МАРИЯ
Видяха се на селския геран. Сякаш се виждаха за първи път. Мария всяка вечер идеше тук за вода и всяка вечер се срещаше с дружките си.
Всяка вечер тя ги провождаше със завистлив поглед, че всяка си имаше изгора, че на всяка напиваха водата, че на всяка китката крадяха…, само ней никой не задяваше.
Смееше се гърлесто и пресилено на задевките им колчем беше там, само и само никой да не забележи колко я боли от обида.
После до късно, кога всички утихнеха по стаите си, се оглеждаше в пожълтялото огледало, прокарваше пръсти по дългите си прави коси, опипваше извитите си устни и си представяше, че е в прегръдките на висок и силен избраник.
Толкова живо си представяше как той я целува, че сама не усещаше кога месечината любопитно надникваше през рамото й и нахално се опулваше насреща й.
Тогава усещаше как топла вълна се надигаше от към най-ниското на тялото й, преминаваше през облото на пазвата й и се спираше пулсиращо на двете и страни.
Тази горещина я караше да се чувства съвсем засрамена и тогава бързо се шмугваше в белите си завивки. После утрото й се струваше вечно припряно и уморено.
Беше започнала да свиква с мисълта, че никой не я харесва само защото беше висока и едра, и защото формите й нахално набъбнали, говореха за една зряла сочна жена.
Отдавна в нея говореше жената, само дето никой ерген не я забелязваше, точно нея, едрата, веселата, чийто гърлен смях се носеше нависоко и надалеко.
А викнеше ли да запее, до чаира се чуваше, а чаира беше доста надалечко чак зад двете полета и Наньовите градини.
Обичаше да ходи боса, да тътри пети в прахта и да запрята единия край на престилката си в колана. Пристягаше се, та дано да изглежда по-кръшна и красива, а сама не видеше, че живите й огромни очи палеха де що зърнат, като мятаха огньовете си по вси страни.
И тая вечер Мария отиде на герана. И тая вечер мина покрай насядалите на дернек селски клюкарки, поздрави ги, както я бе научила майка й Неделя, и тая вечер бе захапала между зъбите си листо здравец, но точно тая вечер срещна очите му.
Как не ги беше забелязала досега?!
Отдавна се знаеха, дори като деца се бяха сбивали, а сега - я-а какъв е станал! Омайна усмивка бе залепнала на лицето му, като да нямаше намерение да слиза от там и големите му влажни очи я влачеха към бездните си.
И Мария потъна. Потъна като омагьосана в тях.
- Това за мен ли е? - приближи Спас и посегна към стръкчето здравец, което тя още стискаше между зъбите си и леко го издърпа.
Леко му го даде. Сама не разбра как. Устните й си останаха открехнати, готови и неми… Ускореният й дъх я правеше съблазнителна.
- Дай да ти помогна - подхвърли той и чак тогава Мария се огледа.
Никой наоколо не я оглеждаше. Значи, никой друг не е видял: „Ама защо, защо така пламнах?!” - мислеше си тя. Засуети се около двата тежки бакъра.
Не носеше кобилица. Мразеше да носи вода с кобилица. И макар, че ръцете й се изопваха до сами коленете, тя никога не повдигаше недоволен глас, а чакаше с нетърпение кога слънцето ще заходи към заник, та да отиде на герана. А ето сега имаше и кому да носи стръкче здравец…
- Знаеш ли, отдавна те замерям с поглед, ама ти все ми убягваш - понечи да я заговори Спас, ала Мария сведе глава и проследи движенията му само с крайчеца на окото си.
Дума не обели. Не знаеше и какво да му каже, само дето някаква тръпка така я парваше под сърце, че колкото и да стискаше устни, пак ушите й бучаха в едно със забушувалата й кръв.
Спас я изпрати до портата на двора им. Не се посвени да мине с нея покрай все още накацалите по пейките бабки, на които само намигна съзаклятнически като им подхвърли стръкчето здравец.
Споходи ги:
- Ха тъй, здраво дръж момата, че ни е гордост, да знаеш…
Не се обърна. Нямаше защо. Сам висеше. Сърце само` му каза: „Тя ще да е…, само да е съгласна!”
Дълго след това Мария стоя пред огледалото. Дълго мисли. Спомни си как, кога бяха малки, хвърляха камъни по селските кучета и как един камък го бе уцелил право в главата.
Спомни си още, как дълго пищяха заедно поради внезапно рукналата кръв.
После не се видяха вече. Семейството й се беше преместило в долната махала, в новата къща, дето тейко й построи на два ката.
Много стаи имаше тая къща, много стаи… И нейната стая бе на горния кат с врата и към кьошка и с прозорец и към улицата.
Тейко й бе купил същото това голямо огледало, което още тогава закачи на стената срещу прозореца, а в ъгъла нареди широко дървено легло с резбовани табли и скрин, какъвто в село нямаше. Таванът също беше дървен, с резбовано слънце от което на кука висеше газената лампа.
Шарена вълнена черга си простираше от край до край на стаята. На прозореца Мария бе наредила саксии с червено мушкато и розова алба.
По наплетените й пердета, дето навремето майка й ги бе плела на една кука, все още се заглеждаха моми и булки, колчем минеха оттам.
И завивката на леглото й бе по същия начин плетена и от същите конци бе и никой в село нямаше такава завивка.
Богати бяха. И всички го знаеха. А и каквото пипнеха - отръки им идеше.
Нямаше в село други така заможни и може би точно поради това никой не задяваше Мария, ама ето - и за нея се намери ерген.
Спас живееше в отсрещната махала връз баира, оттатък чаира. То, тая махала си беше направо друго малко село - отделно си имаха мегдан, че и кладенец, само дето имаха един кмет и обща мера, та затова наоколо ги знаеха Голямо и Малко Чамурли и не бе трудно за Спас да прекосява през полето.
На един дъх прелиташе в долната махала, а после се завръщаше по късни доби оттам. Минаваше като сянка покрай къщата на Мария и дълго се вглеждаше, белким я зърнеше.
„Котараците обикалят покрай дуварите ти, Вергиле!” - бе рекъл някой на баща й, а тези думи й ги рече и майка й, но Мария не им обръщаше внимание.
Знаеше, че я задяват. Мислеше, че я задяват. А Неделя зорко следеше дъщеря си и орловият й поглед не изпускаше и най-малката подробност. Отдавна бе зърнала мълчаливия неподвижен силует на Спас.
Следеше, що ще се случи и… мълчеше. Мълчеше, защото знаеше - невинна е Мария. Просто да й е на сърце, а и здравеца, дето всяка вечер се кичеше с него по косата, все го захвърляше в градинката повехнал и смачкан.
Но тая вечер Мария бе особена. Погледът й бе морав, страните й бяха алени, а устните - смутени. Походката й бе приведена, стъпките - забързани.
Неделя се зарови в килера покрай кюмбета, а Мария потъна в стаята си и повече не се показа до сутринта.
- Е, Марийо, и твоят късмет ще се види - рекна й Неделя, но думите й увиснаха без ответ.
Мария бе по-малката. Брат си имаше, ала нему и ум не му идеше с моми да се занимава. Акълът му бе все хомоти и муниции да прави.
Вечно запретнат с голяма кожена престилка, с навити ръкави, рошав, брадясал и все смръщен. Тежкия поглед на тейко си носеше. И като неговите бе тежка десницата му, като него бе твърд гласът му.
- Да понаглеждаш сестра си - строи го Неделя - че ней не е късмет по бедняци да се затрива. Я каква ни е лична и гиздава! Не давам зестрата й чужда къща да пълни и чужди гърла да храни…!
Тейко й мълчеше, ала твърдият му поглед и дума не даваше да се опъне.
Свъсените му вежди и гъстият му мустак го правеха страховит, ала Мария знаеше слабостта му: ще го прегърне, ще оброни глава на рамото му и тогава душата му ставаше по-мека и от памук.
Така що кърпи й бе накупил, що конци да нашива и да наплита. Така в града на майстори колан поръча да й гравират, гривни да й направят, подбрадник със златни рубета да й изковат, ала кому да се гиздеше, щом завистливите погледи на дружките й я давеха по цели нощи.
А сега?! Що да се издокарва, щом Спас и така я бе харесал?! И тя го хареса.
От пръв поглед се влюби и мисълта й все спохождаше тънкото му стройно тяло, задяващия син поглед, омайната му усмивка, която я упояваше като упойно биле, и крепките му десници, дето вечно дялкаха нещо из ръцете си само с една малка ножка.
Ето, оная вечер й подари дървена гривна с тънък филигран, с изкусно навъртени по нея цъфнали цветя и птици. Прилепна на ръката й. Допадна на сърцето й.
Мария се похвали на майка си. Разпалено й обясняваше, как Спас я бе хванал за ръка и как загадъчно бе извадил гривната из широкия си колан.
Премълча само дето бавно и нежно целуна подред белите й пръсти по най-нежната им мекота и после дълго и мълчаливо се гледаха право в очите.
Неделя нищо не рече, ала погледът й бе все така твърд и непроницаем.
Мария прибра дървената гривна в най-дълбокото на скрина си, та да не я зърне брат й, че току виж кусури й намереше или… кой знае какво, а на Спас рече, че ще я сложи на ръце в най-личната им нощ.
После лека-полека започна да закъснява, дорде цялата къща утихнеше, а стъпките й едва чуто нараняваха тишината.
Една вечер обаче на портата я причака брат й. Грубите му пръсти се впиха в рамото й. Погледът му я прониза. Твърдият му глас я срази.
- Повече да те не виждам с този… - просъска едва чуто, а на Спас рече: - И тебе да те не виждат очите ми, че малко ще да ти е селото!
Подбра я към одаята. Пердетата бяха плътно дръпнати, а край софрата я чакаха майка й и тейко й. Хляб и сол бяха турили връз нея, ей така, за да им е честна приказката, че срамота бе пред хляба да се лъже.
- Ела тук! - повели тейко й, а Неделя се снижи до него и десниците й се скопчиха едно о друга. Очите й шаваха ту към нея, ту към него, ту към изправения до вратата Енчо.
Син планина бе той, тежък и непреброден като полето. А на душа му бе черно, както бяха черни наесен и нивите.
Дълго мълчаха. Уморително мълчание. Въздухът тегнеше от тежката миризма на тамян.
Неделя бе припалила кандилото, че от Богородица помощ да измоли в тоя момент, но тя с дете на ръце си стоеше все така тъжен и ням свидетел на тежкия им разговор.
- Що щеш с този нехранимайко?! - поде Вергил. - Кукувица ли ти изпи акъла или що ще да е…?!
Думите на тейко й се нижеха бавно, упрекно, падаха връз нея като камъне и отваряха на сърце й рана.
Погледът й бе прикован о земи. Дъхът й бе притихнал и само лютото кършене на пръстите издаваше, че душата й бушува.
Докато Вергил говореше, пред очите й бе оня сладък момент, когато двамата със Спас се попиха взаимно зад Наньовите градини.
Безумна бе. В греховност стъпи, ала го обичаше от сърце и не й се свидеше ни моминство, ни живот.
Тейко й продължаваше да говори бавно и натъртено за имота, за честта, за това че Спас е пройдоха, че е развейпрах и че освен да търчи подир овцете - за друго го не бива.
- Обичам го! - прекъсна думите му Мария.
- Що ще да е твоята любов, като с трън да завъртиш у тях, няма какво да се залови! - отвърна й Неделя, а Мария я стрелна с поглед гордо-нахално:
- И да знаеш, непразна съм!
- И тоя ли грях доживях?! - скочи Вергил, а Енчо го изпревари и я сграбчи за раменете. Обърна я рязко към себе си и тежката му десница се стовари връз лицето й.
Не проплака. Не се защити. Приведе се леко напред, като да пазеше бремето си с ръце и рече:
- Сторите ли ми нещо, ще се обеся!
- Що ми цани твоето бесило, като такъв резил ми лепна на чело! - избухна Вергил. - А оня, пипна ли го, ще го гръмна! С пушката си ще го гръмна! Де го намеря, там ще го гръмна! И… да не рече никой да ме спира, че и него… - после дълго попържаше полугласно и стрелваше с очи Неделя: - Видя ли се, що си ми откърмила, Недельо, твой е грехът! На кръвта ти да е…! До главата ти да е…! Да ме посрамиш…! Де ти бяха очите?! Що мълча? Що ми не каза? Вързал бих я, та да не ходи подире му! Една дъщеря имаш - и нея не можа да опазиш!
Неделя бе коленичила пред иконата и припряно се кръстеше.
- Де го твоя господ?! - блъсна я той по главата - Де го?! Що ми я не опази, а ми прати тоя огън?! Що мълчиш? Глуха ли си или онемя…?!
Дълго продължиха виковете и писъците им. Спас, притулен зад оградата, снишен под керемидите й, се напрягаше до предел от любопитство, терзание, любов, стремеж и напрежение.
Дланите му бяха потни, а гърдите му подскачаха от гняв. Скърцаше със зъби и проклинаше беднотията си.
Заканваше се, ала се и снишаваше. Дълго стоя така, белким дочуеше всичко и разбереше, що щеше да бъде.
По някое време къщата утихна. Селцето спеше, потопено в умората и грижите си, и сънуваше радост. Само дето една тъмна сянка го прекоси по посока на горната махала.
Призори се. Още по тъмно Вергил и Енчо потеглиха с конете. Неделя шеташе по двора, а Мария никаква се не появи. И на герана не излезе.
Неделя сама примъкваше пълните бакъри с вода, а прегърбената й снага бе още по- приведена.
- Що ще да е на Мария, та се не види? - препречи я дребна, любопитна бабка, ала Неделя подмина с бързината на невестулка, като едва смотолеви:
- Болнава, болнава е Мария!
Подир три дни Вергил и Енчо се завърнаха заедно със стара, почернена жена. На комшиите рекоха, че това е чина им от града и че им е дошла на гости.
Непозната бе тя за селцето. Съмнителна бе и породи любопитството.
Пламнаха слухове, че нещо не ще да е наред, че Мария не ще да е току-така болнава.
Завървяха се комшийките коя за яйца, коя за купа олио, та дано зърнеха или доловяха нещо, ала Неделя ги причакваше на вратата и плътно я захлопваше под носа им, дорде донесе това, което й искаха. После отвръщаше смирено:
- Кога имаш, тогава ще ми върнеш. Аз не бързам…
Бавно, трудно измина цяла седмица. До някое време из село шушукаха, щом видеха Неделя, а после духовете утихваха. Всеки потъна в грижите си и скоро забравиха за Мария.
Един ден рано призори из село се разнесе вик:
- Спа-ас, Спас е претрепа-ан! - Дребен, раздърпан, брадясал селянин размахваше кокалестите си ръце, като мачкаше припряно оскубан бял калпак и проплакваше на висок глас: - Момчето, претрепаха хубавото момче-е!
Дълго стоя на мегдана, заобиколен от придошлите селяни и обясняваше безкрайно, как го е намерил пребит и обезобразен, захвърлен в малката горичка до чаира и как е загубил стадото си, само и само да довлече тялото му до Наньовите градини, и че сега е дошъл помощ да дири.
Ала хората се измъкваха заднешком, всеки смотолевил някакво оправдание и насред мегдана пак оставаше дребният овчар да обяснява отново и отново.
Привечер плъзна и новият слух, че Спас се споминал от побоя. На другия ден го погребаха. Цяло село се бе стекло, за да го изпрати в последния му път.
Моми и ергени от двете махали оплакваха младостта му. Само от Вергиловия дом никой не се появи - ни Мария, ни Неделя, нито пък мъжете.
Есента се разшета по ниви и дворове. Скоро хората забравиха за случилото се и, отдадени на грижите си, се стягаха усърдно за зимата.
Пълнеха големи хамбари, наливаха червено вино и сушаха плодове, че да имат, кога се завървяха седенка подир седенка.
Идеше времето на годежите и тежките сватби.
Едва през един топъл, есенен ден Мария се показа на улицата. Бледото й като платно лице, изостреният й нос, хлътналите й очи, отънялата й снага, потвърждаваха, че дълго е била на легло.
Не проблясваше вече огън в очите й, устните й вяло отпуснати, подсказваха горест и терзание. Неделя я придържаше под ръка. Поседяха малко на слънце, па скоро се прибраха обратно.
- Любовна мъка е! - отново плъзна слух из село и кой отдето минеше, поглеждаше състрадалчески към Вергиловата къща.
От време на време зърваха на прозореца посърналата Мария, усмихваха й се и отминаваха подир грижите си.
Кога в село се дигна седянка, две нейни дружки дойдоха да я викат. Дълго никой не бе идвал у тях, та Вергил се смили и рече:
- Ще дойде, ще дойде Мария! Ама да ми я пазите, на топло да е, че сами видите - болнава е още.
Закратко седянката поразведри момичето, ала закачките и подмятанията й припомниха Спас. По миглите й натягаха тежки, горещи сълзи, устните й прилепнаха плътно, а ноздрите й се напрягаха, като да не й стигаше въздухът, и се зарече повече да не ходи по седенки.
Нямаше там радост за нея, нямаше и утеха у сърцето й, че не само Спас, но и детето от него бе загубила. Терзаеше я и загубата им, и тайната за това, и жалостта към себе си и омразата към баща си.
Терзаеше я това, че е жива и че трябваше да живее занапред с мъката си и се зарече да не допусне повече до себе си никой друг.
Знаеше, че никой не би я обичал така, както я бе обичал Спас. Знаеше, че самата тя не би обикнала никой друг така, както още Спас бе в сърцето й.
И погледът на Вергил помръкна. И Енчо сновеше все по работата си. И Неделя се умълча. Мария все намираше как да откаже да ходи по седенки.
Повечето от дружките й се изпожениха и така Мария все повече потъваше в самотата си.
В дома на Вергил се заредиха все студени, злобни и тежки, самотни години. Вече нито имането ги радваше, нито пък труда, в който се уповаваха. Отдавна трябваше да щъкат внуци по двора им, ама не би.
И Вергил отдавна вече бе премислил и тайно си бе пожелал да би могъл да върне времето обратно, но не би.
Времето не се връщаше.
