НЕЖНИЯТ САША – НАКАЗАН В ЖИВОТА, НАКАЗАН И В ЛИТЕРАТУРАТА

90 години от рождението на Александър Вутимски

Емил Милев

…Аз няма да изляза от кръчмата никога… Тук
                                        мечтая и тук пиша стихове…
Нека градът гърми от бунтове… Не вярвам
                                                  за нищо във никого.
Безполезен поет ли съм? – Все едно. Аз не искам
                                                  ни лаври, ни критики.
Аз съм само пияница – в кръчмата ще умра
                                                  от пиянство навярно…

Поетът, изповядал тези стихове, умира току що навършил 24 години, но не от пиянство, а от туберкулоза. Датата е 23 септември 1943 г. Мястото – санаториумът край Моравския град Сурдулица в някогашна Югославия. Приживе никога не е виждал издадена своя книга, никога не е имал жилище, а след това няма и гроб. В наше време името му научават за кратко зубрачите студенти по история на българската литература, после го забравят, защото те обикновено нямат време да четат “по-така” стихове. Вечното “ако”… Днес би трябвало да честваме 90-годишния юбилей на Александър Вутимски със съответните почести и слава на лирик от европейска величина. Поне така са го виждали неговите приятели Емил Манов, Александър Геров, Богомил Райнов, Валери Петров в годините преди да станат галеници на комунистическата власт. После откриват в творбите му “идейна обърканост и липса на марксистка борбеност в изкуството”. От време на време под сурдинка се сещат за някогашния Саша. Валери Петров: “…Той беше най-талантливият от всички ни… сега го виждам като българския Блок… Един клон от дървото на българската поезия, който обещаваше хубав плод…” Радой Ралин: “…Този всестранно надарен човек можеше да стане българският Кокто…”
А всичко започва най-нормално и прозаично. През 1919 г. в семейството на заможния шивач и търговец Коце Вражалски от с. Своге се ражда шестото по ред дете Александър. Дали неговата поява е знак на съдбата за зловещия край на фамилията? Никой не може да каже. Факт е обаче, че малко след това нещата тръгват стремглаво надолу. Първо бащата се разорява. Опитва да спаси положението като развие “селски туризъм” с клиенти от близката столица. Всъщност, това се оказва следващият удар на съдбата. Летовници, болни от туберкулоза, оставят своята зараза в къщата. Последиците – от октомври до юли 1928 г. един след друг умират главата на семейството, съпругата му Савка и братята Стефан и Петко. Остават 10-годишният Александър и по-големите от него – сестрата Надежда и братът Кирил. От 1929 г. малкият Саша заживява при сестра си в София. От това време започва и съдбовната му връзка с този град, който той ще ненавижда, но и няма да може без него. Защото единствено в този град съзряващият юноша ще може да намери макар и ужасяващо мъчително, но все пак някакво място за своето различие, а именно, че харесва повече момчетата от момичетата. Но различието не е само сексуално.

Все си мисля, че някога някой ме взе,
някой сух, някой зъл и висок.
Той ме галеше мрачно с черни ръце
и ме викаше дълго в мрака жесток.

Бях безмълвно дете и безмълвно растях,
Във затулени стаи увяхвах.

Той ме слагаше в черен ковчег
И запалваше восъчна свещ върху мене.
Той целуваше мойте колене,
мойте тъмни ръце в погребален ковчег.
Този сух, този зъл, този чуден човек…

Съжителството със сестрата Надежда трае кратко, защото тя е следващата жертва на прокобата. Цяла година Саша преживява мъчителни дни и нощи в сиропиталището “Родно огнище”, чиято мизерия и тягостна атмосфера направо го побъркват. През 1932 г., загрижен за него, братът Кирил го прибира при себе си, въпреки че и той едва свързва двата края. За двамата започва едно нерадостно лутане в евтини квартири и западнали хотелчета в покрайнините на града. И все пак Александър успява да завърши Първа софийска мъжка гимназия и то сред много добрите ученици. Времето в училището е и мъничкото късче на щастие, упование и надежди, отредени в краткия му живот. Сприятелява се с възторжени момчета и момичета, които с младежки плам вярват в бъдещото справедливо комунистическо общество. Започва да пише първите си плахи, несръчни, но изпълнени с живот стихове. На вълните на този ентусиазъм през 1938 г. се записва студент по класическа филология… но не изкарва и първата година. Причината – болен от туберкулоза. Поредният в несъществуващото вече семейство. От този момент животът на Саша Вутимски се дели на две – дълги тягостни дни по санаториумите и диви бохемски нощи през кратките престои в София. И, разбира се, в търсене на “оня” с тъмните ръце, пияния ангел, синьото момче…

Не те целувам, аз не плача пак, не се усмихвам.
Въображаем ангел бил си ти – уви!
И ти залязваш.

И синьото момче не е било.
Момчето със синя шапка и сребро,
с очи на южен танц, пияното момче,
което шепне отдалече: Саша – И тая нощ…
…И аз съм паднал на снега
под две очи студени и безмълвни…
Полиция, полиция!
Спасете ме от мойте спомени! Стражар!
Кажи да стане ден… Но аз ще плача…

Самотата на обречения, тъгата и нощта стават обиталищата на поетичните преживявания в стиховете на Вутимски. Всеки купон за него е като за последно – пие като за последно, свири на пианото като за последно, танцува любимия си степ като за последно. Не случайно любимият му автор е Артюр Рембо, също Бодлер, Верлен, Едгар По – все като него “различни”. Само, че в Париж, “столицата на разврата” /Ботев/, те са по-скоро екзотични “цветя на злото”, цветни петънца в декора. В селско-буржоазна София автор като Вутимски е пълен аутсайдер. Не напразно той споделя и в есетата, и в стиховете си, че неговото време е нощта – светът на мъждукащите фенери, залитащи пияници, проститутки, стражари и вертепите, където пият груби “въображаеми ангели”… Възторжените приятели комунисти започват да странят от него, особено след като Саша започва да печата в ненавистното им “фашистко” списание “Златорог” /май по-скоро ги глождела завист/. За младия поет периодичните заточения в санаториумите стават все по-дълги, а бохемските ваканции все по-кратки. Все по тъжни и мрачни стават и стиховете му.

…Аз тъгувам за тебе. Не виждаш ли?
Аз съм сам, остарявам безшумно.
И отдавна разбрах, и отдавна узнах,
невъзможно е да се боря, да се радвам, да страдам
така, както другите,
да не бъда безполезен пияница, пропаднал младеж
и безделник.
Затова в тиха утрин, когато се съмва над къщите,
аз ще седна безшумно на прага,
ще гледам дърветата, слънцето,
ще помилвам прозореца тихо,
после сам ще налапам дулото.
И ще чуя за сетен път звук, кървав звук…
когато полека се съмва.

Само че тази история не се случва. Случва се другата – пак призори на 23 септември 1943 г. самотното момче самотно си отива на болничното легло. Гробището на санаториума отдавна е заличено. Остават няколко омачкани тетрадки със стихове и няколко случайни снимки.