ОРИСИЯ
превод: Кирил Христов
ОРИСИЯ
Един ужасен призрак тая нощ
надвеси ми се над главата.
В очи - светкавици; през кръста - нож.
Гледа ме дор настръхна ми душата
и рече: „Аз съм бедата”.
„Дете, де щеш върви от днеска ти -
бедата те във примка пази.
Навред - доде сърцето ти тупти -
по твойте само дири тя ще лази.”
- Пръждосвай се! - изплаках ази.
Тя още по надвеси се над мен
и рече: „Твойта орисия
да съхнеш е, да вехнеш ден из ден:
цвят есенен си - няма що да крия.
Такваз е твойта орисия”.
Викнах: - На двайсет годин ощ съм аз:
как безнадеждност се посреща
с надежда млада, с обич до захлас,
на гения с целувката гореща!…
Махни се, вещице зловеща!
Тя каза: „Който страда и твори,
за него славата изгрява.
В дълбока скръб мощ творческа гори.
Кой мъжки бори се - той побеждава.”
Отвърнах: - Стой при мен тогава!
СНЯГ
Път ли е, поле ли, сграда -
всъде кръшно вий се сняг,
и като памучец лек
пада.
След игра из шир просторни
ей снежинките безчет
идат, лягат ред по ред
морни.
Тук градини оголели,
спяха там грамада, друм -
всичко пресний сняг без шум
стели.
Улиците пусти, неми.
Околвръст е тишина:
цял свят кат душа една
дреме.
Но сред този мир огромен
във сърце любовен блян
буди стар и обуздан
спомен.
——————————
сп. „Общо дело”, г. 2, бр. 15, 26.05.1902 г.
