СТОЛЕТНИЦА
СТОЛЕТНИЦА
Из цикъла „Звезди над Копривщица”
Наоколо такава тишина е,
че чува се, дори да мине птица.
По тихия вървеж тук всеки знае
смирената, приведена старица.
Забрадката и старата й дреха
като горчивите й дни са черни.
Към нея, не намерила утеха,
ръце протягат сенките вечерни.
И сяда на самотната си пейка
тя - нежност, блага дума и отмора.
Очите й pазливат топла грейка
и обич, доброта за всички хора.
И колко нощи тя е бдяла в мрака -
надеждата й с нея не увехна.
Но никой свой на прага не дочака,
ни близък портата й не открехна.
Като под сняг ела самотна тя е,
приведена от вихри в тъмнините.
И в погледа й углъбен сияе
пречиста - мъдростта на дните…
ОБИЧ
Често ходи на гроба
синеока девойка,
в тъмна, простичка роба,
с коси - златна ръкойка.
Под гранитен отломък
нещо властно я вика -
в гроб е легнал млад момък,
в гроб е легнал войника,
от България дето
мина с прашна пехота,
и й грабна сърцето -
първа обич в живота.
Свети в миглите влага,
скръб - в очите големи.
Тя на милия слага
свеж букет хризантеми.
А как можеше само
детски смях да прозвънне,
мил гласец: „Тате, мамо!”,
но не сбъдна се - сън е.
А как в хижица своя
биха срещали дните,
но при Харкан сред боя
им умряха мечтите.
Тя на двамата старци
чак през Дунава писа…
Зашептяха: „Унгарци!
Хора мили! Добри са!”
Вести праща: „Пак пиша,
татко мой, майко моя,
гроба чистя - да диша
под цветята героя,
за да гледа небето -
ден и нощ като свое.
Той ми казваше: „Ето,
като нашето то е”.
Шепнат близки, далечни,
че смърт ранна отне го,
но какво ли ми пречи
да си шепна пак с него.
Да ми носи ветреца
топли ласки войнишки
и да слуша боеца
мойте скръбни въздишки…”
Дни текат, но все съща
болка тегне в сърцето.
Ходи тя и се връща
все от гроба в полето.
Гасне в горест голяма,
че той скъп е, един е.
Затова в нея няма
жалостта да изстине.
И ни сила, ни време
на земята ни има,
любовта да отнеме
на такава любима.
НЕСЪТРАПЕЗНИК
Не съм аз с него сядал покрай обща маса -
и казват - несполуките ми от това са.
ТАЗИ,
БЕЗ КОЯТО НЕ МОГА
Ти си звездната
моя вселена
от обич и вярност.
(В тях
едно ли сърце
се кълне).
Аз съм вечно осъден
да тръпна над бездната
на твоето
„Да!” или „Не!”
Вратата отвориш ли
с радост
пред мен,
усмивката ти е слънце
за моя горестен
ден.
На мъртвия дом
даваш дихание.
В безпътицата - посока,
в мъката - ласка,
в мрака - сияние.
Твоите думи са борини
в изстиналото огнище
на мойта душа.
Ръцете ти - бели свещници,
протягат се
с пламъчетата
на свойте докосвания
и ние двама
потъваме
в забравата
на земните грешници.
Колко пъти прокълната,
дамгосвана.
охулвана.
Но необходима!
Честит и обречен
мъжът е,
че теб на земята
те има.
БЕЗКРАЙНАТА ИГРА
Завесата е вдигната. И пак мадамата
е в центъра. Заемат своите места
сред най-опасната игра онези двамата
във вечния триъгълник на любовта.
Квартири тайни. Шемет. И слова-неверници.
Разкрити карти. Разрив. И конфликт дълбок.
И на честта пред трибунала те - съперници,
изправят се за пистолетен диалог.
Накрая стават жертва двамата любовници -
(тук няма се предвид законния съпруг)
от обществото заклеймените виновници.
Едничка невиновна тя е след измамата.
И ето пак редят се друг, и друг, и друг…
И пак, за кой ли път, уви!, започва драмата…
