Румен Стоянов

Ради преобширността, обозначена в краткото заглавие, предупреждавам, че ни най-малко възнамерявам изчерпателност, а само ще нахвърля оскъдни мисли, които буди то у мен.

Носителите на родната словоизказност сме в неизплатен огромен дълг спрямо извършеното от православното духовенство в попрището буквено, чиято непреходност започват я самсите Кирил и Методий, които папа Иоан Павел Втори, полякът поет с мирско име Карол Войтила, ще провъзвиси небесни покровители на християнска Европа.

Двамата бъдещи светци в средата на девети век превеждат от гръцки не какво да е, а Изборно Евангелие и тъй поставят якото начало на боговдъхновения и благодатен, несекващ православен принос в съдбините на отечествената езиковост, облагодетелстваща всички наши сънародници, включая иноверци, безбожници, противобожници, защото щедро, несекващо и осезаемо развива отечествения език преводом или с лични творчества.

Православният крепител на всебългарщината е доказал своята хилядолетна устойчивост, непоклатимост и успешност.

Друг въпрос е ние, пряко облагодетелстваните сегашняци дали ги ценим, знайно, че неблагодарността не е добродетел.

Защо, защо, Божке мили, ни един единствен човек не пожелава да обозре, изтъкне какво е дало в протежение на векове Православието на говора ни мил, по-точно на високословието, да посвети живота свой на православния дял в изказността ни?

По/д каква причина избягваме бетер дяволът тамян, тая прекрасна сгода?

Щом никой не ни я забранява, защо я не щем? Православните словотворци създават не какви да е думи, а предназначени за общуване с Бог Отец, Син и Свети Дух.

Ето няколко цзсред хилядите: богосиновство, мощи, богопоклонение, предвъзвестявам, благочестивец.

Да, велико и решаващо е православното участие в изграждането, развитието, утвърждаването, разпространението и уякчаването на всебългарщината, но трябва да не забравяме, че това става именно чрез високословието, сиреч подкрепя изключително духовността.

Слова от порядъка на чиния, мръсница, котел и те обогатяват родната ни реч омайна, сладка, обаче стоят далеч от възвишеността, мисловно-чувствителна, изказова.

Православието е допринесло и допринася в прекрасна степен за одухотворяването, и то христолюбиво, на българите.

Хилядолетна и неотменима присъщност на онова, което наричам езикова православност, е нейната образцова чистота, и то не само в думите, защото произтича от извисяваща нравственост, богоугодна.

По западноевропейски държави никнели езикови академии, граматики, речници, в поробена България единствено родно учреждение тогава е Православната църква (още няма читалища) и каквото върши за словесното ни оцеляване и напредък, е действително безценно.

Ала то не битува с необходимата значимост днес в общественото съзнание.

Вината е изцяло наша, защото не изтъкваме посредством образованието и осведомителните средства огромната православна заслуга в попрището езиково.

Туй пренебрежение, уви, не засяга само православното важнейшо дело, а е част от много по-обхватна мърлящина: книжовността ни започва с прехвърлячество, а къде история на българското преводачество, речник на българските преводачи, съвсем лесно осъществими, ако бъдат разпределени по езици.

Обаче Институтът за български (?) език, университетски катедри, Преводачески съюз си трайкат = безмълвничат като бълха из гащи, та в отношението ни към нашата книжевност зее грамадна и разобличаваща ни празнина, отдавна чакаща да възмогнем явната си мързелащина = мърлящина и да я запълним, дето е рекъл оня от умрял писмо.

Къде го - презаслужен - Паметник на българския език? Как тъй особи, допринесли за милия ни говор несъпоставимо по-малко от Православието, сме почели с нарочни, трайни знаци, а него съвсем не, даже през ум не ни минава такова деяние?

Кога най-после дойде прословутият втор акъл, дето ни осенява късно, и подхванем задълбочен обзор на онова много, направено в полза на езика нам насущний от Православието, ще бъдем яко изненадани от неговото количество, качество.

Та въпросът е: кога, кога ще настане туй велико откритие?

Още: какво чакаме, не го започваме?

Искаме тая работа да я свърши някой друг вместо нас ли? Че кой? Защо и той стои ръце скръстил?

Тюхкаме се ради ниското национално себечувствие, ала то не е мързелашка величина, тъкмо напротив, неотменим плод на собствени усилия, тоест целенасочен градивен труд.

Щом не го полагаме, значи действаме както е рекъл оня: не е важно, че съм беден, важното е, че не работя. И ни е добря, чак хубея.