ЖИВЕЕМ, СЯКАШ В СЪН…
превод: Елка Няголова
***
Живеем, сякаш в сън. Грешим понякога.
И дните си прелистваме небрежно.
Едни - по-скромно, други - с име ярко.
Но мислим, че сме вечни, а не грешни.
Не сме постигнали делата на Всевишния,
все суетим се в трудности и в болести.
Душата Божия ридай неутешимо:
- Прости на всекиго, преди последно сбогом!
Не е напразна пепелта в сърцето ти,
дори обидите с жаравата им страстна…
От прошката олеква на небцето ти!
И си свободен - една птица странна!
И без обиди, прегърни света отново!
Раздай душата си до капка и до кожа!
С молитва прошепни горещо Слово
И в името на Бог,
скрий ножа!
СЪРЦЕ - ЗА РОДИНАТА
Щорм блъска морето от три денонощия.
Гърмяха и бури - пророци на лошото.
Безмилостен дъжд брега ни тараши,
а с него бедата се връща обратно.
Почти пуст е плажът. Небето е бременно.
Настръхнаха чайките във лошото време.
Аз крачка забързвам към хоризонта.
Брегът е изстрадал като точка от фронта.
Но в миг край водата момче, без да бърза,
с цамбуркащи камъчета линия свърза.
Премръзнали пръстите, горещо сърцето му.
И дълго ще хвърля и ще се прицелва…
Но трябва да тръгва, че залезът иде.
Дали Непознатата успя да го види?
Дали пък вълните отмиха сърцето му?
Тъй жалко би било за чувство безценно!
И ето го, погледът търси: Татяна?
Ядвига? Наталия? Рита? И Анна?
О, как неочаквано и пулсът му вдига се.
Момчето в любов се призна към Родината!
НА БАБА
Ден за помен. Ден на рождение..
Аз за бабка днес хапя устни…
Ще я помним. И без съмнение.
Толкоз, колкото Бог ни отпусне.
И рисувам на детството знаците:
цветен двор и градина, и вратник.
По позната пътека минавам -
край черница и пейка, ограда…
Тук със баба ми често присядахме,
тук подкарвахме кравата в двора.
Семки чоплехме чак до залеза
и любувахме се на простора.
До черешите, топли по пладне.
И до пилетата охранени…
Сто буркана за зимата гладна -
зрели вишни, череши обрани.
Първа баба по изгрев се будеше,
все припряна, да ни угоди.
Със тъга си припомням, чудна бе!
Днес отгоре с любов ни следи.
Тук те спяха със дядо ми Вася -
днес царуват перца от възглавници.
Малка бях и из дневната лазех,
ала снимките помня. И главното!
Сутрин будех се, сладко наспала се.
И се втурвах боса и рошава.
Баба Дора - о, чудо!, успяла е:
и изпекла е хълм от пирожки!
Наша мила и тиха, и скромна,
силна в своята обич непоказна,
но с душа, тъй ранима, огромна,
болна с нас от раздели и спомени.
Ще те помня така, на верандата,
как ме гледаш с печал отдалеко…
Твоят ритъм сърдечен открадна
най-последната ти пътека.
Към предците дългът ни безкраен е,
с късна мъдрост и грях синовен…
При живот твърде рядко се каем.
И завинаги сме виновни.
ЛЕГЕНДАТА НА МОЯ ГРАД
Мой мили Вилнюс, синьо-сиво-мокър,
от раз ноември блед те стори, кротък.
И трудно куполите виждат се в мъглата.
Декември свършва, скрил ключето златно.
А твоят сив плащ, Вилнюс, ми харесва.
Ще сме в хармония със моя зимно-есенен.
Дъжда отблъскваме. И крачим с теб отново
Интимна среща… За портрет готови сме.
Безрадостен и хладен е портретът ни,
но изведнъж от топъл цвят сме сгрети!
Със теб ще скитаме по уличките стари,
отново тайни ще си доверяваме…
Портали, арки, лавки, кафенета
и дворчета с фенери - бледо светят,
познато е, пребродено стократно -
разходката ни, вярвам, е сакрална.
Вървим сега със теб по калдъръма
и вдишваме дъха на старост тъмна.
Тя винаги владее и увлича ни,
вековният й извор в нас наднича.
История!… Почитат я музеите.
И храмовете стари, и алеите…
Вървим сега - уви! - спокойно вече,
не в парка, в младостта ми тъй далечна.
Все още с бернардинците го свързват.
А лодката се носи, без да бърза…
И бели облаци ме мамят в този час
с безгрижното и с прежното ми Аз…
По бреговете на Нерис* и Вилия*,
легендата ти, Вилнюс мой, е свилена.
Блестиш на архитектите под пръстите.
И бдят в небето устремени кръстове.
——–
*Нерис и Вилия - реки в Литва - бел. прев.
