ИЗ “КНИГА ОТ ПЕПЕЛ”

Димитър Михов


VETUS VERBUM

TERMINUS POST QUEM

Това писание отразява една предопределена от години и продължила години среща с Манастирските възвишения от 1995г. Това е Първа част от VETUS VERBUM, чието начало е от 1999г., а решителните й страници са от 2003г. Окончателният й етап започна през 2007г.


ПРЕДИ

Много има да разправим и много имаше да се чудим как да започнем. Кои сме ние, ще обясним по-нататък, а първо ще обясним, че за да започнем обяснението си, е било нужно много да размишляваме. Толкова много, че това наше размишление да превземе и сънищата ни. Нужно ще е обаче да не започнем от начало, а от там, където размишленията ни са започнали да имат доловим и разбираем характер. Всичко друго, което е повече от туй, което ще кажем, ще оставим на страна. И сякаш поставяме нещо свещено, ще го оставим на страна. То е свещени текстове, чийто смисъл ни е помогнал да осъзнаем туй, което ще кажем. Тях, тия текстове, дължим на един шаман, на един наблюдавач, че тъй тълкуваме ние естеството, което го съставляваше. За неговия свят се отнасят настоящите думи. Може би не всичко от туй, което ще кажем, му бе известно. Може би само бе изчувствано от него всичко. Няма да можем да разберем това, няма кой да ни го каже, но можем да почувстваме дали е така. Всички ние поотделно можем да почувстваме по нещо относно това.
Ще изброим някои от нещата, които бяха известни на този шаман, чието име бе Змийска глава. Естествено те, тези неща, бяха и изчувствани от него. Знаеше, че това, което има да изрича, е подтикнато от духа, чиято крепост е построена с толкова многото камъни, които ние ще опишем. Един път не се споменава лъжа, два пъти се казва истината в това описание, в описанието на гледката към тези камъни. А тази гледка се намираше на място, което е планинско, нарича се Манастирски възвишения. Със стъпки зад себе си стигнахме до него. По свещен път от свещени камъни се изкачихме до камъни един върху друг, от където да изберем какво да разкажем. Път през мислите е този път, път и през сънищата е.
Не е това началото на туй, което желаеше да се разкрие в думите ни. Но това е началото на думите, в които то успя да го направи. И други думи по-преди бе напоило със себе си, но те не пропуснаха смисъла му да ги залее. Бяха колкото замък, построен от книги. Толкова думи имаше, ако бъдеха написани. А тия, за които се отнасяха, обитаваха този замък. Не бяха хора май тези обитатели и за туй, чак когато думите се заотнасяха за хората, тогава ние ги поместихме в туй, което ще разкажем. Случи се това, когато го обградихме цялостно със сетивата си. Войнствено го обградихме и превзехме този замък. И ние трябваше да го досъграждаме, да доиззиждаме разбитите му стени. Когато започнахме, бе време, по което се чуха тези изказвания, които ние ще изречем:
- Сплитам косата си с вятъра в облечена с мъгла нощ. С вятъра сплитам косата си в нощ, от която виси мъгла.
- Чуват се стъпки и вятър към нас духа. Чуват се стъпки, гърмят от небето, под нашите са и вятър от нас отлита. Чуват се стъпки, в сърцата ни са.
- С глас на камбани по тялото ми ви призовавам. Езиците на камбаните по тялото ми на величие са подвластни.
- Крача в миналото през батак от спомени. През синори по-широки от ниви минавам.
- В миналото знам и не знам. Знам, че има здрач, а в него – пропаст. Вятърът идва от мен, а в мен е дошъл от дупката на безкрая. На гласа ти ще кажа, че здрачаващият пламък озари народа на дядовците ми, който бе тръгнал към място, което знам и не знам. Което знам, е място на страх и светлина. Всички ние се свършихме под пресичащата пътя ни колесница на смъртта. Нашите деца останаха сираци. Сега аз съм лицето на огъня без той да знае. Когато разбере, ще ме освободи в себе си. На твоя глас ще кажа – приятели сте. Бъдещето е скрито.
Говореха и споменаваха шамани. Описваха живота си в дупки, от които не се излиза.
През тунели, промушващи спомени ще се запътим към туй, което желаем да изречем. Вятър, нанизващ змийски прешлени е то, поглед, нанизващ много маски е то, туй, към което се стремим. Смисълът му пробожда като игла. С вдяната змия през нея веза чувства тя. По черупка на костенурка ги веза. С пъргаво като кошута сърце ги чувстваме, с мило като охлюв сърце ги чувстваме. Чувстваме ги и с бавно бягащо сърце и с бързо лазещо сърце.
- Танцувам в пелени от орлови гнезда край огъня ми. Натоварена със смях каруца със стъклени колела нося. Извън безкрайността гори моят огън. Гора със скрити хора в храстите настръхва. По реката на песента плува гласът ми, в лодка срещу вълните ревящи.
По места със самотни като Манастирските възвишения камъни или по места с купчини камъни говореха шаманите. Всички те бяха по брега на някоя рекичка и всички те бяха свещени. Сред тях се губеше миналото.
Гласове в чеиз от свирни на щурци и туптене на сърца раздухваха дим, в който бяха потънали много мисли и песни. Изгубени бяха в него като зелена птичка в пролетна гора. Рекичките течаха между страх и мечти, вееха бради на камъни.
Със свещени купчини камъни бяха затрупани много молитви. Купчини – изричища бяха те.
Кокошки ровеха в памет затъпкана.
В сънища плуваха копнежи и с болка гребяха в мъглите копнежи. Купчини от символизиращи ги магически камъни или редици от символизиращи ги магически камъни разказваха за тях. Подслоняваха в гледката към себе си спомен. Тайна, покрита с друга тайна бе той. Дрезгави мисли се смесваха с мъгла и се губеха в мъгла. Забравиха ги тия, дето ги мислеха и помнеха само, че са си мислели за нещо красиво. Далече бе смисълът на усмивките по лицата им, отдалечаваше се с крила на лебед. Мислите за нещо красиво се изгубиха като затрупан от сняг спомен. В дълбини на кладенци или в дълбини на небе се изгубиха.

„Сън сънува Божа майка,
Ой та тебе само свети Иване,
Сън сънува, сън бълнува,
Ой та тебе само свети Иване,
Сън бълнува – едно дърво,
Ой та тебе само свети Иване,
Едно дърво – клоновато,
Ой та тебе само свети Иване,
Клоновато, върховато,
Ой та тебе само свети Иване,
Върхите му – синьо небе,
Ой та тебе само свети Иване,
Клоните му земя метат,
Ой та тебе само свети Иване,
По клоните му златни люлки,
Ой та тебе само свети Иване,
В златни люлки – дребни деца,
Ой та тебе само свети Иване,
Дребни деца – млечничета,
Ой та тебе само свети Иване!”

Гледки и мисли вървят ръка за ръка в думите ни, в тези думи, които се числят към изречените от нас, към преизречените от нас.
Викове, яхнали запалени от свещен огън стрели политаха сред звездите и се спускаха в тишината като по очертания на върхове.
Потоците край местата за жертвоприношения повличаха мисли в молитви. Духове блъскаха залитащи мисли в батаците на родовата памет. От мрачевината й извираха сълзи. В дълбок прах от тълкувания потъваха мислите. И в свобода потъваха.
Мислите на Змийска глава се изгубиха сред бойни викове. В мислите му пълзеше змия, която пресича коларски път. Изпъната по дължината на пътя, обърната към една от посоките му, се претъркулваше настрани до другата страна. Мислите на Змийска глава преобръщаха хранилища за отаени вести. Духове се приближаваха радостни, че ще се срещнат с тези мисли и около тези мисли. А Змийска глава мислеше пред двама съгледвачи, които продължаваха да се прикриват, въпреки че всички ги виждаха. Бяха седнали под орех. Единият лежеше по гръб и гледаше нагоре. Другият го питаше какво гледа и след като не получи отговор, си каза:
- И аз ще гледам!
Първият проговори и каза:
- Това е цедило за погледи!
- Като вълна за предене на змейове е – каза другият. А първият му отговори, че е като клони.
- Може! – отвърна току-що лягащият съгледвач.
Единствената връзка между мислите на Змийска глава бе това, че той ги мисли.
Звън на камбани затрупваше звън на мечове и бойни викове присядаха в ушите му. Мислите му се разхождаха по камъни в пусти места. Стъпваха в стъпките на длета. Мисли – листа на дърво бяха. Като окапеха, затрупваха стъпки върху калдаръм от костенурки.
- Домът на мислите ми е замазан с вар забъркана със звезди – казваше Змийска глава.
Изпълнено с щастие минало бе затрупано с парчета от камък, отчупени с длета, издялващи звезди. Всяко парче бе надгробен паметник на нероден.
Планински бряг бе постлан с пътешествия, с пътища на предци.
- През порти с каращи се и биещи се греди минава пътят на мислите ми – казваше Змийска глава.
Орехови сенки лежаха в изкорубени дъски.
Увереност и отчаяние събираха погледи.
Бесила висяха от кръстове.
Слънцето подстригваше лъчите си.
Обичаи и ритуали държаха мисли над бездънни цепнатини между хората.