А КАКВО БИ КАЗАЛ ПЕТЪР ВУЧКОВ?
Спомени, скътани с усмивка
Kaто студенти младежите и девойките от моята специалност, която предполагаше след завършването й в университета да заставаме и като учители по български език и литература пред ученици, задължително преминавахме „зачьоти” по художествено четене.
Не може да учиш на правилен български език децата, ако самият ти не говориш правилно родното слово.
Мои преподаватели по художествено четене бяха артисти - успешно завършвах „зачьотите” при Михаил Маринов, а после и при Петър Вучков, който впоследствие стана и легендарен с предаването си по телевизията „Минута е много”.
И от двамата ми преподаватели - артисти съм запазил чудесни спомени. Те проявяваха съпричастие към студентите и извън своите ангажименти като преподаватели по богатия ни и красив български език.
Така Михаил Маринов, който следеше моите първи студентски изяви като бард и явно бе оценил като театрал „че има много хляб в мене и за естраден изпълнител”, веднъж ми уреди среща за прослушване с Вили Казасян.
Аз, за съжаление, не се явих на срещата и така може би се разминах в живота си с попрището на естраден творец, а вместо това съдбата след време ме запрати да изкарам полувековна каторга в журналистиката /това бе орисията на безпартийните журналисти в тогавашните изцяло под контрола на БКП медии./
Когато попаднах на работа в пазарджишкия окръжен вестник „Септемврийско знаме” и завеждах отдела „Хумор и сатира”, се срещнах отново с моя преподавател по художествено четене от университета Михаил Маринов.
Той бе станал артист в пазарджишкия театър „Константин Величков” и като отличен познавач на полски език ми сътрудничеше с преводи.
С Петър Вучков нещата отначало не ми потръгнаха.
Той бе привърженик на теорията, че и като при йогите, правилното диафрагмено дишане бе от голямо значение и за артиста, в онова, което той казва от сцената да достига ясно до публиката.
И провеждаше редовни упражнения по правилно диафрагмено дишане с нас, студентите, поставяше ръка на диафрагмата и ни караше силно да извикваме „Би-бе-бо-бу”…
- Ами ти имаш проблем! Нямаш правилно диафрагмено дишане! Трябва да се упражняваш! - ми отсече Вучков.
И аз се упражнявах до „скъсване”.
Дори и през нощта от бедната ми студентска квартирка се носеше моето „би-бе-бо-бу”…
И чак, когато ме чу да изпълнявам на студентски празник мои авторски песни, Петър Вучков ме похвали, че вече имам такова диафрагмено дишане, че мога да изпълнявам и арии.
Този мой учител по художествено слово пръв обърна внимание и на моите първи опити по сатирична естрадна драматургия, гледал мои репризи и скечове на студентски фестивал и ме посъветва да започна да сътруднича на излизащи тогава сборници с естрада, та „да си засиля студентския бюджет”.
Често, когато от години слушам по радио и телевизия водещи и събеседници, оратори на митинги и събрания, в интервюта, как безнаказано говори неграмотно и хашлашки, даже и просташки днешният „елит” на България, си спомням за учителя си Петър Вучков и си мисля какво би казал той по този трагичен oбщонационален проблем?
Какво би казал и Михаил Маринов и всички славни университетски преподаватели, които ни учеха на художествено слово на родния ни език?
Аз се досещам какво биха казали с досада и отвращение.
Може би се досещате и вие?
Аз се досещам и за епиграмата на талантливия пазарджишки поет -сатирик Иван Енев по проблема с употребата на родното слово и от българи и българки с купища титли и звания:
„Език на моите деди,
ну, погоди!”
