Стоян Коледаров

Кой е Пушкин?

Сам той се е характеризирал така: „Кълна се в честта си, че за нищо на света не бих пожелал да променя своята родина, нито да имам друга история, освен тая на нашите прадеди, каквато Бог ни е дал”.

„До Пушкина, - казва В. Г. Белински, - руската поезия не беше нищо повече освен умна и възприемчива ученичка на европейската муза и затова всичките произведения на руската поезия до него приличаха повече на етюди и копия, отколкото на свободни произведения на самобитно вдъхновение. Но с Пушкина руската поезия от покорна ученичка се яви като даровит майстор”.

Гогол пък казва: „Пушкин е явление извънредно и, може би, единствено на руския дух”.

Ала най-добре Пушкин е характеризиран пак от Ф. М. Достоевски в произнесената от него на 8 юний 1880 год. вдъхновена реч, за която се спомена в миналата статия, и ще се види как великият руски поет е изразил своя народ.

„Пушкин пръв отбелязва самата същина на руския народ, - казва Ф. Достоевски. - Той пръв угади типа на положителната и с безспорна красота рускиня: също и редица прекрасни руски типове, които намери у руския народ. Главната красота на тия типове е в тяхната правда, правда безспорна и чувствителна.

Те стоят като изваяни и поставени пред нас вече навеки в своята смирена и величава красота, като свидетелство за оня мощен дух на народния живот, който може да даде образи на такава неоспорима правда. Всъде у Пушкин се вижда вярата в руския народ, вяра в неговата духовна мощ, а щом има вяра, значи, ще има и надежда, велика надежда за русина.

В надеждата на славата и доброто
гледам аз напред без страх -

е казал самият поет по друг повод, но тия му думи може да се кажат за цялата негова творческа дейност. И никога друг руски писател, нито преди, нито подир него, не се е присъединявал тъй задушевно и родствено със своя народ като Пушкина.

О, ние имаме мнозина познавачи на нашия народ между писателите, които тъй талантливо, тъй вярно и тъй любовно пишат за народа, а всъщност един или най-много двама между неговите по- сетнешни последователи, обаче и те пишат за народа като „господари”, които започват както трябва, па току отведнъж изпуснат нещо високомерно, нещо от друг живот и свят, нещо с което желаят да издигнат народа до себе си и да го ощастливят с това издигане.

А пък у Пушкина има нещо, което сродява с народа, което достига до умиление.

Много съкровища на изкуството и художественото пророчество е оставил великият поет за ръководство на бъдните художници и работници над същата нива. Положително може да се каже, че ако нямаше Пушкина - не щеше да има и след него таланти.

Или пък не щяха да се проявят с такава сила и с такава ясност, въпреки техните велики дарби. Ала не е работата само в поезията: ако не беше Пушкин - не би се определила с такава непоколебима сила нашата вяра в нашата руска самостоятелност, нашата съзнателна вече сега надежда в народните ни сили, а сетне и вярата в бъдещето самостоятелно значение в семейството на европейските народи.

В края на живота на Пушкина, па и след смъртта му се появиха произведения, в които предимно засияват идеи всемирни, в които са се отразили поетически образи на други народи и са се въплътили техните гении.

И в тоя период на своята дейност Пушкин представлява нещо чудесно, нечувано и невиждано преди него нийде и у никого.

Наистина, в европейските литератури е имало художествени гении от грамадна величина - Шекспировци, Сервантесовци, Шилеровци, но посочете поне един от тия велики гении, който да обладава такава способност за всемирна отзивчивост, както Пушкин.

Именно тая способност, най-главната способност на нашата нация, той споделя с нашия народ и с това той става народен поет. Най-великите европейски поети никога не са могли да въплътят в себе си с такава сила гения на един чужд, съседен, може би, с него народ, неговия дух, всичката затаена дълбочина на тоя дух и всичката тъга на неговото призвание, както това можеше да прояви Пушкин.

Наопаки, обръщайки се към чуждите народности, европейските поети най-често ги превъплътяват със своята националност и ги разбират по своему”.

Тук Достоевски изброява тия Пушкинови произведения и продължава:

„Аз положително твърдя, че няма друг поет с такава всемирна отзивчивост като Пушкина. И не е тук въпроса само в отзивчивостта, а в изумителната нейна дълбочина, в превъплъщаването на своя дух в духа на чуждите народи, превъплъщаване почти съвършено, а за туй и чудесно, тъй като нийде и у никой поет на света такова явление не се е повторило.

То е само с Пушкина, в тоя смисъл повтарям, то е явление невиждано и нечувано, а по нашенски и пророческо, защото… именно тук, се е изразила най-вече неговата национална руска сила, изразила се е народността на неговата поезия, народността в по-нататъшното си развитие, народността на вашето бъдеще, което се крие вече в настоящето, и се е изразила пророчески.

Станал напълно народен поет, Пушкин веднага, щом се докосва до силата народна и предчувствува великото бъдещо назначение на тая сила. Тук той е отгадател, тук той е пророк”.

След това Достоевски изтъква ползата и значението за Русия на реформата на Петра Велики, и добавя:

„Тогава ние отведнъж се устремихме към най-жизненото възсъединение, към единение всечовешко! Невраждебно, а дружеско.

С пълна любов приехме в нашата душа чуждите нации, всички из едно, без да правим преимуществени племенни различия, като инстинктивно и веднага изказахме нашата готовност и наклонност към всеобщочовешко съединение с всичките племена на великия арийски род.

Да, назначението на русина е безспорно всеевропейско и всемирно. Да станеш истински русин, напълно русин може и значи само (най-накрай, подчертайте това) да станеш брат на всички хора, всечовек, ако щете. О, всичкото ни славянофилство и западничество е само велико недоразумение у нас, макар исторически да е необходимо.

За истинския русин Европа и съдбата на цялото велико арийско племе са еднакво мили, както и самата Русия, защото Русия през последните два века, чрез своята политика, е служила само на Европа, и то може би повече, отколкото на самата себе. Не мисля, че това се е вършило от неумението на нашите политици.

О, народите европейски не знаят дори колко ни са драги! И последствие, аз вярвам това, ние т. е, не ние, а бъдещите руси, ще разберат всички до един, че да станеш истински русин, ще значи - да се стремиш да внесеш примирение в европейските противоречия, да посочиш изхода на европейската тъга в своята руска душа, всечовечна и всесъединяваща, да поместиш в нея с братска любов всички наши братя, най-накрай, може би, и да изречеш окончателното Слово на великата, общата хармония, евангелски закон!

Знам, много добре знам, че думите ми могат да се видят възторжени, преувеличени и фантастични. Макар че аз не се разкайвам, че съм ги казал. И аз не ги казвам заради икономическа слава или пък за слава на меча или науката.

Аз ги казвам само за братството на хората, и че за всемирното, за всечовешки-братското единение руското сърце може би най-вече е предназначено; аз виждам неговите следи в нашата история, в нашите даровити хора, в художествения гений на Пушкина, чиято всемирност и всечовечност можем да посочим. Той може да вмести чуждите души в своята душа.

В изкуството, поне в художественото творчество, той прояви тая всемирност на стремежите на руския дух неоспоримо, а в туй има вече велико указание. Ако нашата мисъл е фантазия, то с Пушкина има на какво тая фантазия да се основе.

Ако той бе живял по-дълго, може би, щеше да яви безсмъртните и велики образи на руската душа, вече ясни за нашите европейски братя, щеше да ги привлече към нас много повече и по-близко отсега, може би щеше да успее да им разясни всичката правда на нашите стремежи, и те биха ни повече разбрали отколкото сега, щяха да на предугаждат, щяха да не ни гледат тъй недоверчиво и отвисоко, както сега ни гледат.

Ако бе живял по дълго Пушкин, то и между нас бихме имали по-малко недоразумения и спорове, отколкото ги виждаме сега.

Но Бог отсъдил иначе, Пушкин умря в пълния разцвет на силите си и безспорно отнесе в гроба велика тайна. И ето сега ние без него отгатваме тая тайна”.

——————————

в. „Летопис”, г. 2, бр. 12, 23.12. 1933 г.