ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ - „ДА СЕ ЗАВЪРНЕШ…”
Стихотворението на Димчо Дебелянов „Да се завърнеш в бащината къща” е може би най-прочувствената българска елегия за изконния човешки блян по родното, по отминалото детство, по семейната атмосфера, когато всичко страшно е изглеждало измислено или много, много далечно.
Използвайки един познат още от Възраждането мотив - този за завръщането, поетът от Копривщица го обогатява с конотациите на модерното светоусещане, което умее да извежда регионалното до универсално човешкото.
Обръщението „ти” формализира един характерен за нас способ, чрез който сюжетираме някакво необикновено изживяване или нещо трудно постижимо, като същевременно визираме себе си по един по-образен начин.
Двете осемстишни строфи проследяват едно мислено (или мечтано) завръщане в „бащината къща” по време на свечеряване - една тъжна аналогия с края на житейския път.
Словосъчетанията „плахи стъпки” и „радост плаха” характеризират и предполагат различни съждения относно емоционалните състояния на сина и майката.
Времето на раздялата е оставило вероятния си отпечатък върху двамата, които пристъпват един към друг с радост, но и с предчувствието за непредвидими промени.
Прегръдката между тях е класическа сцена от световната култура, концентрирала в себе си философски обобщения за извора на живота, за неизменното връщане (мислено или реално) към него, за неизбежната драма при тази среща.
Припознал стаята си от миналото като „пристан и заслона”, лирическият човек на Дебелянов открива в нея своя житейски завършек и онази, позната му още от детството, егида пред заплахите на реалността.
Признанието „мойто слънце своя път измина” има реквиемно обобщение, непатетично-смирено откровение на пределно изчерпан (във всяко отношение) човек.
Многоточието е не само графичен знак за неизреченост, но и емоционално опомняне-отрезвяване (подобно на Ботевото „Пък тогаз…майко, прощавай….”), което рязко и болезнено разграничава блян-действителност:
О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!
Ти-формата, която много по-разбираемо и интимно ни е приближила към вътрешния свят на лирическия герой, отстъпва място на неутралната форма, която дистанцира изповедното изживяване от обективно-суровата позиция на актуалния лирически говорител.
Двата стиха сриват бляна и ни отправят към настоящето - но то е толкова безутешно, че не си заслужава да бъде споменато.
Изразите „скрити вопли” и „печален странник” са емблематични за сиротата и скръбната самотност на лирическия герой, чийто логичен прототип се явява самият поет.
Тази „диалогично-монологична форма” (Никола Георгиев) характеризира (дори без да го съзнаваме напълно) всеки наш порив-блян-мечта-спомен към и за онова сакрално пространство, станало устойчив символ на дом и родина.
