ВЕЛИКИЯТ ХОД
Тоя неделен ден ме събудиха рано - още щом удари първата камбана. Клепките ми тегнеха за сън, немощ ме притискаше към леглото, и аз едва ли с плач не молех да ме оставят още малко.
Но от няколко дни поръчката ми беше така неотразима, че никой не се решаваше да не я изпълни.
И мама, и тате добре знаеха колко ще възгам после, ако не ме дигнат силом, та преди другите деца да пипна дръжката на някое от херувимските слънца.
Когато излязох на улицата беше още тъмно и пусто. Налчетата на обувките ми странно отекваха по изметения калдъръм, и аз страхливо се обръщах назад, като че ли друг някой вървеше подире ми. Това ме караше още повече да бързам и още по-много да се плаша от невидимия си съпътник.
Устата ми, присвити за плач, неволно шепнеха укор, загдето бях пуснат сам по тая потайна доба. Всичко още спи. Навярно спят и другите момчета, които винаги ме изпреварваха.
Не са луди да тръгнат, когато още няма никой!
Аз боязливо влязох в притвора на черквата, колебах се доста и също тъй боязливо надникнах вътре, едва попривдигнал дебелия килим на главния вход.
Пред олтара мъждукаха няколко свещи по свещниците; горяха и двете кандила пред иконата на Иисуса и на майката Божия.
Даскал Жечо, който ни омайваше със своя ясен и висок глас, сега процеждаше нещо през нос и с угарка от свещ надзърташе в разтворената върху аналоя книга.
Другият певец още не беше дошъл. Няколко богомолци бяха спрели сред черквата с рунтави калпаци в ръце. Те бяха от долната махала…
Почувствувах лекота в гърдите си и решително пристъпих, дълбоко убеден, че аз съм първият и, че дори ще мога да взема дръжката на кръста. Херувимите ни ги раздаваше после дядо Енчо, кандиларят.
Но каква беше моята изненада, когато заварих четири момчета! Те се притискаха в тъмния ъгъл отдясно на входа и тихо си шушукаха. Свят ми се зави от мъка. Идеше ми да писна, колкото ми глас държи, или да ги разпъдя до едно. Но, по-едри от мене, ранобудниците ме гледаха с подигравателна усмивка на уста.
Те разбраха моето голямо желание да се добера до кръста или до херувимите и затова тържествуваха сега. Кой ми е крив, че не мога да ставам рано и че се страхувам от нощта?
Който иска да победи, трябва да не спи и да бъде смел.
- Успал се.
- Я се успал, я го било страх от мрачината.
Аз се спрях виновно до тях и нищо не можах да отговоря. И сега не ми оставаше нищо друго, освен да го ударя на молба - белки някое от тях отстъпи.
Но пък гордостта ми не позволяваше да се моля. И устата ми зашепнаха молитва към дядо Господа.
Кандиларят започна да пали с дългия прът кандилата едно по едно. Запали и полюлеите.
В църквата настъпи виделина.
Сред нея изпъкнаха като живи иконите на олтара. Паднаха няколко лъчи и до нас, гдето беше изрисувана в цял ръст иконата на патриарх Евтимия.
Аз наново се вгледах в страдалческото му лице с дълга брада. Само той сега един е най-близко до мене. И той най-добре вижда, колко ми е мъчно.
Може би светлината бе осветлила и моето лице със замръзнали сълзи на очите. Едно от момчетата се обърна към другите:
- Да му дадем пък свещта, а? Защо да не му я дадем?
- Дай му я, - отвърна най-едрото от тях. - Щом Цингата е закъснял, друг ще вземе свещта. Дай му я.
И първото момче пъхна дръжката на свещта в ръцете ми.
Пред очите ми съмна. Аз повдигнах ръка да си избърша сълзите.
Прозвучаха ударите на втората камбана. Силни и мелодични, те запълниха черквата с празнична тържественост. Започнаха да прииждат и богомолци.
Повишиха и свещениците глас от олтара. Даскал Жечо им отвърна от аналоя. След него повтори същия напев и куцият псалт. Кога е дошъл, не забелязах, ако и да правеше доста шум, когато вървеше: мъкнеше си единия крак и блъскаше с бастона по земята.
Свещилниците горяха като големи огньове от свещите на богомолците. Бог Саваот се спусна по-ниско от свода и разпери ръце за благослов над всинца ни.
Аз почувствувах неговата всеблагост и облекчително въздъхнах. Ако не беше той, щяха ли тия момчета да се умилостивят над мене?
Дядо Енчо дойде при нас и ни поведе по левия ход към олтара. Насъбраните богомолци ни струваха път и будеха радостно самочувство в душата ми.
След малко те ще ме видят пред свещеника със светите дарове и ще ублажат родителите ми, загдето имат дете като мене. Ще пожелаят и техните деца да бъдат един ден на мое място.
В олтара дядо Енчо раздаде херувимите. Постави свещи и на двата свещника. Единият от поповете се надвеси над светите дарове в една от нишите на олтара, а другият дочиташе нещо над светия престол.
Иисус Христос го гледаше от кръста, пречупил ниско глава, като че ли искаше да чуе какво чете попът. От краката на Христа струеше червена кръв. Струваше ми се, че тя ще капне върху скъпата покривка на престола и ще я оцапа. Почувствувах тръпки по гърба си от страх и от студ.
Когато се огледах, другарите ми бяха протегнали ръце над мангала и се грееха. От дебелите стени вееше хлад и ни вкочаняваше. Замръзнаха ми и краката от каменната настилка. В църквата между голямата навалица и от пламъка на свещите беше по-топло.
Обхвана ме нетърпение. Искаше ми се по-скоро да се отърва от тоя студ и по-скоро да мина със запалената свещ между богомолците. А и любопитствувах да видя всичко от службата в олтаря. Да разбера защо се споглеждат от време на време свещениците и какво си понашепват ту на ухо, без да ги види някой отвън, ту отдалеч.
Светите дарове бяха покрити и свещеникът ги дигна високо над главата си. Дядо Енчо ни сбута и ни извади на стълбите пред лявата врата, тъкмо тая, на която беше изписана страшната икона на св. Архангел Михаил.
Другите момчета, вече опитни, си заеха местата, но аз трябваше дълго да се колебая, догдето разбера где и как да застана. Дядо Енчо, опърничав и строг, ме разтърси за рамото, изсумтя недоволен нещо и ме закова. Сълзи бликнаха от очите ми. Та от всичките момчета само аз ли съм най-негодното?
Свещеникът се показа на вратата. Кандиларят тръгна да ни проправя път сред навалицата.
В бъркотията си аз останах назад. И, когато прибързах да се приравня с другия свещоносец, тъкмо при завоя на средния ход на черквата, спънах се о големия свещилник и политнах. Дръжката падна от ръцете ми, а свещта отскочи далече пред мене. Свещилникът се залюля. Цялото шествие спря.
Идеше ми да потъна в земята.
Да остана тук на мястото си и никога да не се дигна. Но една милостива ръка ме улови и ме изправи на крака. Аз тръгнах, тръгна и шествието. Краката ми се люлееха, и пътят до олтара ми се стори безкрайно дълъг.
Още по-дълъг стана той, когато съзрях тате. Сега тате беше се качил на трона си и с жадно око гледаше на херувимоносците. Разбрах: дошъл е, без да ми каже, само да ме види в тая важна служба. Почувствувал се е вече достоен да стъпи на трона си.
Сърцето ми се сви и нещо тежко заседна в гърлото ми. Тате, а пък то… Само моята свещ не гори!
Когато се спряхме пред царските двери да причакаме светите дарове, дядо Енчо дойде до мене. Явно беше, че той искаше да ме предпази от някоя нова грешка, за да спаси тържествеността на службата.
Но аз претълкувах неговата близост като желание да не ме изпусне от ръцете си, за да ми опъне ухото в олтара. Затова преди свещеникът, подигнал над глава светите дарове, да свърши с: „Вас и всех благочествих християн да помянет Господ Бог во царствии своем”, аз прибързах да се поклоня и с бързи стъпки влязох през същата лява врата в олтара.
Чувствувах, че дядо Енчо е готов да се спусне подире ми. Но не биваше и той да наруши върховния миг на литургията. Една моя грешка породи втора, а втората - трета…
Тате се върна недоволен у дома. Той още от вратата попита за мене.
- Тука е, свил се е в кюшето на софата. Питах го: не те ли е видял и защо не те е почакал да се върнете заедно, но нищо не ми каза. Питах го: лошо ли му е, пак мълчи.
- Лошо зер. Великият ход, пък само той…
- Какво, какво той?
Баща ми не й отговори.
- Стилиянко, я ела тука!
Доловила от високия му глас неговото недоволство, мама го предупреди:
- Хем да не си се карал на детето.
- Няма, няма. Искам до го питам нещо. Стилиянко!
Аз излязох пред него с всичкото съзнание на вината си.
Най-сетне, да става каквото ще.
Но, вместо със строг, тате ме погледна с кротък и умилителен поглед.
- А защо твоята свещ не гореше?
- Паднах.
- Падна ли? Разбрах сега. Затуй ли избяга по-рано от царските врата?
Аз измънках нещо несвързано. Тате се обърна към мама:
- Искам да го видя, както му е ред, но не можах. Паднал, както чуваш. Понесъл свещ и паднал.
Той й описа всичката мъка, която преживял. И беден човек като него можел да се качи на трона до владиката, щом има син, който…
Тате не се доизказа. Друга мисъл изпревари мислите му и той натърти, без да ме погледне:
- Който пада, свещ не носи!
Болка преряза гърдите ми.
——————————
сп. „Християнче”, бр. 1, 10.1941 г.
