Александър Грин

превод: Любомир Духлински

От похожденията на Пик-Мик

1

Капанът

Бях заловен, качен в карета от непознати за мен хора и отведен. Известно време - спазми, задушаване и много силен сърдечен ритъм, резултат от внезапна уплаха - ме караха да мисля, че е дошъл последният час. Чаках смъртта. Възбудата отмина и си поех дъх, но не можех да изрека нито дума.

Устата ми беше плътно покрита с кърпичка, а ръцете ми бяха стегнати зад гърба с тънък, но здрав колан. Двама души седяха с мен в каретата.

Оглеждаха се като жандарми, които не обичат да срещат погледа на затворник. Единият - отдясно - беше висок, чернокос мъж, с неуловим фатален вид и черти, присъщи на хора, готови на всичко.

Концентрираното, отмъстително изражение на лицето му беше почти болезнено. Вторият, по-нисък от първия по ръст и телосложение, имаше очарователни сини очи, напомнящи на женски.

Той със сигурност беше красив и в контраст с грациозното му лице, същото това фатално качество в лицето му правеше отблъскващо впечатление.

От факта, че не ми завързаха очите, осъзнах колко малко се страхуваха тези двама души от мен, очевидно предварително решили, че няма да ги видя отново. С други думи, намеренията им спрямо мен бяха безспорни. Искаха да ме убият.

Знаех, и знаех много добре, че във фактите от живота ми и дори в мислите ми нямаше причина за насилие срещу моята личност.

За да се убедя най-накрая в това, мислено проследих живота си от люлката до отвличането. Той беше безгрешен и незначителен. Следователно, отвличането беше резултат от някаква неразбираема, но несъмнена грешка.

Без да знам обаче какво ще се случи по-нататък, изпитах голям страх. Карахме до покрайнините на града и завихме към морето, където в тясна ивица крайбрежна мъгла се очертаваха мрачни сгради без прозорци; вероятно складове или навеси.

Колелата скърцаха по мокрия от сутрешния дъжд пясък и накрая каретата спря пред стара дървена порта.

Избутаха ме от каретата, бутнаха ме през портата и ме преведоха през двор, осеян с ръждясали котви, в малка тухлена изба.

Сега, когато очевидно ме очакваше нещо определено - смърт, плен или свобода - се развеселих и огледах обкръжението си с по-голямо внимание.

Около мръсна дървена маса седяха петима млади мъже, около тридесетгодишни, в обикновени, много овехтели градски костюми.

По-късно си спомних лицата им, но в този момент това, което ме порази, беше, че всички ме гледаха с чувство на задоволство и нетърпение.

На масата гореше свещ, слабо осветяваща полутъмните ъгли на избата, пълна с боклуци, счупени лопати и празни кутии и с призрачно червена светлина, а дневната светлина, търкаляща се по стъпалата от двора, едва достигаше до масата.

Вероятно това беше случайно място за среща, чийто смисъл и цел все още ми бяха тъмни.

Стоях, клатейки глава, с превързана уста, с поглед на кон, нападнат от мухи. Ръцете ми бяха развързани.

В същия момент с изтръпнали пръсти откъснах кърпичката, която беше плътно опъната върху лицето ми и си поех дъх. Нервно потрепващ мъж с характерно лице, седнал на мястото на председателя, т.е. в центъра, каза:

- Животът ти зависи от това колко искрен и откровен ще бъдеш.

2

Разпит

Преди някой да успее да каже и дума повече, аз избухнах в протести. Посочих недопустимостта - от всички гледни точки - на подобно безцеремонно, ужасяващо отношение към който и да е човек.

Споменах, че адресът ми е известен и че могат да дойдат при мен по всяко време с всякакви дела, дори такива, които изискват отвличане.

Обясних, че работя в пощата и не съм виновен за съучастие с изметта на обществото. Дори казах, че ще се оплача на прокурора.

В заключение, след като накарах тези хора да разберат пълната сила на преживяния шок, разперих ръце и усмихвайки се тъжно, седнах на празен сандък.

Мъжът с пепелявото лице каза с писклив като на млад петел глас:

- Става въпрос за твоя живот. Не мисля, че ще се измъкнеш от това. Все пак откровеността може да ти помогне, ако се окаже, че я заслужаваш.

- Бандит! - изревах аз, стискайки ръце. - Какво се случи?! В какви планове ти се намесих?!

Друг от другарите му, апатичен като туберкулозен охлюв, който замислено си гризеше ноктите, опря ръце на масата и, кашляйки, започна:

- Познаваше ли Таурен Бая?

Познавах Бая. Смътно предчувствие за светлина, готова най-накрая да разруши този кошмар, ме накара да разтърся паметта си. Но не можех да си спомня нищо.

- Бая? - попитах отново. - Знам го. Три месеца скрито познанство.

- Може би… може би… Дай обяснение.

- С готовност.

Апатичният мъж ме огледа внимателно, извади лист хартия от джоба си и ми го подаде. Слагайки си очилата, прочетох седем думи, написани с ужасен почерк.

На места писалката беше разкъсала хартията. На нея пишеше: „Телешка глава. Пик-Мик знае всичко.”

Можех да се засмея веднага, но се сдържах. Това, което ми се стори смешно сега, беше именно главата на телето, но все още не бях видял връзката й с моето отвличане. Чаках.

- Разобличен си - каза председателят. - Вижте колко е пребледнял! Предател!

- Ти ми кажи - спокойно възразих аз. - Кажи ми всичко, което има общо с това подло парче хартия. Виждам, че съм ослепял. Бавно загряващ съм. Дай ми края на конеца.

Председателят, усмихвайки се на предполагаемата ми преструвка, ми каза, че са анархисти, че член на тяхната общност, Таурен Бая, хванат в сътрудничество на полицията и който вече е успял да предаде шестима души, е бил убит преди три дни от другарите си.

Когато го попитали за причините за подлото му поведение, той отговорил с крива усмивка. По него бяха изстреляни два куршума.

Бая паднал, извиквайки: „Хартия!” Умиращият, едва движейки ръката си, с усмивка на лицето, мокро от смъртна пот, успял да напише смислената фраза, която прочетох.

Председателят още не беше завършил разказа си, когато аз, неспособен да преодолея лудия си смях, покрих лицето си с ръце и стоях там, треперещ и плачещ от смях.

В зловещата, тъмна мъгла на тази история истината ми показа безстрастното си лице, дълбоко и спокойно, като водата на езеро, което люлее трупове и водни лилии; но езерото не е нито по-лошо, нито по-чисто, а небето и човекът го гледат по същия начин.

3

Свидетелства

Това, което казах на анархистите, вероятно е било прието от тях като шега, защото когато завърших разказа си, видях цевите на револверите, насочени към мен; но нека не изпреварваме събитията.

- Виждате ли, - казах аз, - преди около три месеца срещнах г-н Бая в кръчмата „Необщителния”, където е толкова приятно да се подремва след вечеря край слънчевия прозорец сред мухите.

Повечето познанства се правят случайно, нашето не беше изключение. Бая дойде с хляба и сиренето си. Взе половин бутилка вино и започна да се засища със завидния апетит на младостта.

Погледнах го втренчено, заинтересуван от веселото му, румено лице; той се обърна и аз се поклоних.

Този ден нямах приятели със себе си, обичайните ми спътници бяха на мистериозни и приятни места, и аз, бидейки общителен човек, исках да се закача за някого.

Зарадвах Бая с външния си вид на скромен учител, тихия си глас и оригиналните си забележки.

Разгорещено обсъждайки социални и политически въпроси, след като взехме още една бутилка вино, се напихме малко и тогава, потупвайки ме по рамото, Бая каза:

- Проклети буржоа!

- Точно така, - потвърдих аз, - всички те са негодници.

- Аз съм анархист, - каза той, хвърляйки трохи сирене в устата си, - а ти?

- Пикмист.

- От крайните?

- Малко.

Тук той поиска обяснение. Казах му няколко неясни фрази, поръсвайки ги с цитати от Анакреон и Джон Стюарт Мил. Преструвайки се, че разбира, той погледна в празната си чаша и въздъхна.

Бях гладен; вкусната пара от храната, която бях поръчал, се издигаше от масата.

- Господин Бая, - казах аз, - позволете ми да ви почерпя.

Лицето му изразяваше арогантност и презрение.

- Ял съм - каза той, отдръпвайки се от изкушението. - Героите на Спарта са яли кървава супа. Луксът развращава тялото и духа.

- И все пак, - възразих аз, - може би се шегуваш? Доста е вкусна.

- Не, аз съм скромен в навиците си. Класата от населението, към която принадлежа, живее с хляб, сирене и варени картофи. Бих бил предател.

След като оставих лъжицата и избърсах устните си, се съсредоточих, с нотка на тежък сарказъм в гласа си и истинско оживление, развивайки светогледа на Бая за опита и греха, доказвайки, че нищо човешко не е чуждо на човека.

Облякох се и украсих с най-отчаяните софистики, така че Бая да се усмихне повече от веднъж. Чудесата са в наша власт.

Бая изяде тортуто от телешка глава. Това ястие изисква известно постоянство, за да се наситиш. Взехме си още една порция.

- Добро е, - каза Бая, - не съм го опитвал преди.

Мръкваше се. Около третата бутилка задрямах, а когато се свестих, Бая беше изчезнал.

Поглеждайки назад към мъгливите дълбини на тази историята, виждам международни усложнения, чиито родители бяха глупави крале и не по-малко глупави кралици, които смятаха за необходимо да мачкат съседа си всеки път, когато съседът разсеяно пишеше „…и т.н.” в писмо - два пъти.” вместо три пъти.

Пример за незначителни причини и големи последствия беше Бая.

Срещнах го четири пъти в ресторант „Хайде, по-весело” и всеки път той искаше телешка глава. Тя се превърна в неговото запазено ястие, неговият рай, неговата мания.

Петият път той ме информира, лениво настоявайки, че иска да се забавлява. Насърчих го, доколкото можех.

Петата ни среща беше белязана от кратък диалог (поради липса на телешка глава последва сос от раци и „Клод Вужо”).

Бая каза: „Малък поток се влива в малка река, малка река в голяма река, а голяма река в морето. Мисля, че ще падна в морето.”

„Алегория!”, отбелязах аз, намигайки на Бая. „Това говори много на сърцето ми”, каза той. „Хайде да изпием по чаша.”

Шестия път се покатери на уличен стълб, за да запали пурата си и извика: „Смърт на буржоазията!” Утеших го.

Седмица по-късно се срещнахме в „Грейс” и Бая, облян в сълзи, каза, че е продал каса револвери. След това изпадна в мрачно, игриво настроение на миноносец.

„Може би след седмица ще ми отрежат главата - каза Бая. - Всеки млад мъж иска малко слънце, вино и жени. Те ме наблюдават.” И никога повече не го видях.

Такава беше моята история пред съдиите, които слушаха напрегнато и гневно.

„Ясно е, - заключих аз, - че за такъв живот като водения от нещастния Таурен Бая, се е нуждаел от пари. Взел ги е от враговете ви. Оттук и предателството. Черният хумор на бележката е ясен: прострелян с два куршума наведнъж, той вече не можел да се надява на нищо друго и си е отмъстил с измама. Тези редове, написани с предсмъртно треперене на ръката, са пълни с горчив смях над себе си. Казах истината.”

- Буржоа! Ще умреш! - извика анархистът, който дотогава мълчеше. - Който ни е видял в лицето, не може да си тръгне жив оттук.

Пет револвера ме обградиха. С ярост, възможна само при голяма опасност, отскочих назад, бутнах объркания си ескорт към съдиите и полетях нагоре по стълбите.

Изстрелите и свистенето на куршуми ми се сториха като ужасен сън. Вече бях на портата, на двадесет крачки от преследвачите си.

Отново проехтяха изстрели, но колко е трудно да уцелиш някой, който бяга! Препусках по брега, точно до водата, към далечно село.

Вече бях вън от опасност. Те все още ме преследваха известно време, но от такъв като мен трябваше да се страхуват аматьорите, спечелили награда по бягане на Олимпийските игри.

Скоростта ми би довела до завист кола или камила. Минута по-късно вървях, поемайки си дъх и обръщайки се; враговете ми тръгнаха по лекия пясък в неправилен триъгълник, забавяйки темпото си.

Още малко - и те спряха, обърнаха се и си тръгнаха. Не съм… ядосан - жив съм - и ако бях умрял, нямаше да имам време и да се ядосвам.

Тъжно навел глава, тръгнах бързо към селото, гладен, мечтаейки за мляко и прясна риба и мислейки за Таурен. Идеята загина от телешкото.

Публикувано за първи път от сп. „Син журнал”, № 6, 1913 г.