В памет на Янка Рупкина (1938-2026)

Добрин Добрев-Финиотис

Високо горе по моравото кадифе на небето над “Двата близнака”, се търкаля месецът, гаси мигащите искрици на звездите и чертае по земята лениви сенки.

Сгушено в пазвите на Странджата, селото спи. Само газената лампа мъждука и бледо осветява малките прозорци на онази бялата къща на върха. Това е домът на бай Анастас Батакчиев.

Тази нощ не може да заспи само една майка - Керанка. Получила е “тревожно” писмо от София.

В него композиторът Филип Кутев пише настоятелно - дъщеря й Янка да замине за София.

Приета е в Държавния ансамбъл за народни песни и танци. Изплашена от това, че малкото й, все още, момиче може да тръгне самичко толкова надалече, жената изгаря писмото в печката, без да види никой…

Ето така, белязан от Огъня, започва славния си път народната певица Янка Рупкина. И малко преди да си иде от този свят майка й, както бяха почнали да й викат - баба Керанка, ще признае тихо през сълзи: „Яз сторих тогава голям грях, майка, изгорих писмото. С него изгорих и късмета ти!”

Аз обаче, като разсъдя, започвам да си мисля, че не е така!

Напротив, Янка Рупкина тръгва по своя труден път на певица - от събора за надпяване в Граматиково направо в „Ансамбъла за народни песни на Българското радио” - съвсем естествено.

За да срещне и слее пътя си там с Ева Георгиева и Стоянка Бонева в триумфалното вокално трио “Българка”, за да изпее най-красивите песни на Странджа, и да достигне висотите на националните ни певчески гении.

И все се сещам за думите на големия познавач на българската народна песен, писателя Борислав Геронтиев: “На безброй събори и надпявания, безброй певици чух да пеят “Калиманку Денку мъри”. Но никоя не можа да я изпее като Янка Рупкина.”

Интуицията на писателят е винаги точна. Така, както никой не може да изпее “Лалето” - като Верка. Или “Делю хайдутин” - като Надежда. Така е, защото тези песни са достигнали “най-високия връх” на певческото майсторство именно чрез гласовете на своите изпълнителки.

Безброй пъти с Янка Рупкина съм посещавал родното й село Богданово (Българско Алагюн по старому), безброй пъти съм преспивал в родната й къща, в топлите юлски вечери съм слушал неспирните песни на щурците, чието протяжно ехо се носеше от Черкезов баир и Даръ дере.

В студените януарски дни съм съзерцавал огънят в старата печка на баба Керанка и винаги съм се сещал за онова изгорено писмо.

И отново, и отново до сълзи ме е трогвала огромната майчина обич, мъката й от страха - да се раздели с чедото си.

По същия начин силно, та чак до днес, съм запомнил друга подобна aлагюнска вечер. Седнали сме с Янка на високите стълби пред къщата й.

Слънцето скриваше последните си лъчи зад Картал баир, Янка запя с цяло гърло: „Станка леля си думаше, мъри/ лелю ле, майчина сестру,/ чулу сай язма делечна…”

И веднага от отсрещния баир още един красив глас отвърна с втория куплет на песента: „Ше ида, лелю, ше ида, мъри,/ ше ида язма да видя…”

Втора… трета песен… Беше, като на концерт! Не усетих кога съм станал прав да слушам.

Бях убеден, че чувството, което изпитах, никога нямаше да се повтори, дори и в най-голямата концертна зала. От родните си стрехи в село Богданово, се надпяваха Янка Рупкина и Милка Андреева.

Питал съм певицата - коя е първата песен, която е пяла тук, пред публиката на Богданово?

„Беше края на 1944-та, когато от моята баба Яна бях научила песен за убития фронтовак Петко. Точно тази песен изпях на селския мегдан. Майката на войника, баба Марулка, беше още жива. И се затича към мен, целуна ме разплакана, и ми закачи герданче. Никога няма да го забравя!”

Ако я нарека „Славея на Странджа”, с това, толкова вече износено, определение нищо няма да кажа.

Днес то се раздава щедро на всички певици, без да се мери техния ръст и възможности.

Янка е явление! Голямо явление в българската народна музика, пред което можем само да свалим шапка.

Пестеливият на похвали композитор Красимир Кюркчийски даде най-краткото, но най-точното определение за Янка Рупкина: “Глас изключителен и чист като поток!”

Който веднъж е слушал този глас и песните й, никога не ги забравя. Те проникват дълбоко в душата на българина, запалват кръвта, вселяват нежност.

Чист, като планински поток, силен и равен като жалба на кавал, този глас тръгва към всеки, за да го приласкае със своята мекота и сърдечност.

Смея да твърдя, че Янка Рупкина, която познавам от четиридесет години, е изключително добродушен човек. Тя може да прости на всекиго, но на себе си - трудно.

И именно този творчески максимализъм прави певицата - да е упорита и устремена. Той стои наравно с големия й талант, той е в основата на дългогодишната й кариера.

Затова няма да се учудим, че личните й записи на странджански народни песни, които се намират във фонда на радиото и телевизията, са над двеста.

И между тях-песни легенди като: “Алтън Мара”, “Откак са й Мара родила”, “Станиното лице на лимон мерише” и др.

Но най-ярко в репертоара й блести: “Калиманку Денку, мъри, хубава”- нейният най-висок артистичен и певчески връх.

Както най-пълноводните реки тръгват от своя извор, така и големите дарования започват пътя си от своето родно гнездо.

Янка Рупкина е родена там, дето се срещат Тракия и Странджа. И е наследила песните на своята баба Яна. Едно щастливо събитие, обаче, до голяма степен определя певческия й репертоар.

През 1957 година, на 25 февруари, Янка сключва брак с Георги Василев Рупкин, състезател по борба от село Габър.

Ако в родното място на певицата - село Богданово, преобладава тракийския песенен стил, то в селото на съпруга й царува изцяло странджанският стил.

И именно там голямата певица намира себе си - учи десетки странджански песни от роднините на своя съпруг. Песни които съвсем скоро ще пленят света.

Събрала цялата сила на певческото си дарование, показала всичката хубост на красивия си глас, Янка Рупкина постъпва на 1 януари 1961 година в Ансамбъла за народни песни на Радио София, веднага след събора в Граматиково. И още след първите си записи в радиото, ефирът разнася красивия й глас из цяла България.

От разстоянието на изминалите години мога да кажа, че по-голямата част от концертите ми са били с Янка Рупкина, съпровождал съм я и на много от местата из цяла България, където е пяла.

Кое ми е направило силно впечатление? Това, че навсякъде, без значение от залата, селището и броя на хората, Янка Рупкина винаги е държала да пее в народния си костюм - от уважение към публиката и към песните.

Често след концерт съм я питал: „Не се ли измори вече?” А тя ще ме погледне с добрите си очи, ще се усмихне и ще отговори: „Щастието познава ли умора, моето момче?”

Салонът вече е пуст. Нощта е настъпила. Една от тия нощи, които напомнят сътворението, възторгът и тревогата, надеждата и цялата човешка участ.

Свети луната. Хората отдавна са си по домовете, отнесли обичта и топлината на Янкините песни, а в моята душа още дълго ще отеква ехото на една голяма българска песен:

- Калиманку Денку, мъри, хубава,/ досега си ми била калиманка,/ от сега на насетне - първо либе!
- Не бива, кумец, не бива, джанъм,/ че нали сме пуста роднина?/ И е от Бога грехота, и е от хората срамота!