Никола Инджов

В моите романи “Възречени от Манастър” и “По следите на норвежеца” се появява един епизодичен герой, който се самонарича Змийска глава. По-надолу привеждам няколко страници от последното повествование, написани в художествената стилистика на книгата, макар че се покриват документално с личността и жизнената среда на Змийска глава. Ще добавя само, че в реалния живот той е студент в Шуменския университет, израснал е в ямболското село Генерал Тошево, светското му име е Димитър Михов. Всеотдайно посветил се на изследването на Манастирските възвишения, чрез своята вродена интуиция Змийска глава достига до изключително интересни етнокултурни проницания, които трудно се доказват извън съвкупността на няколко науки като археология, история, етнология, антропология, старобългаристика, фолклористика и т.н. Но във всички случаи разсъжденията на Змийска глава са израз на неговия порив към преоткриване на непосредствения околен свят. Моят герой и приятел има будни очи, с които провижда недостъпни, непонятни, неприемливи понякога за другите хора измерения на човека и природата.

Из романа “По следите на норвежеца”

Двамата сякаш не се срещнаха при водопойното корито, а в някакъв загадъчен предел на космическото пространство, поради което тази среща между Абрашевецът и Змийска глава настина никога повече нямаше да се повтори. Абрашевецът търсеше своя норвежец и понякога се смущаваше, че го вземат за странник, а по глухите черни пътища извън големите градове му бе съдено да среща какви ли не странници. Като Змийска глава, когото съселяните му и познаваха, и не познаваха. Местните хора бяха забелязали, че още десетина годишен Змийска глава се отделя от детските игри и започва да чезне по цели дни в гъсталаците на Манастирските ребери. Навлизаше там по изгрев слънце и излизаше по залез. И никой не знаеше къде скитосва младокът, говедари и овчари тук има само в ниското, а нагоре са глиганите и зайците, много птици, също така и останките на някакви древни градежи. Горе е “Калето”, оръфано от времето, под темелите му има други темели, а на места Змийска глава съзираше следи от светилища, хромели, шарапани, каменоделни, рудници – цял един каменен свят, изчезнал дори от паметта на историята. Змийска глава се бе появил, когато бяха открити, проучени, прозрени, описани, фотографирани, нарисувани, реставрирани Вавилон и Троя, Чичен-ица и Фараонските пирамиди, Стоунхендж и великаните на остров Пасха. Манастирските ребери изглеждаха последно неизяснено убежище на култове, религии, цивилизации, на странни главозамайващи кръстоски между тях. Това обземаше пулсиращия разум на Змийска глава, макар с натрупването на познания да му ставаше ясно, че доказателствата са предизвикателни, но оскъдни. Той намираше бронзови тотеми, чертежи и рисунки върху скали, разхвърляни по пороищата плочки от възчерния камък габро с тайнствени барелефи, обработени от майсторска ръка кремъчни и живачни отломъци.
Така премина детството и юношеството на Змийска глава. Вглъбяването в предполагаемото минало на родния край придаде особена светлина на юношеския му поглед, изостри на младини характера му.
Мислеха го за ангелски човек – така наричат под Манастирските ребери привиденията, призраците, тайнствените сенки на умрелите.
- Мене ме наричайте Змийска глава! – настояваше той. – Не съм ангелски човек!
- Колко човеци си видял ти, та се отричаш от човешкото? – попита го някакъв старец веднъж.
- В тебе още един, пък в мене кой знае колко… – отговори младокът и се сля с безименния народ.
Двамата странника си тръгнаха от поляната с божурите в различни посоки. Със сянка в погледа Абрашевецът проследи как младокът изтлява в пролетния въздух. Осъзнаваше, че Змийска глава е възправен в началото на път, който никой досега не е извървял – и го обзе необяснима тъга. После пое натам, откъдето бе дошъл младокът. Предчувстваше, че никога повече няма да срещне такива пронизителни очи, каквито имаше Змийска глава.
- Да не би все пак да е ангелски човек? – каза си на глас.
Ангелските човеци под Манастирските ребери вече бяха повече от живите. Абрашевецът не знаеше, че Гроздан и Гроздана си помислиха и за него, че е ангелски човек, след като им даде песните на АББА.
Да, Абрашевецът и Змийска глава никога повече нямаше да се срещнат, но връзката им не прекъсна. Четири-пет години след тази среща при водопойното корито на поляната с божурите, Абрашевецът получи писмо от Змийска глава.
Ето какво му пишеше той:
«Сега съм студент, на университско ниво Наблюдавачът ми подсказа, че пътят към целта все още е дълъг. В очите на хората виждам нови хоризонти, много различни и пъзелно свързани. Наистина част от изгубеното звено в историята, което толкова време търсех, се появява в съзнанието ми. В последно време погледа ми е привлечен от някои културни особености на прабългарите, неподлежащи на поляризация във виждането ми. А това означава, че идват от много далече и единият от полюсите им се губи зад всички познати ми хоризонти. Опирам се на много интересни експонати от някои музеи, които не бях виждал, а също и на много мои нови находки от Манастирските ребери. Позволявам си да казвам от време на време, че се занимавам с изследвания, просто защото никой не ми се присмива. Така неочаквано за мен един надпис от селските гробища, който не можах да разчета, се оказа неразчитаем и за преподавателя ми по старобългарски. Така да се каже, това си е все пак нещо неизвестно досега в езика. Паралелите, които започвам да прокарвам, са много дълги и внимавам да не се оплета в тях. Когато посетих Демир баба теке, за което вие ми говорихте, осъзнах, че не бях виждал нищо подобно. Но забелязах големи сходства с по-скромни светилища. Те са в Южна България и са посещавани единствено от българи поради липса в околността на турско население. Зададох си въпроса – ако това са били прабългарски капища, оцелели и след покръстването, следователно и езикът на жреците им най-вероятно е бил тюркски. И ако турците срещнат такова население, ще бъдат принудени да означат привилегироваността му пред типично славянските поселища. Село Дарманлии /до моето село/, от което произхождат сведения за традицията да се оставят сплетени кичури коса на момчетата, и населението на което се самоназовава “чисто българско”, носи от една страна турско име /дар- територия, ман- уголемяване/, а от друга – име на български деспот от времето на цар Теодор Светослав – Дърман. Това е една хипотеза за приемственост и възможно вливане на прабългарски останки в турската култура. На Манастирските ребери открих внушителни показатели за присъствие на прабългарска аристокрация, свързана с шаманската прослойка, която е имала важни задачи през целия езически период. Легендите на околното население и до днес гъмжат от спомени за това време. Но там християнството е било много силно защитено през османската епоха, нямало джамии и до всяко езическо капище се пристроявало параклисче, чийто патронен светец напомнял с някое свое качество за духовете от индивидуалните култове на шаманите. Жертвоприношенията продължавали и това бил преходът. Ето моето разяснение на знака от снимката, която ви пращам. Всъщност той е изобразен върху бронзова плочица с миниатюрни размери. Това е шаманска принадлежност, изгубена из Манастирските ребери или изровена пак там от нечий гроб. Погледната с поглед на български шаманист, тя се оказва шедьовър на шаманската култура по българските земи. Смея да го твърдя, защото няма преки аналогии с произведения от подобен тип, намирани в Плиска, Преслав, Мадара. Знакът обединява хаос от примерни или символични случки. За разгадаването на знака аз използвах духовното наследство на Скандинавия, чиято митологическа система е тясно свързана с районите, обитавани от тюркските шамани. Естествено, не може да има пълно препокриване между тюркските руни и т.н. руни на викингите.”