БЪЛГАРИЯ

Александър Вутимски

БЪЛГАРИЯ

Небето ти е старо и високо.
Земята ти е слънчева и тиха.
Сега ще ти разкажа, както мога,
една безшумна изповед във стихове.

Обичам теб и твоите предания,
и песента на Марко Кралевити.
Ще ми напомнят дълго пещерите ти
за чудесата на свети Ивана.

Обичам твойте каменни чешми
със надписи на стари благодетели,
които чак от Ерусалим
донасяли смирено даровете си.

Обичам твойте манастири шарени –
и тихите им, кротки параклиси
със избелели фрески и олтари,
рисувани от стар иконописец.

Резбите твои, пъстрите забрадки,
сукманите, извезани със сърма,
и бъклиците, светлите ти празници,
с които съм заченат и откърмен.

Безмълвна, стара, хубава България,
под златното ти, приказно небе
аз дишам твоя здрач като дете,
което спи във стара, родна къща.


СТАРАТА ЧЕРКВА

Тревата весело расте
във мъничкия двор на черквата.
Позеленяло е кубето й
и кръстът изкривен е вече.

По остарялата врата
пълзят безшумно буболечици.
И каменните стъпала
са потъмнели като фреските.

О, този тих черковен здрач,
където дишат богородици.
Върху стените вехнат дракони,
изтрити ангели и дати.

От времето на цар Шишмана
се молят отстрани светиите.
И слиза строг върху олтара
със меч Архангел Михаил.

Иконите една във друга
се взират със очи избодени.
Те водят разговор безшумен
за кървавото турско робство…

Легендите стоят записани
на стария черковен кръст.
Незнайният иконописец
е писал там, че ще възкръсне.


ЗА РОДИНАТА

Отдавна, откакто прогледнах
за света, за небето, за хората –
твойто име обикнах и сетне
твойто минало, твойта история…

Гледах стенните, шарени карти,
сочех стари и най-стари граници.
В часове за Египет и Спарта
виждах твоите варварски ханове.

Ти израсна сама на Балканите
и народа ти нямаше минало.
Тука някога Рим бе преминал
и повяхваше вече Византия.

И сега ние помним Орфей –
паметта ни погълна епохи.
Аполон като чуден трофей
от земята прастара изровихме.

И намерихме конското знаме
под колоните елински прашни…
Тази странна история наша
е съдба на народа ми пламенен.

В тишината на есенен заник
твойто име звучи като песен…
А децата го сричат унесено
и блести като щит обичта ни.


СТАРИННО

Твоите медни кавали къде ли са?
Моя родино, твоето слънце е огнено.
Бели старици изпридаха кротки къдели,
пееха шарени твоите стари гергьовдени.

Тихо ми пей и свири ми, разказвай ми дълго,
аз се завръщам, и ето, на твойте поляни съм.
Слънцето днес ми припомня далечни предания,
слънцето днес се изкачва по сребърни стълби.

Шарени люлки над тебе, родино, били ли са?
Празничен вятър тия люлки повял ли е?
Златно момиче нима ти е пеело
всред лехите със росен босилек?

Слънцето с шарена люлка го грабнало,
моя родино, от твоите весели празници.
Невестата златна на слънцето алено
твоя е, твое е слънцето.

Твой съм и аз… и поляните също са твои.
Ето, ето старинни предания някой разказва.
Изпридат стариците тихо огромни къдели.
Кавалите, що пеят за слънчеви сватби, къде ли са?


СИРАК

Днес посърнало слънце засветило.
Есента пожълтила дърветата.
Падат бавно, самотно листата им
и е сякаш по-тъжна земята.

Но другарите мои не гледат,
че земята е станала бледа.
На войници играят в ливадата
и се гонят, и смеят се радостно.

Само аз съм от тях настрана
и на нищо не ми се играе.
Аз съм скръбен и тих, и отчаян съм,
моя татко умря на война.

Много дни оттогава изминаха
и със сълзи си спомням за него.
Имам само едничка утеха,
че е паднал във бой за родината.


В РАВНИНАТА

Когато вятърът на есента
дохожда в равнината омърлушен,
от лекото докосване тревата
звъни ведно със старите листа.
А аз съм сам и тих във равнината.

Когато падне вечерта, аз слушам
замисления говор на земята
и шепота на всичките неща.
Дърветата се молят на колене
под залеза на слънцето и шушнат.
Аз разговарям сам с безкрайността.
А къщите задремват… Вечерта
минава върху мен и аз я слушам.


* * *

Тия дни на нестихващи тръпки…
Ти вървиш със тревожни очи
и усещаш как твоята стъпка
неспокойно и бодро звучи.

Над света – като ехо от гръм –
тътне страшната вест за Испания.
И не можеш да срещнеш в мълчание
на Русия свободния полет.

Като ранен, предпролетен гръм
ще се пръсне снарядът на дните.
Ние знаем: ще видят очите ни
друг живот, по-просторен и волен!

О, светът е разтресен отвсякъде.
О, земята от всички страни
тръпне днес. – Стига вече да чакаме!
Накипял наш пожар, избухни!