РАДАН
Радан - охо, бедният, окъсаният Радан, знаеха го всички. Нали беше говедар на селото…
Още рано-рано, преди изгрев слънце, стане и от тук, от там, през разградените дворове, през плетищата подбере кравите, козите и направо по реката изваждаше ги чак в планината.
Пръсваше ги там и късно, при залез слънце, пак ги прибираше. Бавно пристъпяха кравите, козите - пълни с мляко и една по една изчезваха по дворовете.
Най-накрая живееше Радан - сам-самин… Но преди да стигне там, отбиваше се покрай прозорците на Лата…
Че знаеше си, двете тъмни очи на младото момиче ще го стрелнат закачливо.
Така отдалече и срамежливо ще й каже той:
- Добър вечер!
- Дал ти Бог добро! - ще му отвърне кротко и дълго-дълго с очите си ще го изпрати.
И отиваше си Радан с нейния детски образ в душата, лягаше в сеното на открито и не спеше. Непрекъснато гледаше звездите - ясни, топли, наредени безброй една до друга - и си мислеше за нея..
Все тя - и ден, и нощ - тънката чуплива снага, светлото й бяло лица и двете тъмни закачливи очи. Какво криеха в себе си, че на можеше да издържи погледа им?
Да я поиска за жена, ще се съгласи ли баща й? Ех, знаеше си, да е богат… веднага те биха му я дали… Как хубаво ще си живеят!…
Тогава… ще работи той по цял ден из къра… за нея… за децата. Ще ги навъди много… може и дузина, такива малки, хубавички, със светнали като на вълчета очички…
Само да им се радваш! А Лата, под негова сянка още по-хубава ще стане… бяла, румена, напета…
Всека вечер ще го чака на портика, за да разпрегнат заедно колата
- Ти напой добичето, а пък аз чувалите да смъкнa! - ще й каже.
А после… ех, на сладки приказки около огъня…
Така неусетно минаваше нощта и зората го заварваше с отворени очи… И той пак подкарваше добитъка към планината…
Докато една неделя се реши; премени се в нови дрехи, в бяла прана риза и обувки… И право при баща й…
Старият Лозан седеше под асмата, допиваше ракийцата си. Наоколо му нацъфнали дръвчета, а край обора - патки, гъски, малки жълти пиленце, прасета.
Още от вратата Радан свали шапката си и поздрави:
- Добрутро, бай Лозане!
- Дал Бог добро на всички хора… Елa де, седни…
- Мога и прав…
- Не, не… Лата, донеси нещо от одаята.
И Лата веднага хвръкна като птичка и донесе трикрако столче.
- Сега още една чашка… Слушай, и мезенце… от туршията… така повече тури…
Бързо наля старият и чукнаха се плитките дебели чашки. После, като се поизправи и пооглади намокрените си мустаци, сложи чашката и гордо го запита:
- Ти момче, виждам, по работа си дошъл.
- Ами, такова нещо…
- Думай тогава… що за болка те е налегнала, - и така дяволито се усмихна; зер отдавна беше дочул за привечерните му задирки по Лата…
- Какво да думам?
- Та… за каквото си дошъл.
Радан се запъна: отде да започне? Ами, ако старият отсече направо? Па най-после, каквото ще да става. Нали трябва така или иначе да се свърши!
И отвори уста:
- Аз, бай Лозане… мислих. мислих и накрая реших се… за Лата.
- Я ти направо кажи какво искаш… а не: мислих, мислих…
- Хареса ми за жена, отдавна.
Лозан се замисли; сложи крак върху крак, а отгоре двете тежки обгорели ръце. После бащински подхвана:
- Че ти харесва, харесва ти! Знам… това. Но Лата е малка още, дете може да се каже. При това и ти си много млад и беден, гол… Какво имаш? Спечели нещо, па тогава… ела…
Изведнъж притъмня пред очите на Радан. Не видя излезе от портика. И затри се, изчезна от селото… Вече друг изкарваше говедата по къра.
Чак след тринайсет години се яви; спретнат, стегнат в черни градски дрехи и гамаши - на кон.
Слезе пред кръчмата, седна на открито под разцъфналия люляк и поръча шише вино. И разпитваше кръчмаря отдалече за едно за друго в селото.
Докато накрая се откри:
- А какво става с Лата?
- Коя?… Аха, Лозановата ли?… Бог да я прости!. Умря… преди… чакай… има-няма пет години… Да, точно мисля на Цветница ще навърши. Отиде си мома. Беше станала като дива… все вкъщи, нийде не излиза, ни на хоро, ни на чешмата. Кой не я иска от селото… - и спря кръчмарят, като отправи погледа си към сребърния кръст на черквицата.
Радан се извърна - две сълзи се търкулиха по бледото му лице. Заплака. За какво му са сега парите? Какво да ги прави? Работи, пести… и накрая… Ех, ще отиде в града и за няколко вечери ще ги пропилее…
После, като се изправи, качи се на коня и препусна така направо през житата.
Повече не го видяха.
——————————
в. „Черноморец”, бр. 2, 1939 г.
