Змей Горянин

Пред хана на Петко Ганин спря хубава талига, майсторски изписана с цветчета и птички, теглена от два охранени дорести коня.

От талигата слезе един млад човек, облечен по последна мода, в хубави европейски дрехи и с ален фес. Пътникът извади из джоба си плетена с мъниста кесия, отброи няколко монети и тихо заприказва с коларя.

В кафенето на Петко Ганин се събираха първенците на Казанлък. Там се отбиваха всички търговци сутрин, преди да отворят дюкяните си, за да пият по едно кафе и да научат новините; там идваха и представителите на официалната власт, сиреч чорбаджиите и турчинът каймакамин, за да разсъждават върху политиката и да спорят по важните държавни работи.

С една дума, кафенето на Петко Ганин беше център на обществения живот в Казанлък, единствено място, където можеха да се видят всички видни казанлъчени.

Но тази сутрин цялото внимание на посетителите от кафенето бе заето от личността на току-що пристигналия пътник. А в това време той се сбогува с коларя, огледа заруменялото от изгрева небе, като че ли много се интересуваше за времето и влезе в кафенето.

- Добро утро, заповядайте!… - притича пъргавият кафеджия.

Пътникът се усмихна любезно, направи поклон на каймакамина и седна на единия край на одъра.

- Направи ми едно хубаво кафе - обърна се той към кафеджията и бавно започна да си завива цигара.

В кафенето настана тишина, която се нарушаваше само от цъкането на часовника и лекото чукане на броениците. Всички любопитно оглеждаха неочаквания гост, но никой не смееше да зададе първия въпрос, за да започне разговор. Сам гостът съзнаваше това и за да прекъсне неловкостта заговори:

- Хубаво време ще има днес. Ако се задържи така десетина дни, добре ще бъде за розовите градини…

- Вие по търговия ли пътувате? - запита старият хаджи Найден.

- По търговия - отговори непознатият. - Аз съм от Карлово, но от дете съм излязъл от родния си град. Живея в Цариград. Търгувам с розово масло.

- Тук сте дошли да купувате масло види се? - попита пак хаджи Найден.

- И да, и не! - отвърна усмихнат гостът. - Ако намеря масло на износна цена, ще го предплатя и по розобер ще дойда да го взема; ако пък не намеря, няма да купувам. Стига ми, че съм се разходил из отечеството си.

- Така е - намеси се в разговора им един млад момък, който е търговец, знае си сметката…

- И вие сте търговец, нали?

- Да. Ние сме двама братя; братя Папазови, ако сте слушали… И ние с розово масло търгуваме.

- Братя Папазови ли? - зачудено попита цариградчанинът. - Как да не съм слушал! Радвам се, че имам случай да се запозная с вас. Дано направим някоя добра сделка. Аз още в Цариград научих за вашата търговска къща и исках непременно да ви видя.

- И aз се радвам за запознанството - отговори Папазов. - По-добре ще е да идем към нашия дюкян, хем да ви запозная с брата си Ботю, хем и за работата да си поприказваме…

*
Двамата братя Папазови бяха може би най-богатите хора в Казанлък. Те имаха пространни розови градини, собствена розоварна, голям дюкян в центъра на града и доста налични пари, които даваха под лихва на земеделците и по-бедните си съграждани.

Макар да бяха добри и услужливи хора, макар да помагаха на всички културни начинания в Казанлък и да минаваха за добри патриоти, - те имаха един лош недостатък: обичаха да се големят и затова другаруваха с каймакамина и с турските първенци.

Но ако някой би успял да поласкае честолюбието им и да ги похвали за нещо, и двамата братя Папазови бяха готови да разтворят кесиите си и да позлатят ласкателя.

Търговецът от Цариград и двамата братя бяха седнали в дюкяна и разговаряха.

В това време пред вратата спря един дрипав монах, завърза мършавото си магаре за салкъма и влезе в дюкяна.

- Благословен да бъде този имот, започна да нарежда монахът: - нека Бог увеличи имота на двамата братя Папазови и да им укрепи десниците, за да се сбъдне писаното в светите книги.

- Дал ти Бог добро - отговори Ботю.

Другият брат Димитър, или както го наричаха Димитрото, изгледа под вежди монаха и прошепна: просяк…

- Не съм просяк, ваша милост - отвърна обидено монахът, - и аз съм търговец, като вас: книги продавам - души купувам!

- Браво! - викна цариградският търговец. - Я дай да ти видим книгите!

Монахът му подаде една книга: «Няколко речи за Асена Първи» от Раковски.

- Ами ти знаеш ли какво пише в нея?

– Знам, разбира се!

И монахът надълго започна да разправя за Асена.

Двамата братя и техният гост с голямо внимание слушаха вдъхновената реч. И изведнъж гостът се намеси в речта. Започна да говори за миналото на България, за славните ни дни…

Братя Папазови стояха като изумени. Те харесаха опасните думи на монаха и непознатия търговец, а от друга страна се бояха да не би да попаднат в някоя клопка и да развалят другарството си с камайкамина.

Но техният страх се изпари, защото честолюбието им беше засегнато на най-болното място. Монахът почти шепнешком, тайнствено промълви:

- Аз съм чел в книгите, че както двамата братя Асен и Петър освободиха България от гръцко робство, така и двамата братя Димитър и Ботю Папазови от Казанлък ще я освободят от турско.

Цариградският търговец заговори, че всички трябва да помагат на народното дело, и, за да даде пример, разтвори кесията си и даде на монаха две лири.

Самият Димитър Папазов се упъти към раклата. Него го ласкаеше мисълта, че може да бъде спасител на България и името му да се поменува. Той отброи сто лири и ги даде на монаха.

- Димитро - викна брат му Ботю. - Дай му за моя сметка сто лири. Този човек поп ли е, дявол ли е, не знам, но велики работи каза. А вий, господине - обърна се той към търговеца, - направете нещо между българите в Цариград. Съберете нещичко и пратете парите на този монах. За такава народна работа много пари ще трябват. . .

- Разбира се - отвърна търговецът. - Аз щом стигна в Цариград, ще изпратя каквото мога.

*
Априлската луна се показа зад далечните хребети. По тясната пътечка към Шипченския проход вървеше млад човек, добре облечен. Той беше гостът на братя Папазови: богатият цариградски търговец.

В този момент из едни храсти край пътя се появи дрипавият монах, който сутринта успя да измъкне двеста лири от богатите казанлъшки търговци.

- Здравей, дяконе! - извика монахът.

- Здравей, отче Матей!

- Добра работа направихме днес. Успяхме да спечелим двеста лири.

- Не само двеста лири. По-важното е, че спечелихме двама души за великото дело на свободата!

Двамата нощни пътници бяха Васил Левски - Дяконът и неговият достоен помощник отец Матей Преображенски - Миткалото.

Завършили успешно работата си в Казанлък те отиваха в Соколовския манастир при Габрово, за да посрещнат Христовото Възкресение с надежда, че и България ще възкръсне скоро.

——————————

сп. „Духовна култура”, бр. 1-2, 1971 г., подписано: Светозар Димитров