Георги К. Спасов

През 50-те години на миналия век наши сънародници, емигранти в Австралия, пишат до Комитета за българите в чужбина писмо, в което молят да им изпратят допълнителни бройки от книгата на Димитър Талев „Железният светилник”(1952 г.), защото тези, с които разполагали, били вече повредени от…сълзите им.

И днес близо два и половина милиона българи по света носят в душите си болезнените спомени-белези от своя роден край; и днес те продължават да не късат нишките с роднини и приятели - та дори това да е по „скайп”, където сълзите не могат да бъдат скрити.

Димитър Талев е роден на 1 септември 1898 г. в гр. Прилеп. „При население 14 000 души почти половината беха турци” - казва писателят в анкетата на Ганка Найденова-Стоилова „При Димитър Талев”.

Баща му, Тале Палисламов, е майстор-железар. (Прилепчани наричали придошлите в града селяни „Паликупа”, „Палислама”). Малкият Димитър не обичал да чете.

Във второ отделение сричал и учителят му Йордан Ацев кипнал и му ударил плесница. После го поканил в училищната библиотека и му дал книжле за четене…

„И мога да кажа - усмихва се Талев, - че тая плесница ме направи писател”. Ето защо нямаме силни съвременни писатели - просто защото не са ги шамаросвали.

В статията си „Историята е паметта на народите” Димитър Талев пише:

„Историята е паметта на народите. Без памет човек не би могъл да намери дори вратата на собствения си дом; в съзнанието, в мисълта му не би имало никаква следа от това, което е вече минало…Но историята, отминалият живот на народа не принадлежат изцяло и безвъзвратно само на изминалото вече време. Връзката между вчера и днес е винаги жива. Човешкият живот е непрекъсващ поток, в него има закономерна последователност и много от съвременните проблеми идат от миналото или водят началото си от миналото.” (1958 г.)

Първото изречение на Талевия роман „Железният светилник” е: „Едва-що бе преминала голямата чума в лето 1833, която лежа дълго, като тъмна, отровна мъгла над цялата страна”.

В края на романа Рафе Клинче е изработил иконостаса на българската църква, изваял е на него и образа на любимата си Катерина Глаушева и е оставил надписа: „Преспа градъ. м. декемврiа лето госп.1864″ - тоест повествованието обхваща период от 31 години!

Резбарят се изповядва пред Стойна, приятелката на Катерина: „Птичките пеят, зреят гроздовете…Душата ми е в това дърво…Виждаш ли, погледни! По това ще ни познаят людете некога, ще ни знаят…”

По ТОВА!…Едно иносказателно перифразиране на сентенцията: „Животът е кратък, изкуството - вечно!”. А онези, милионите човешки същества, живели векове преди нас и умрели, без да оставят след себе си ИЗКУСТВО?

Които са работели почтено, честно, за да прехранват себе си и семействата си? Дори и надгробни плочи не са останали, и спомените са изчезнали…

Къде е Световната памет за тях? Защо тя ни оставя само имената на войнолюбци или диктатори, или творци, или просто „ВИП” - лица, които, щем не щем, запомняме, защото ни се натрапват - като Чичолина едно време, като Кардашиян в днешно време…

И все пак…Искрено вярвам, че Историята запаметява Истината, Красотата, Доброто.

И в този смисъл Иконостасът на Рафе Клинче е може би символно единение на материално и духовно, свято завещание, че създаденото от човека е еманация на неговата духовност.