В памет на Георги Балабанов

Дафинка Станева

Всеки човек идва на този свят с мисия. Георги Балабанов живя, за да създава, облагородява и възвисява. И това не е само красива фраза.

Той бе личност с нестандартно мислене, човек-съзидател, който с любов и всеотдайност твореше материални и духовни блага.

Можеше като своите деди и прадеди да обгрижва добруджанската земя, можеше да лети над нея и да я възвисява със светлия си творчески полет. Защото бе посветил живота си на земята и словото.

Не случайно и във философски, и в практически аспект свързваше богатството на земята с това на човешката душа.

“Ако земята е самата душа на човека, то вярата е тази, която я облагородява, която прави онова, което наричаме човечност. Защото, когато няма блага и духовност за един народ - няма и развитие” - размишлява той в художествено-документалния си разказ “Чифликчията”.

Преминал през отредените му от съдбата изпитания, той не можа да понесе поредния въртоп на лицемерието, заливащ с мътните си води съвременния български литературен поток. След като без умора бе пръскал обич, надежда и светлина, той си отиде внезапно - като отбрулен цвят, откъснат от жесток вятър.

В паметта ни той ще остане вечно забързан: да привърши навреме оранта и сеитбата, да изпревари дъжда и пожъне пшеничните поля. Да подкрепи протеста срещу монтирането на ветрогенератори на плодородната добруджанска земя…

Или да изрази на белия лист идея за разказ, осенила го, докато кръстосва родната равнина. Да напише отзив за книга на събрат по перо…

Защото за него и стопанската дейност, и писателската работа бяха не просто работа, а творческо горене. И е трудно да определим коя от двете дейности обичаше повече.

Закърмен с почит към труда, той с патриархално преклонение го издигна в култ. И се трудеше, докато имаше сили. Редом с останалите хора на труда, които обичаше. Затова и сътвори десетки персонажи на труженици в творчеството си.

Дори и когато отдъхваше, душата му се трудеше. В такъв миг на отдих, наблюдавайки мравките, които прибират храна за зимата, той създаде своята приказка за деца “Урокът на Баба Мравка” - отново посветена на единението в труда за хляба насъщен, в който трябва да възпитаваме децата си.

Писателят от Генерал Тошево бе достигнал до истината, изразена от поета Николай Заболоцки: “Не позволявай на душата да почива//Ако се труди, тя ще е щастлива //и ден и нощ, и ден, и нощ!” (Заболоцки, Николай, Избрани стихотворения и поеми. С. 1979, с. 46 ).

Щастието от словесното творчество той изпитва още в юношеските си години. През младостта си е отдаден на публицистичния жанр.

Перото му укрепва в общинския вестник „Добруджански глас” на гр. Генерал Тошево и в много регионални и национални средства за масово осведомяване. Младият журналист опознава хората и трупа опит, който използва по-късно в художественото си творчество.

Новите обществени условия след 1989 г. налагат да преустанови по свое желание журналистическата си кариера поради несъгласие с политиката на безогледна разруха, която започва у нас.

Започва да се занимава с аграрен бизнес, където по мъжки понася и бруленето на суховеите, и напора на новоизлюпената мутренска гмеж. Той знае, че земята изисква от човека пълна всеотдайност - денем и нощем, през всички сезони.

Упорито работи земята на своята тиха равнина, преживявайки тревогите, съмненията, надеждите и възторзите на хилядите стопани, които са изкарвали прехраната си тук от векове. И успява!

Но духът, талантът и чувствителността му не могат да бъдат заровени в земята, която обработва заедно със своя екип. Не могат да кротуват, скрити под тоновете зърно, които произвежда. Въпреки че той като грижовен стопанин е горд с постиженията си.

Воден от чувството си за справедливост, от жаждата да изрази натрупания опит, той отново посяга към перото. И започва да твори…стихове.

В златното време на зрелостта чрез поетичното слово с мъдрост, лаконизъм и възторг изразява емоциите и въжделенията си. В стиховете си той е изповеден.

Показва обичта си към родната земя, искрено изразява и възторга, и мъката от делата на хората, които среща по житейския си път. Вглежда се в себе си и се разкрива, без да се страхува, че могат да го наранят заради неговата прямота и искреност. В своето стихотворение “Изповед” пише:

Дадох ти всичко - обич и младост -
моя свидна добуджанска земя!
Моя гордост, заслужена радост
и тъй корава, но свята съдба!

И всички, които познават битието му, знаят, че това не са декларативни фрази, а преживени дни и нощи на усилия, грижи и обич към земята-кърмилница.

Ала Георги Балабанов чувства, че поезията не е в състояние да обхване преживяванията и мислите, които го вълнуват в новите обществени условия, че чрез епическия подход на изразяване може по-пълно и естествено да покаже своите възгледи за живота и житейските колизии.

Неговият визионерски ум и романтичната му душа го насочват към прозата. Защото тя дава повече възможности за разкриване на житието и неговата драматична същност.

В предговора на втората си книга „Очите на светлината” /2005 г./ той посочва: “България, Добруджа, земята и хората са основата на първата ми книга “Заложени сърца”, а сега и на тази.”

На тези основи той строи цялото си творчество - 12 книги с разкази, драми, легенди, приказки и една краеведска книга.

Заглавията на сборниците са отражение на романтичните пориви в душата му, на терзанията му за изконната човешка нравственост: “Заложени сърца”, “Очите на светлината”, „Скръбта на тишината”, „Пролетни ветрове”, “Мълчаливи хоризонти”, “Приказки и разкази за деца”/в съавторство с Ина Крейн/, „Молитва за земята”, „Лицето на доброто”, “Камбаните на съвестта” /на английски език/, “Кълнове от сълзи”. На последната си книга “Полъх от копнежи” той видя само първата коректура.

През годините с всяка своя творба Георги Балабанов прониква все по-дълбоко в мълчаливите хоризонти на човешката душа. Неговите герои обичат Родината и воюват за нея в смутни времена.

Те са мирни мълчаливи сеячи, които творят добро, озарени от благородни пориви, страдащи от морални дилеми. Те са хора с чисти души, които цял живот търсят голямата любов или жалят за нея.

Сам писателят обобщава в предговора на книгата си “Мълчаливи хоризонти”: „Героите на разказите, реални хора, бедни или богати, дълбоко в глъбините на сърцето си носят оная душевност, бит и култура, които са същностна черта на нацията, на българщината. Затова чистотата на поривите им е оня бистър планински поток, от който всеки читател може да пие… и да се пречиства”.

Писателят устройваше рецитали на свои творби пред читатели в България. Поддържаше здрава връзка с българската общност в гр. Тараклия, Република Молдова, където бе почетен гражданин. Представи България на Световния литературен фестивал в гр. Баку през 2019 г. През 2024 г. бе приет в Международната гилдия на писателите в Щутгарт.

Той получи много благодарност, топлота и възхищение за творчеството си, следващо Йовковите традиции за човечност, любов и жертвеност в името на доброто и красотата.

Миговете щастие от творческото общуване с почитателите си той изразяваше бурно - с искрени думи, сияещи очи, неописуем възторг.

Неслучайно Петко Шипинкаровски определя Георги Балабанов като “архитект на българската възторженост” /Списание „Бран” - гр. Струга, 2014 г./. За него може много да се пише. Толкова поети изразиха чувствата си към светлата му личност!

Синът на Добруджа не без гордост приемаше констатацията, че е единствен съвременен писател, който работи в сферата на агробизнеса. В българската литература подобна е биографията на писателя Петко Росен от Бургас.

Творчеството на Георги Балабанов ще продължи да се чете и оценява. В света на разпадащата се човечност, в егоистичните щения на управляващите света, в заличаването на доброто и приспиването на съвестта неговите разкази ще бъдат като жива изцеляваща вода за човешките души.

Защото носят духа, съхранил ни на ветровития кръстопът, наречен “България”. Защото са написани с любов, която ще крепи винаги човека в нелекия му път.