Николас Гилен

превод: Жак Битев

Четях си полегнал в неделя
сред утрина мека.
Стоя си спокоен в леглото
с възглавница малка,
със чиста и светла покривка.
А дишах доскоро със зорко око
до камъни мръсни,
опръскани с кал и със кръв.
И жаден, изморен стоях
с индийци мълчаливи,
които тук знаят,
с войници, които тук знаят,
и с хора, които дърдорят
и всичко тук знаят,
с работници, селяни,
които тук всичко знаят.
И свършвам прочитането,
очите ми втренчено гледат
към волния вятър.
И книгата кара ме
отново ръцете ми да пламнат,
Отново разлиствам я жадно,
разгаря сърцето ми,
и всичко във мене гори.
И чувам последните думи -
те идат от черната дупка голяма.
Долитнал е глас
от Инти, Паблито, Ел Чино, Ансело.
И чува се глас на обсада,
как вражеско радио
се мъчи да лъже.
И виждам луната малка
дарила отново светлина
на хората негаснещи в борбата,
що пламнала наблизо
край тучния Пукара,
край тъмния Игерес.
И после,
отново мълчание дълго.
Дочетох последните страници
на мойта любима книга.
И скоро ще пламне зората.
Ще свърши и боя последен.
И съмна.