Луи Депре

превод: Cтоян Коледаров

I.
Наистина ли той умря? Нима можа да умре тоя навъсен и суров човек?… Как го викаха? Не е ли все едно?

Никой не вярваше тая новина. Всекиму трябваше да се повтаря. Защо? Целият си живот прекарваме в едно: научаваме за смъртта на някого или виждаме как умира тоя или оня, и пак не искаме да вярваме…

Във всеки случай за тогова няма никой да каже - в подкрепа на своето недоумение - че напоследък го е срещнал на улицата или се е разговарял.

Това не може да бъде. Той никак не излазяше от къщи, а печално стоеше в креслото, връз което умираше от три недели насам, без да скрива болестта си и без да бъде в състояние да я надвие.

Тоя здрав и силен човек умря не изведнъж, а бавно изнемогващ и губещ всеки ден част от своите стоманени мишци и яки кости. През тия три седмици той не говори с никого.

Пазещ тайнствено, студено мълчание, той очакваше - неизвестно какво. Очите му бяха широко отворени и впити в една точка.

Той сякаш бе очарован от тая неподвижност на очакването, което предателски подкопаваше неговото херкулесово здраве, свикнал неуморимо да работи на полето, да сече дърва, да укротява коне.

Той бе прочут със своята решителност, и митнишките стражари и пазачи не можаха да сторят нищо на неукротимия контрабандист. За другите му подвизи - по-невинни - може и да не се говори.

Сега е ясно защо не вярваха, че той е умрял. Той биде заобиколен - като ореол - с всеобщо мнение, че нищо не може да противостои на волята му: той вършеше винаги това, което искаше.

Има признати мирови владетели - на троновете, начело на армиите, на висотите литературни.

Но председателят на републиката се страхува от своя избирател - някакъв аптекар; съдбата на главнокомандуващия зависи от изхода на сражението; славолюбивият поет трепери при прочитване на някой вестник.

Но у тъмните граждани или селяни, въоръжени с мускулест юмрук и безстрашие аз съм наблюдавал с нищо непомрачавано щастие на господство, безгранична свобода на действие, увереност, че на тях им няма никакви пречки, няма това що при други условия предизвиква завист, подигравки и свързва ръцете и краката.

Това са истински владетели. Но и те умират.

II.
А тя го преживя, с неговата атиловска снага, - него, султана на всички селски хубавици ; преживя го тя - бледна и обезличена жена, трошлива восъчна свещ, чийто пламък много години се колеба под дъха на страха; преживя го тя - бедна душа, тип на ония жени, за които е пословицата, че „не могат да държат слугини”.

Обаче, тя имаше слугиня, която никой не бе видял, но за която казваха, че обърнала тоя железен човек. Дори обвиняваха стопанката в низост, задето я търпяла…

Ах, ако знаеха! Но никой нищо не знаеше… И затуй продължаваха тъй да думат.

III.
Вече нямаше съмнение. Дори и тия, които не отиваха в къщата, бяха уверени, че там обитава смъртта. Всички видяха препускащия екипаж със сина на покойния. Макар той да не бе сваден с баща си, но отношенията им бяха вече скъсани.

Той живееше на юг. Бащиният дом му стана тежък, защото майка му бе подлагана на оскърбления, а той не беше в сила да я защити. Пък имаше и други причини за неговото отдалечаване от семейството.

Разбира се, това бе синът. Телеграмата го стигна на италианската граница. Той измина триста километра, без да спира и пак закъсня.

Дойде вече като глава на семейство, но с душа изпълнена с гняв и състрадание.

Без да предизвести, той коленичи и се помоли пред ковчега, и тутакси се упъти за стаята, дето трябваше да се намира майка му.

В скромна гостна, каквито напреж можеше да се видят у богатите хора в провинцията - преди господството на разкошните мебели в наше време дори и у бедните - седеше някакъв призрак пред горящата камина връз стол, увит в черна влакнеста тъкан.

Жената бе в траур; сдиплената рокля обвиваше нейната тънка фигура, и нейното бледо - като утринна мъгла - лице сочеше още бяло. С прозрачните си ръце тя отстраняваше чинийката с наполовин наляна чаша, що й подаваше друга жена, кротко приведена под бремето на мечтата, грациозна и прекрасна като самата добрина.

Тя сложи чашата на масата, напусна стаята и погледна влезлия. Той не отговори на нейния поклон, а само метна високомерен и сърдит поглед. Сетне целуна майка си, потресена от тази зла сцена.

- Бъдете спокойна, мамо, утре аз ще ви освободя от тази…

- Както искаш, - отвърна майката на сина си, вкаменен от нейния тон, - както искаш, но само с признателното и с всичката нежност на моето болно сърце, което тя може да облекчи. Аз навикнах да бъда господарка и да имам своя воля. Но изпращайки тая … - както ти се изразяваш… кажи й от моя страна, че тя бе моя ангел-хранител; че благодарение ней аз почувствувах милосърдието божие, и че ако тя не беше - ти не щеше да ме видиш вече!

Тя млъкна и не продума повече ни дума. Синът взе назад своята закана и, след изкарване погребалната церемония, почина си се завърна там, отдето дойде.

IV.
Едно време жената на тоя, който току-що умря, се отправи в манастира Бдон-сюр-мер за едно сираче, което й препоръча игуменката. Щом видя тая изящна и благородна красота, тя почна да се колебае: ней й се стори опасна.

Игуменката прочете това в душата й и рече :

- Аз ви я поверявам и съм спокойна. Момичето реши да принадлежи нам, но засега ние се отказваме да приемем нейния обет. - Нека първом тя изпита своето призвание вън от нашите стени.

Същият ден задухът сполетя бедната жена и тя се принуди да нощува в хотела, дето грижите, гласът, дори само присъствието на сирачето оздравиха болната.

Страхът да загуби такава пазачка надви всичко друго. Едната душа и другата се сближиха - тая безпомощна жена и тая фея.

Когато влезе в къщата, чийто господар не познаваше, тя - колкото и дълбока да бе нейната душевна чистота - пак забеляза своето очарователно влияние над него!

Отначало той биде учуден, но скоро се съвзе и почна да се защитава от очарованието, като я нападаше със своята обикновена грубост и се се стремеше да я подчини.

Всичко употреби,… но нищо не сполучваше, и непреодолимата свенливост на красавицата обезоръжаваше все повече и повече тоя човек, изяждан от треската на страстта.

За пръв път той почувствува, че има нещо, което стои вън от неговата воля. Той се озова в някакъв нов, незнаен нему свят. Започна се нравственото падение - като предвестник на края. Когато той изливаше своя гняв връз своята обикновена жертва - жена си, другата казваше:

- Ако обичате, сърдете се мене; аз ще видя дали съм права, но ужас ми е да видя госпожата да плаче, и аз ще си ида.

Тогава той почна да се сдържа. Страшно бе да не вижда повече това пленително създание, което първо запали неговия мозък, макар той да нямаше дори и надеждата да се докосне някога до нейната ръка!

За него тая мома бе вселената, и помръдването на нейните устни бе за него заповед.

Чувството за пръв път проникна в тая грамада месо и я разруши; решителният дивак погина под обаянието на красотата.

Тоя полуразбойник, полудворянин, безнравствен и безсрамен беше единственият човек умрял от любов!

Поне аз не зная друг.

——————————

сп. „Българска сбирка”, бр. 3, 03.1914 г.