Юлий Йорданов

Сто години от рождението на поета Иван Рудников

Казват, че във възрастта, наречена патриаршеска, най-ценното са годините на мъдростта. Точно в тях, ако беше днес жив, щеше да навлезе поетът с корен от Монтана Иван Рудников.

Тази година той щеше да закръгли своите щастливи десет десетилетия плюс още пет лета. Казвам щастливи, защото не са чак толкова много хората, които са достигнали 87-годишна възраст - тогава той се пресели в отвъдното, пък паметта им да е все още свежа.

А Рудников дори и не преставаше да пише и публикува поезия. Преди време в един от вестниците, предназначени за хората от третата възраст, срещнах негово стихотворение и останах приятно изненадан. Та той си е същият, какъвто го помня от преди няколко десетлетки.

Този ваятел на нежната лирика беше поканен на среща със своите читатели в крайдунавския град Лом.

В средното общообразователно училище “Отец Паисий” - ентусиазирани от творчеството му - ученици и учители дори бяха поставили неговата пиеса “Жертвоприношение”.

Останах приятно изненадан, че веднага след пристигането си живеещият в столицата поет, поиска да се срещне с участниците в литературния клуб “Кръстьо Пишурка” при народното читалище „Постоянство 1856″, чийто художествен ръководител по онова време, а и сега съм.

Няма да забравя, че срещата се състоя в много приятелски задушевна атмосфера. В интерес на истината не мога да не отбележа, че съм уреждал и други подобни прояви, и съм наблюдавал как столичаните - писатели и поети - говореха с нас - авторите от провинцията - с някакъв особен апломб; мереха ни от високо.

Или иначе казано насаждаха някак си преднамерено, изкуствено и необяснимо защо границата между Столица и Провинция.

Подобни елементи - за съжаление - наблюдавам и сега в Монтана, макар че оттогава досега са минали една планина години.

У Рудников такова нещо липсваше. Той говореше за литературата и поезията, за неща, които не бяха непознати за нас, творците от дълбокия край на затънтения ъгъл на Българския Северозапад.

Разговорът премина толкова топло, сърдечно и непринудено, че почувствахме нашия гост като изключително близък човек, като отколешен приятен събеседник, седнал и седящ на нашата черга. Абе, истински родолюбец!

И се получи нещо, което ме възхити - родолюбието е характерна черта за Иванрудниковото творчество. В този дух беше и фабулата на пиесата “Жертвоприношение”. Впрочем, не можеше и другояче да бъде творчеството на родолюбивия творец.

Сюжетът ни връща при корените на българския род, когато бъдещият хан Аспарух решава да тръгне на югозапад и да изгради със славяните общ съюз за мощен отпор на византийските набези към северната си съседка.

Спомням си, че гледах постановката с неописуемо настроение. Интересът безспорно се подклаждаше от силата на поетичното слово на Рудников. Та той беше успял да пресъздаде вълнуващата драма от историята на държавата ни в една интригуваща лирична драматургия.

В най-сюблимния момент ярко изпъкна образът на Ахинора - изгората на хана. Той се възвиси със своята недостижима патриотичност и нейната готовност да се обрече в името на народ и родина.

И тя действително се принася в жертвен агнец пред олтара на новосъздадената славяно-българска държава.

Не съществува никакво съмнение как тук проличава майсторството на драматурга - с лирични средства и поетични образи да ни въведе в един свят, който е далечен по време, но близък по човечност, психологическа нагласа и усещане.

Ярката ненатрапчива се метафоричност и картинност - така характерни за творческото амплоа и поетичния език на Рудников - в пиесата пулсираха в свой учестен ритъм. И вдигаха адреналина на зрителите.

Учениците играеха вдъхновено, а Иван Рудников ги поздрави след спектакъла топло, бащински. И ги насърчи да обичат още повече литературата и Отечеството.

Дали защото у него са заговорили високоморалните чувства на родолюбеца или пък още не е избледнял споменът от присъдената му първа награда на международния литературен конкурс в италианската столица Рим, където бяха публикувани преведените негови стихове, не съм наясно.

И не е толкова важно. Очевидно природата на поета и човека така бе го устроила, че той не можеше да бъде и друг.

Веднъж писах, но отново ще кажа - от оня есенен ден, когато бе премиерата на „Жертвоприношение” са минали доста години. Вятърът на времето обаче, така и не е успял да отвее от съзнанието ми спомена за Иван Рудников и неговото обаяние.

Пак през един есенен ден, но вече в двадесет и първия век за сетен път срещнах поета, но този път в Монтана. Беше премиера на книга на краеведа Славко Григоров.

Изправи се и заговори. Гледах го смаян. Та той си е същият. Сякаш за него времето не е пропълзяло около му. Ех, дано и годините занапред не му се отразяват!

Каквото и да става, природата си знае работата - добрите дарява с доброта, лошите - с камък по главата, както казва народът.