Змей Горянин

Да прощават колегите, но ми се струва, че не е подходящо заглавието на вестника ни. Виж друг е въпросът, ако излезе вестник „Дума на българските зъболекари‘‘.

Тогава може. Такава им е професията на хората. Като зяпне някой насреща ти и мълчи, и ти щеш не щеш ще си мълчиш. А като помълчиш така няколко месеца, може вече да си кажеш думата. Ще имаш, естествено, право да приказваш.

А пък с нас работата стои другояче. Ние по професия си казваме думата. Дори
получаваме хонорари за това понякога.

И сега, като излезе вестникът ни, четящата публика ще рече на нас, или на себе си: „Каква е тази дума на писателите? Навярно лирикът А. препечатва стиховете си, а белетристът Б. ни поднася глава из неиздадения си роман. Или пък критикът В. е написал статия за такива и онакива литературни неуредици. Знаем ги ние тия „думи”! - ще рече четящата публика и ще отмине павилиончетата, където се продава нашият вестник.

И няма да можем да вдигнем тираж, като в. „Политика”, например, и да съберем читателите на „Дневник”. При това, нямаме кръстословици и на редовните си читатели не даваме игли за примуси и копчета за ръкавели.

Какво ще стане в такъв случай с очакваните приходи за сиромашкия ни пенсионен фонд? Знам какво, знам!

Ще запишем 14 лв. и 50 стотинки, ако, разбира се, успеем да икономисаме нещичко от пощенските разноски.

Друг би бил случаят, ако вестникът ни имаше друго заглавие. Какво точно - не зная.
Но заглавие, което гърми, което шуми, което предизвиква душевно земетресение и кара косите да настръхват, което събира всички интереси и приковава погледа с пикантност.

Такова заглавие блести по вестникарските будки, а не се гуши срамежливо между радиопрограмите и шарените картинки, изобразяващи курортни прелести.

Ах, нашата дума! Нашата дума! Нали всички я знаят?

Така си мисля и ми става тежко на душата. Вървя си по „Гурко” и разни други улици, не виждам автобуси и трамваи, не чета плакатите написани с тебешир и въглен по стените.

И току пред мене застава внушителната фигура на един стар колега. Хващам се за левия му лакет - като за спасителна опора и започвам да му изразявам душевните си вълнения.

А той се усмихва: „Ето, драгий, там е работата, разбираш ли ме, хубавичко слушай: тъкмо четящата публика никога не ни чува думата. Тя чете думите на оная имагинерна личност, която живее в душите ни - не, pardon, в телата ни - въпреки нашата воля и си измисля какво ли не.

Тези думи знае четящата публика, а съвсем не другите - ония, които реалната личност на писателя има да каже.

Затова е такова заглавието на вестника ни”.

Аз математика не разбирам.

И от реалности и имагинерности не се вълнувам. Мъчно ги проумявам. Но тука, навярно по интуиция, разбрах, че става дума за думата на человека - писател, който има нужда от хляб насущний и подметки.

- Но тиражът, - опитах се да се обясня пред стария колега.

А той пак се усмихна: „Е, да, драгий, но нашата единствена утеха е в това, че и когато искаме нещо, искаме го с аристократична небрежност. Може да не е практично, но е красиво и после…”

И после аз си тръгнах по „Раковска” и разни други улици, за да подиря малко аванс срещу бъдещите си хонорари.

——————————

в. „Дума на българските писатели”, бр. 6, 02.1939 г.