ДАМИ
превод: Георги Домусчиев
Фьодор Петрович, директор на народните училища в Н-ската губерния, считащ себе си за справедлив и великодушен, прие веднъж в канцеларията си учителя Временски.
- Не, г. Временски - говореше той: - оставката ви е неизбежна. С такъв глас като вашия не може да се учителствува. Но как го загубихте?
- Изпих една студена бира, изпотен…. - изсъска учителят.
- Колко жалко! Да служи човек четиринадесет години, и изведнъж такова нещастие! Дявол знае за каква празна работа е трябвало да си губите кариерата. Какво мислите да правите сега?
Учителят нищо не отговори.
- Вие семеен ли сте? - попита директорът.
- Жена и две деца, ваше превъзходителство…. - изсъска учителят.
Настъпи мълчание. Директорът стана от стола и закрачи из стаята, вълнувайки се.
- Чудя се какво да ви правя! - каза той. - Учител не можете да бъдете, до пенсия още не сте достигнали… Да ви оставя на произвола на съдбата, не е съвсем сгодно. Вий сте наш човек, прослужили сте четиринайсе години, значи наш дълг е да ви помогнем… Но как? Какво мога да направя за вас? Влезте в положението ми: какво мога да направя за вас?
Настъпи мълчание. Директорът ходеше и все мислеше, а Временски, потиснат от своята неволя, седеше на края на стола и също мислеше. Изведнъж директорът се зарадва и даже щракна с пръсти.
- Чудя се как по-рано не се сетих! - заговори той бързо. - Слушайте, ето какво мога да ви предложа… Идущата неделя писмоводителят в нашия приют ще излезе
в оставка. Ако искате, постъпете на негово место ! Ето на!
Временски не очакващ такава милост, също се зарадва.
- Отлично - каза директорът - още днес подайте заявление…
Като изпрати Временски, Фьодор Петрович почувствува облекчение и даже удоволствие: пред него вече не стърчеше прегънатата фигура на пресипналия педагог и приятно му бе съзнанието, че като предложи на Временски вакантното място, той постъпи справедливо и съвестно, като добър, напълно порядъчен човек.
Но това хубаво настроение трая кратко време. Когато той се върна вкъщи и седна да обядва, жена му, Настася Ивановна, изведнъж си спомни:
- Ах, да, бях забравила! Вчера дохожда при мене Нина Сергеевна и се моли за настаняване на един момък. Казват, че у вас в приюта се открива ваканция…
- Да, но това място вече е обещано другиму - каза директорът и се намръщи. - И ти знаеш моето правило: аз никога не давам място по протекция.
- Аз зная, но за Нина Сергеевна, чини ми се, може да се направи изключение. Тя като свои ни обича, а ние за нея досега още нищо добро не сме сторили. И не мисли, Федя, да отказваш! Със своите капризи ти и нея, и мене ще обидиш.
- А кого препоръчва тя?
- Ползухина.
- Какъв Ползухин? Същия ли, който на нова година играеше в събранието у Чацки? Оня, джентлимена? По никой начин!
Директорът престана да яде.
- По никой начин! - повтори той - Боже опази!
- Но защо?
- Разбери, майчице, щом един млад човек не действува направо, а посредством жените, - той е нищожество. Защо сам не дойде при мене?
След обед директорът легна в кабинета си на канапето и захвана да чете получените вестници и писма.
„Милий ми Фьодор Петрович! - пишеше му жената на градския кмет. - Вие едно време казвахте че съм сърцеведка и познавачка на хората. Сега Ви предстои да проверите това на дело. Тия дни ще дойде при Вас, да моли за назначение писмоводител в нашия приют, някой си К. И. Ползухин, когото познавам за прекрасен млад човек. Твърде симпатичен момък. Като му помогнете, ще се убедите и т. н.”
- За нищо ! - продума директорът. - Боже опази!
После това не се минуваше нито ден и директорът току получеше някоя писмена препоръка за Ползухина. Една прекрасна сутрина се яви и сам Ползухин, млад човек, пълен, с избръснато жокейско лице, в ново официално облекло.
- По служебни работи аз приемам не тука, а в канцеларията - каза сухо директорът, като изслуша молбата му.
- Извинете, ваше превъзходителство, но нашите общи познайници ме посъветваха да се явя именно тука.
- Хм!… - измуча директорът, гледайки с омраза на остроносите му чепици. - Доколкото зная - каза той - баща ви е състоятелен и вие се не нуждаете. Що ви е потрябвало да искате това място? Па заплатата е незначителна!
- Аз не за заплата, а тъй… И все пак службата е държавна…
- Тъй… Чини ми се, след един месец тая служба ще ви дотегне и ще я захвърлите, а между това има кандидати, за които това място е кариера до гроба. Има бедняци,
за които…
- Няма да ми дотегне, ваше превъзходителство! - го пресече Ползухин. - Честна дума, ще се старая!
Директорът кипна.
- Послушайте - попита той с презрителна усмивка - защо се не обърнахте отначало към мене, а счетохте за потребно предварително да безпокоите дамите.
- Аз не знаех, че това ще ви бъде неприятно - отговори Ползухин и се сконфузи. - Но, ваше превъзходителство, ако не предавате значение на писмените препоръки,
то аз мога да ви представя атестация…
Той извади из джоб книга и я подаде директору. Под контестацията, написана с канцеларски слог и почерк, личеше подписът на губернатора. По всичко изглеждаше, че губернаторътъ се е подписал, без да прочете написаното, само и само да се отърве от някоя досадлива госпожа.
- Няма какво да се прави, прекланям се… слушам… - каза директорът, като прочете атестацията и въздъхна - Подайте прошение утре… Няма какво да се прави…
И когато Ползухин си отиде, директорът се отдаде цял на чувството на отвращението.
- Нищожество - шушнеше той, крачейки из стаята. - Пак постигна своето, негоден тропач за служби, женски угодник! Гадина! Твар!
Директорът шумно плю във вратата, зад която се скри Ползухин и изведнъж се сконфузи, тъй като в това време влазяше в кабинета му госпожа - жената на управляющия казионната палата.
- Аз само за минутка, за минутка… - захвана госпожата. - Седнете, куме, и ме изслушайте внимателно… Е, казват, че у вас има вакантно място… Утре или днес ще дойде при вас един млад човек, някой си Ползухин…
Госпожата чуруликаше, а директорът я гледаше с мътни, кукумявчи очи, като човек, който се готви да падне в несвяст, гледаше я и се усмихваше от приличие….
А на другия ден, приемайки в канцеларията Временски, директорът дълго време се не решаваше да му каже истината. Той мънкаше, бъркаше се и не знаеше отде да захване и що да каже.
Искаше му се да се извини пред учителя, да му каже самата истина, но езикът му се заплиташе като на пиян, ушите му горяха и му стана изведнъж обидно и досадно, задето му се пада да играе такава глупава роля - в своята канцелария, пред подчинените си.
Той изведнъж удари по масата, скочи и завика сърдито:
- Нямам за вас място! Няма и няма! Оставете ме на мира! Не ме измъчвайте! Оставете ме, най-после, сторете ми тая услуга.
И излезе из канцеларията.
——————————
сп. „Българска сбирка”, бр. 8, 1.10.1903 г.
