предложи на Ясочка да им прави компания в разходката до извора.
- Татко ми подари кола, трябва някак да отбележим тая работа…Ще поседим, ще поговорим.

Ясочка се поколеба около минута, Шурик смирено чакаше. Минутата беше повече от важна. Нещо трепна, раздвижи се и отприщи душата й. Ясочка решително вдигна глава:

- Нека само да си взема чантичката!

В неподвижните му очи проблясваше електричество. Като при котките, които ловят врабчета през лятото. И се започна…

Нощни пътувания, гуляи с китара, диви разгорещени кавги със сбивания, сълзи, клетви, мъчителен сутрешен махмурлук. Изтрезнели, те се ненавиждаха и… пак се напиваха. Съседите казваха това на баба й.

Старицата се кръстеше и плачеше.

7.
Веднъж Антон се стягаше за риболов, когато чу викове откъм рекичката. Той захвърли такъмите, бързо се спусна по склона и видя как две момчета, нагазили до кръста във водата, държаха Ясочка за ръцете, а Шурик я биеше по лицето и викаше:

- Всичко правиш нарочно! И пиеш, и спиш с мене - всичко на инат! Разбрах те! Ветеринарят избяга от тебе, а ти на мен отмъщаваш заради
него, вещице! А аз ти повярвах! Ще те убия!

Носът и устните на Ясочка бяха разкървавени, роклята й - раздрана.
С два скока Антон стигна до насилника и го удари с юмрук по носа.

Другарите му се скриха зад колата. Антон изнесе девойката на брега и поиска да я облече с ризата си.

Шурик го изпревари, взе от колата флакон газов спрей и пръсна защитника право в лицето. Натикаха Ясочка в автомобила и компанията с пълна скорост се скри зад завоя.

Рано на другата сутрин за Антон дойде полицейската УАЗ-ка. В участъка Антон се постара да разкаже как се е случило всичко.

Възрастният капитан извади от папката лист хартия и поклати глава:

- Тука, момко, работата ще излезе по-сериозна.

Антон не повярва на очите си. В заявлението си Вера Хромова го обвиняваше в опит за изнасилване и в жесток побой.

Побоят беше потвърден в районната болница. За момичето се застъпи Александър Трьохсвояков със своите приятели.

Още повече, че насилникът беше счупил носа на Трьохсвояков, за което също имаше медицинско свидетелство от районната болница.

Воденичните камъни на правосъдието бавно се завъртяха, премилайки и претривайки историята с изнасилването. Изпратиха Антон за четири години в затвора.

Ясочка скоро роди близнаци, едроглавите ревльовци Федюк и Костюк. Тя избяга с децата от Трьохсвояков на свобода при баба си.

Дядо Вартоломей, закостенял в своята древност, гонеше смъртта от прага, упорито очаквайки внука си.

Нито един човек от хутора на повярва в изнасилването. Кой знае защо, не прилепяха грехове на Антон и Ясочка. Кой не е грешил през младостта си?
Човек трябва да се пази от напълно безгрешни субекти, иначе от тях можеш да очакваш всякакви гадости.

Тъй разсъждаваха обикновените хора.

И ти, читателю, бъди снизходителен. Докато е жив човекът, жива е и надеждата.

8.
Минаха няколко години.

Носът на Валентин Тарасович Брухасти оздравя. Той стана по-малък и по-млад от останалата част на лицето. Хората отдалеч се усмихваха, като поздравяваха Валентин Тарасович, който изглеждаше по-стар от своя нос.

Старецът Вартоломей дочака внука си и замря на гърдите му, чувайки как радостно бие младото здраво сърце.

Съседката Наталия Жеребцова поздрави Антон почти като роднина, с облекчение, като му донесе чантата с нещата, които беше оставил преди четири години.

Тя преливаше от радост, за една седмица смени стария градинар с младия русифициран грузинец Валери. И побърза да се похвали:

- Отдавна мечтаех да имам за градинар именно грузинец. В тази нация има някаква благородна упоритост в работата.

Шурик Трьохсвояков проигра в казиното на Воронеж много пари и избяга.

Неотдавна хора от Воронеж отидоха при стария Трьохсвояков и учтиво го помолиха да им върне дълга, иначе ще има наказание.

Бащата разбра, изтегли спестяванията си, продаде едно-друго и някак си се измъкна.

Бившият председател Иван Филипович поиска да се види с дядо Вартоломей и неговия внук по неотложна работа.

Той пристигна, седнал зад волана на старата колхозна УАЗ-ка. Седнаха около масата вкъщи, Антон наля чай на всички. Иван Филипович тържествено се обърна към Вартоломей:

- Познавам теб и семейството ти като най-уважаваните хора. Вашите предци са основали хутора и са го управлявали сто години. Извинявам се на Антон заради подлостта и клеветата на моя син. Сега той избяга, не знам къде се крие. Всичко, което бях спестил, го проигра на карти. Аз съм стар и болен. Искам частично да изкупя пред Антон и своята вина, за да умра спокойно. Едно време купих доста евтино Макаровото дере с езерцето и кошарата за овце. Петстотин хектара. Искам да го подаря, да го дам в добри ръце, тоест на теб, Антоне. Ето дарението, нотариално заверено. Приеми го, не ме обиждай!

Иван Филипович сложи червена папка пред Антон и изтри с юмрук сълзата си.

Вартоломей изпъшка одобрително.

- Към казаното ще добавя и своя съвет - продължи Трьохсвояков.- твоят прадядо е дворянин. Майор Макар Бабушкин е започнал тук, на Макаровата местност, с овцевъдство. И не сбъркал, работата била печеливша. Сега времената са други. От опит зная, че разходите се покриват от търсенето и от високите цени на овчето. Кошарата е предвидена за петстотин-шестстотин глави. От това и започни…

- Той ще се справи - поддакна Вартоломей.

След няколко дни дойде с мъката си и старицата Хромова. Просълзена, разказа на Антон за болестта на внучката.

Почти месец тя била в болницата след като я оперирали. Изписали я без никаква надежда с напреднала онкология.

- Лежи нашата Ясочка и гасне мълчаливо. Не прилича на себе си, мъничка, восъчно бледа…

Антон разстроен гледаше бабата.

- Искам да я видя!

- Не! - уплаши се старицата.- Поръча ми никого да не пускам. А на тебе ти написа писмо…

Докато Антон четеше, бедната старица задряма на масата в беседката.

„Не мога да се сбогувам. Страхувам се от срещата. Не искам да ме виждаш болна. Дните ми са преброени, свещичката догаря. Помни каква бях с теб през последната учебна година - глупава, бъбрива и обичаща те до смърт. Това беше моето истинско кратко щастие.

Знам, че ще простиш, или вече си простил вината ми пред теб. Аз бях полудяла, горях и кипях от ревност… Бог ме наказа, смъртта е като милост за мен.

Накрая те моля да осиновиш моите дечица - Феденка и Костик. Те са Трьохсвоякови, но аз искам да бъдат наши, мои и твои… Знам, че ще изпълниш молбата ми. От тази мисъл там ще ми бъде топло. Прощавай!”.

9.
В началото на май Макаровата долина цъфти като източен килим.

Шаренията блести пред очите. Алени лалета, виолетови степни камбанки, яркоохрена жълтуга, нежнорозовите топчета на граха, светлолилавите гроздове на градинския чай.

Пчелите работят, бръмчат и земните пчели. Топлият вятър носи ароматите към хутора. Сенки от облаци трептят по тревата. Чучулигите се извиват във висините. Трудно ти се стои вкъщи през май.

Старият ветеринар помоли внука си да го разходи до Макаровата долина да разгледа стопанството.

Остриганите и голи до кръста Федюк и Костюк завикаха “ура” и първи наскачаха в колата.

Антон сложи в чантата храна, лакомства, сокове. Внимателно погледна дядо си и попита:

- През Макеевка ли да минем?

- Да, по околовръстния… Отдавна не съм минавал оттам.

Внукът разбра старика. Той отдавна искаше да навести паметните места, а може би и да се прости с тях.

- Е, дръж се и не задрямвай!

Жигулито леко се плъзгаше по пясъчния път. Покрай ливадите, където вече се виждаха новите купи сено, покрай бившите колхозни блокове, обраснали с лобода и бутрак.

От канавките тук-там стърчаха ръждясали тръби, извадени от багерите като ненужни. Къщичка на пазача, с покрив от камъш, беше се килнала настрана. Пътят се издигна нагоре и пое по хутора.

Дълга улица от трийсетина къщи водеше към бившата колхозна бригада. Хората живееха някак си, не много бедно, но не и до насита.

Кирпичени петостенни къщи, летни кухнички с пръстени печки, плетени от пръти барачки, замазани с глина. И във всеки двор - геран с лост „жерав”.

Пръстените печки димяха, ухаеше на пресен борш и копър. Жени с бели забрадки плевяха зеленчуковите градини. Дечурлига на поляните въодушевено гонеха топката и викаха, както на стадионите.

Вартоломей се развълнува, помръдна дланта:

- Поспри…

В самия край на хутора се виждаше по чудо оцеляла стогодишна ковачница. Вратата ? беше широко отворена, от комина се извиваше задушлив жълт дим от дървени въглища.

Ковачът мелодично и звънко чукаше по наковалнята. Вартоломей извика стопанина. Излезе богатир с тежка брезентова престилка. Погледна гостите.

- Какво искате?

- Ти да не си син на Корней Калмиков? - неуверено попита старецът.

- Аз съм внукът му Семьон. Аз те познавам, дядо. Ти си ветеринарят Вартоломей от Бабушкин. Помня, че идваше с двуколка при дядо Корней, когато бях малък. Аз надничах и гледах как пиехте самогон…

Семьон им показа своята ковачница. Вартоломей докосна наковалнята, попипа пещта. Взе тежкия чук и чукна с него по наковалнята. От напрежението рече пресипнало:

- Всичко си е, както преди войната, както през младостта… Е, хайде, Семьоне Калмиков! И ти си такъв валун, какъвто беше Корней.

Семьон прегърна гостенина и го попита:

- На колко си години?

Вартоломей весело махна с ръка:

- Стар съм!

Мълчаливо преминаха през няколко малки хутора и се насочиха по-нататък, за да се изкачат на белите хълмове, сред които се открояваше древна могила.

Целият неин разрушен връх беше разровен от дупки. Тук хората копаеха креда и събираха в торбички разноцветен пясък. С тях посипваха преди Великден пътечките и могилките на гробищата.

Антон сложи сгъваемия стол, настани дядо си и зави раменете му с одеяло.

На хълма майският ветрец беше свеж и силен. Федюк и Костюк заровиха в пясъка. Антон разкърши гърба си. Очите на дядото светеха, но не от вятъра. Той се обърна към внука:

- Право пред нас долу е хуторът Свечников. Там е родена твоята прабаба Татяна, моята първа жена. Оттук тя се омъжи за мен… Виж как блести сред камъша рекичката Олхова. Зад рекичката като в картина е нашият хутор Бабушкин - най-красивият в окръга. От това място мога часове да се любувам, това е красота ненагледна. И хуторът, и рекичката, и хората наши - всичко е чисто злато. Тук премина целият мой живот…

Голямата кошара беше в ниското, на завет сред хълмовете от креда, които я предпазваха от астраханските бури. Близо до кошарата дострояваха тухлена къщичка.

Новите стопани ги посрещна на кон чобанинът дядо Осип с овчарско куче. Той леко скочи от седлото, изтри ръка в панталоните си и се здрависа с дядото и внука.

Умното куче подуши и навря муцуната си в дланта на всекиго. Овчарят попита как се казват младите хора.

Федюк важно пристъпи напред:

- Аз съм Федя Бабушкин, по-големият. А моят брат Костя Бабушкин е по-малък от мен с десет минути. Близнаци сме.

Бабушкини влязоха в помещението след Осип. Кошарата беше преградена на две части. В едната от тях на постелка от слама стояха купчина овце. Антон поведе Вартоломей към тях и започна да обяснява:

- Това е месна порода, калмицка черноглавка. Неотдавна я доведохме от Елиста. Подходяща е за нашите суходолни пасища. Овцата намира храна даже и под снега. Агненето и храненето на агънцата от майките могат да станат и без странично наблюдение дори през зимата…

Вартоломей го слушаше и одобрително кимаше.

- Засега това е първата партида - продължи Антон. - Следващата година ще завъдим още толкова. Минахме без кредит. Твоят капитал стигна за започването на работата, даже остана малко и за строителство.

Старецът не без гордост погледна внука си, слабият му глас потрепери:

- Аз те прекарах през оградата… По-нататък продължавай сам!

Обядваха в къщичката на голяма маса, скована от борови дъски, които ухаеха. Дядо Осип нахрани всички с елдена каша, подправена с краве масло. Братята Федка и Костик поискаха допълнително и похвалиха Осип:

- У нас никой не ни е давал толкова вкусна каша!

На връщане нашите герои се отбиха на гробището. То беше старо колкото хутора. Бяха се запазили няколко каменни надгробни паметници на първите заселници.

А потомците бяха погребвани в различно време и на различни места в гробището. Много гробове не се бяха запазили.

Неизразимо чувство се появява в тишината. Смъртта е старо нещо, но за всеки от нас тя идва за първи път.

Ясочка лежеше заедно с мама Уляна, оградени с една оградка. На белия мрамор стояха два овални портрета. Ясочка - млада и щастлива. Уляна - с тъмна блуза като в паспорта.

Децата поставиха полски цветя на надгробните плочи. Вартоломей равнодушно гледаше земята под нозете си.

Антон обърна главата си към небето и унило се усмихна.

- Хубав ден беше днес. Май че майската буря ще дойде вечерта…

станица Старочеркаска,
Ростовска област.
Декември, 2025 г.

——————————

Бележки:

1. Елиста е столица на Калмикската автономна република
2. Ясочка е остаряло обръщение към жена или мъж със значение “душичка”, „миличка”, „гълъбче”.