БИБЛИОМАНИЯ
Из книгата „Добри думи” (2013)
БИБЛИОМАНИЯ
Аз не държа
на моята библиотека.
Най-ценната си книга аз ще дам
на всеки просяк,
на професор всеки.
И книгите по своята пътека
ще тръгнат.
Ще се върнат ли?
Не знам.
И оредяват плътните редици.
И дупките пак зеят тук и там.
Те отлетяха - вестоносци-птици,
на моята душа те са частици.
Те тръгнаха на бой като войници.
Ще оцелеят ли?
Ще паднат ли?
Не знам!
Но знам,
че те са нежни и могъщи.
Докоснали
ръждивите сърца,
понякога все пак
те се завръщат,
сякаш се връщат
в бащината къща
след дълъг път
любимите деца.
ДОН КИХОТ
Аз знам,
че няма да оправя този свят.
И върху Злото
няма да наложа вето.
И нека раните ми
като залеза кървят,
пътувам аз,
пътувам аз към изгрева
през вековете.
Аз знам,
аз точно знам -
на този свят съм сам.
Но мойта самота
е мойта свобода.
Приятели, къде сте?
Единият ми брат
от коня рухна със сърдечна криза,
а другият смени доспехите
с халат,
а третият от кръчма не излиза.
А имаше един, най-благият на вид -
той пееше за слънцето,
за розите и птиците.
А стана изведнъж йезуит -
на кладата изпраща еретиците.
Но с мен е Санчо Панса,
неверният другар,
и образът на мойта Дулцинея.
Знам, че лекомислена е,
но притежава чар,
и всичките ми подвизи
са все заради нея!
Аз бих избрал спокойния живот -
ядеш и спиш, разгръщаш
книжните корици…
Но някой трябва да е Дон Кихот.
Това ми е професията - рицар.
ОПОЗИЦИЯ
Безумство храбрых … вот мудрость жизни!
М. Горький, “Песня о Соколе”
В епохата на общото безумие
налага се да сме благоразумни.
Да сме грижовни, като тихи луди,
един към друг, а и към други люде.
В епохата на грубост и небрежност
ще бъдем пълни със любов и нежност.
Когато всички ще ридаят пияни,
ще бъдем ясни, трезви и засмени.
Когато властват демоните бесни,
ще се превърнем в ангели небесни.
Когато всички покрай нас се мразят,
ще изживяваме любовните екстази!
Със погледа - напред! Главата - горе!
Но щом наоколо толкова много хора
пропадат, и мизерстват, и страдат,
не можем ние да живеем с радост…
НА ПОХОД
- Само Господ ни е началник.
Разпръсна се стройният строй.
Как ли ще различаваме
кой е чужд, кой е свой?
Кой си ти? Ангел небесен?
Изпадналият херувим?
С теб над черната бездна
към синия свод вървим.
- Върви! Надолу не гледай
и не поглеждай назад!
Аз постоянно те следвам,
твоят приятел и брат.
Няма да търсим злато
сред тези сиви скали.
Ще стигнем до Светлината
само се помоли!
- Но братко, от черния гребен,
който над нас стърчи,
кой ли, кой ли ни дебне
с жълтите си очи?…
МОЯТ АНГЕЛ
На Н. В.
Аз бях окован като в пранги
от смъртна тъга и от страх,
когато дойде Моят Ангел -
и като по чудо - прозрях!
Но казах: “Приятелю, късно е!
След толкова болка и срам
не мога аз пак да възкръсна!”
А моят приятел голям
оковите тежки разкъса,
посочи далечния Храм…
И рече: “Макар че си тъжен
и болен, но пътя си виж!
Ти въпреки всичко си длъжен
да вярваш и да вървиш!
Душата си без да продаваш,
без някого да предадеш,
ти имаш все още да даваш,
ти знаеш, какво да дадеш!”
…Вървя аз и зиме, и лете,
напреко по стръмния път
след лекия шум на крилете,
които към Храма зоват.
Щом падна, провиквам се: “Стига!
Дотук съм! Сърцето кърви!”
…Крилете за миг ме повдигат,
и Ангелът шепне: “Върви!”
ПОЗИТИВИЗЪМ
…Я еще не хочу умирать!
Осип Мандельштам, “Петербург”
Все още има на кого да се обадя.
Все още има при кого и да отида.
Не търсех от живота си награди.
С какво заслужих хули и обиди?
Все още има със кого да се посмея,
все още има със кого и да поплача.
Все още има за кого да пея -
да замълчиш това какво ще значи?
А в чашата остана глътка вино,
в кутията - дори две-три цигари…
Да, прекалено много време мина.
Къде сте вие, старите другари?
Аз все ви търся, но не ви намирам!
Но може би най-после ще успея…
Все още има за какво да се умира.
Все още има за какво да се живее.
БРАК
…Я пью за разоренный дом,
За злую жизнь мою…
…За то, что мир жесток и груб,
За то, что Бог не спас!
Анна Ахматова, “Последний тост”
Изсипват се нещастията накуп.
Заплахата надвисва неизбежно.
Ти си изнервена. Аз съм пиян и груб.
Кошмарна сцена! Колко бяхме нежни!
Ще се затворим пак във онзи клуб
на радостта - но тя е центробежна!
Градът е станал прекалено груб.
Нима очакваше, че той ще бъде нежен?
Но ще повдигнем любовта на куб,
ще минем през межди и през премеждия.
Светът наистина е безнадеждно груб.
И затова ще сме безкрайно нежни!
РУСКА ТЕЛЕВИЗИЯ
…И мир опять качнулся влево,
качнувшись вправо…
Иосиф Бродский
Летят листата. Сменят се сезоните.
По телевизията - вечният Кобзон!
Над нас пак зеят дупките озонови,
пред нас мъглявият и тежък хоризонт.
Какво се случи със Великата империя?
Какво се случва с нас и с този свят?
Какви ли отговори още ще намерим?
Какви въпроси ще се появят?
И как ще изразим неизразимото?
Страстта - в сърцето, по стъклата - скреж?
Но късно е. Защото идва зимата,
и ме тревожи пак, като сърбеж,
как ще изкара тази бабичка, комшийката,
сезона нов? (осемдесетия поред!)
Тя ме почерпи със кафе и курабийки.
Аз й донесох Виктори-пакет.
В МЪГЛАТА
Каква мъгла се спусна над града!
И ние с теб се лутаме във нея.
За нас това е истинска беда -
ще се разминем с теб - без обяснения.
Тя няма да се вдигне яко дим -
като завеса между нас двамина.
И ние уж един към друг вървим,
но за пореден път ще се разминем.
И в този град мъглив, и в този свят,
от перманентен земетръс разтърсван,
един към друг човеците вървят
като слепци самотни. И се търсят.
КЪМ Х
Ти се усмихваш. Аз съм тъжен.
Аз бавно тлея. Ти - блестиш.
Аз по леда едвам се движа.
А ти към пламъка летиш.
Ти си - в подем! Аз съм - в упадък…
Дано да бъде все така!
Но ако пак случайно паднеш,
кой ще ти подаде ръка?
АПОКАЛИПСИС СЕГА
Какво ли става с нас и с този свят?
Освен омразата тук нищо друго няма.
Спи разумът. Топовете гърмят.
Мълчат звездите. Слънцето е нямо.
Отново брат е срещу своя брат,
забравил за пътеката към Храма.
И няма път напред или назад,
остава ни една Надежда само,
че Истината пак ще проличи,
ще светне, ще събуди угризения,
че музиката пак ще зазвучи,
и ние ще застинем, поразени.
И ще огреят слънчеви лъчи
сърцата ни, от злоба поразени…
ГРАДЪТ
Сякаш стара разкъсана дреха -
този град, пълен с мрачни тълпи.
Няма живо лице. Даже ехото
от далечните спомени спи.
И бушуват сражения дневни -
ние крачим по минно поле.
И големите падат, и дребните.
Няма ангели. Няма криле.
И по улиците зловещи
всеки носи и болка, и срам.
И една по една гаснат свещите,
и затворен е Божият Храм.
Някой може би ще оцелее
сред безмилостните игри.
Но душата му само ще тлее,
няма повече тя да гори.
В този град е прокълнато всичко -
веселби и съдби, и борби.
Но - кой знае? - една-две свещички
ще горят между нас може би…
ИГРА НА КАРТИ
Аз със Съдбата си играя пак на карти.
Залагам себе си. Какъв ти там хазарт!
Декември е. Какво приятно парти!
Ще доживея ли до месец март?
Но как ли пак да надхитря Съдбата?
To be, or not to be - велик въпрос!
Безмилостно жестока е борбата,
но пазя аз последния си коз!
И всички малки тайни на играта
аз по-добре от азбуката знам.
Победата тежи два-три карата,
но на чия, но на чия везна?
Противникът е много, много умен.
И хитър той е. И не го е страх.
А и мошеник! Без излишни думи
ще те направи той на пух и прах!
В кой век живея? И в коя държава?
С кого? Не зная вече аз, уви!
Най-важното - играта продължава,
но чудя се, защо не ми върви.
Късмета си аз пак за помощ викам,
и ето че късметът ми дойде!
…Къде ли ходи мойта Дама Пика
и накъде ли ще ме заведе?…
ПРОЛОГ КЪМ ПИЕСА
Приятели, добре дошли!
И сигурно сте прави.
Интересуват ви, нали,
културните прояви?
Ще ви посрещнем с хляб и сол,
но ще ви кажем само:
мероприятията - бол!
Културата… я няма!
Културата е на легло,
лежи с температура.
Да викаме ли НЛО
за болната култура?
Различни духат ветрове
през времената бурни.
Защо ли стават зверове
все хора уж културни?
Тук всеки може би от нас
ще трябва да попита
самия себе си с тих глас,
поне да се опита:
“Макар че нашият живот
е бурен като бурен,
защо ли аз да ставам скот,
щом съм човек културен?”
