Продрум Димов

До това категорично заключение стигнах, след като отгърнах и последната страница на новата стихосбирка на Георги Константинов - „Скалисто сърце”, предложена ни от издателство „Хайни”. А този извод повелително налага и яростния език на стихотворението „Дори вселената да се повтори…”.

„Понякога, дори и в самота,
аз гласно споря с мойто лудо време:
че дава път на подлостта и алчността,
че позволява бедни духом люде
съдбата на Земята да държат:
с човешките съдби да търгуват
и със бензин пожари да гасят.”

Гневното настроение на тези нервни редове предопределя до голяма степен социално-психологическата атмосфера, която витае доминиращо и в новото му издание „Скалисто сърце”, която ни грабва с дълбоко искреното си чистосърдечно откровение.

Този обичаен за автора, пъстър донякъде в сюжетно-тематичен план сборник, се състои от четири основни цикъла: Жив до доказване на противното, Отзивчива тишина, Крехка защита и Съм.

Всичките взаимно допълват творческия замисъл на поета. Георги Константинов като творец и човек е брулен от добри и зли ветрове, понасял е заслужени признания и недобросъвестни огорчения, но е намирал физически и морални устои, за да отстоява себе си, благодарение на своя скалист характер, който му е помагал като несъкрушим вълнолом да посреща и се справя с яростните вълни на безразсъдството и неблагоразумието.

Именно такъв го виждаме като творческо амплоа и в безспорно емблематичното му „Скалисто сърце”.

Поетът е с изключително чувствителни сетива, които улавят и най-слабо осезаеми вибрации на днешния объркан разрушителен ден и резонират в аналитичната му творческа работилница, за да намерят своя нов живот сред стиховете на водещата ни социално-гражданска поезия.

Той упреква и своето безучастно безразличие, осъжда и своето безделие, като „Земята се върти”:

денят и мракът, ледът и огънят,
Доброто, пък и Злото,
се борят без почивен ден.” /”На седмия ден”/

И този негативен ход на времето едва ли не вбесява будната му гражданска съвест, която не може да понася властващата нравствена уродливост, погребваща сетните оцелели човешки добродетели, погазвани безпощадно от безнаказано ширещите се злини. И може би този безнадежден хаос го заставя да заяви:

„…не искам нищо повече на този свят:
парче сигурен хляб
и чаша истинска свобода,
ръка, протегната с обич към мен
и утринни погледи,
в които няма омраза.”
/„Жив до доказване на противното”/

Трудно е за честния човек да се сродява с лъжи, измами и неправди, които битуват в нашия окаян ден, раждащ живот със скалисто сърце, чуждо на светли пориви и мечти.

Лиричният герой се чувства измамен, напразно е „очаквал Гълфстриймът” да го отнесе отвъд хоризонта на човешкото щастие.

За жалост жестоко коварство го сграбчва безмилостно и се чувства „кораб, заседнал в скалистото сърце на деня - с изгубена котва и прекършени мечти…”.

Тези тъжни поетични откоси асоциативно ни пренасят в минорното настроение на стихотворението „Юноша” на певеца на „огнените гриви” от Кукуш, където младият човек се прощава с мечтите си за светло бъдеще и гасне окован във веригите на „златолуспест безжалостен гигант”.

Аналогично актуално звучене ни внушават стихотворенията „Среднощен размисъл”, „Библейски познато”, „Самонаричане”, „Жилав характер” и мн. др., които се явяват като една своеобразна сърцевина на произведението, отразяваща творческата и философска същност на поета.

В тази насока с не по-слаб гневен тон авторът ни прави съпричастни и на суровото си отрицание на връхлетялата ни морална низост и падение в стихотворението си „Моят миг”. Жаждата за доброта и обич е неудържима:

„А омразата е друго. Тя оставя
в миговете само
руини и тлен…
Ако в мен омраза надделява,
все едно, че аз не съм роден.”

Без да загърбва социално-гражданската тема, Георги Константинов нерядко навлиза и в територията на обичта и взаимното уважение, чиято нива понякога с хъс заорава с надарения си плуг. И този интерес е солидно аргументиран:

„ -Да, за любов пиша.
Защото тя е
в моя век съвсем дефицитна.
А пък усмивката ми сега е
моя единствена
крехка защита.” /„Крехка защита”/

Тези силно емоционални изблици никак не са случайни, защото още преди години колегата му Първан Стефанов нададе тревожен вой в стиховете си за промъкващата се опасна студенина в изстиващите човешки взаимоотношения.

А в наше време това неоценимо топло чувство все по-натрапчиво се поглъща и изпраща в миналото от безпардонните завист и ненавист. Това не може да не безпокои и големият поет от Плевен, който дружелюбно заявява:

„Навярно с дарба
своите вълнения изричам.
Но ще ми бъде нужна капка гениалност,
за да ви кажа с малко думи
колко ви обичам.”
/”Отзивчива тишина”/

В същото време поетът винаги е поставял на подобаващ пиедестал любовта към съпруга, деца и внуци, близки, приятели - нещо, което му дава криле за полет. Инак как толкова сърдечно би споделил:

„В двойната ни обич
съм разбрал чудесно,
че когато ме обичаш:
не само теб -
и себе си обичам аз. /”Двойна обич”/

Сродна добросърдечна емоционална обагреност витае благоуханно и в творбите му: „”Нощен дрегер”, „Отвъд разделите”, „Любовта като творба” и др. И неслучайно десетки негови стихотворения са облечени в музикални одежди, и вече десетилетия наред звучат по концертните ни подиуми.

В немалко произведения просветва никога неугасваща и обичта му към природата, родния край, към който ни връща носталгично с все още живите народни традиционни празници, събори, тържества и други местни весели преживявания - крепители на българщината.

Този своеобразен магнетизъм към родното място никога те секва дори и при птиците, които намират сили да се сродяват даже и с най-суровите набези на времето:

„Май само тук врабците
хвърчат във кръг
и кацат на сланата смело -
решили пак
да не напускат
родното си село.” /”Слана”/

Чувствителното му перо не престава, обаче, да понася болезнено обезчовечаването на днешното ни жестоко време.

Обществото ни постоянно се разяжда от необуздаема студенина и нравствена деградация, изяждащи и последните все още оцеляващи състрадания и съчувствия. И това съвсем основателно предизвиква гневния глас на поета:

„Имаме всякакви
важни шефове,
сипят ни думи - пълна програма.
Вред кабинети шумолят от рушвети…
В селото - плач за Сияна…
И колко други невинни ги няма!” /”Сияна”/

Поведението на този забележителен творец на нашето време много ми напомня великия Ботев, който заявява, че „тежко се живее между глупци неразбрани”.

Затова безотказно, твърдо се бори за нравствената чистота, която безцеремонно замърсява настървено днешното псевдохуманно време. Авторът се прекланя пред честния човек, който:

„Не крие в думите
собствени цели.
Дори да загуби -
светът да спечели.”
/”Да срещнеш такъв човек”/

Именно тази задушаваща здравия разум атмосфера принуждава Георги Константинов да атакува социалните и нравствени неправди в поредица от остри сатирични творби в много от досегашните си издания.

И чашата на напиращото негодувание изглежда прелива в стихотворението му „Другата гениалност”:

„Съглеждаш на екрана
гениален нашенски кариерист,
готов да размени /с лична печалба/
скъпото наше нещо
срещу чуждо нищо…”

Коментарът е излишен. За съжаление, това е позорно поведение от жалкото ни унизително съвремие.

Такава напрегната и гореща мерена реч може да плоди само честното и талантливо перо на доблестен съзидател на съвременната ни социално-гражданска художествена книжнина.

И макар и извървял дълъг път, поетът все още живее с мисълта, че има още какво да ни каже. И може би това го заставя да изповядва:

„…Докато търся смисъла
на дългия живот
и още съм изправен сред Всемира -
ала, несвършил всичко важно
под моя небосвод -
не виждам смисъл да умирам.” / “Смисъл” /

Това е Георги Константинов.

2 март 2026 г.