Алина Литинска

превод: Татяна Любенова

АЗ РАЗТВОРИХ ДЛАН…

Аз разтворих длан - и заплуваха в пространството
ята от писма, като сняг, недокосващ земята,
аз разтворих длан - и да странства пое там
нечий живот по закона съдба-несъдба,
аз разтворих длан - и завърши детството,
което беше отдавна, което винаги беше,
аз разтворих длан - и заби се в сърцето
идеално заточено - „никога”.

В ръцете си нося объркани мерки,
децата без възраст са и безброй.
И опънати нишки от небе - до небе,
от земя - до земя, и от мен - до мен.

Или син, или брат, или внук, или свекър:
на диагонал са пликовете залепени.
Аз за празника си купувам бинокъл,
а за тези строфи още не е време.

——————————

ТУК ЧАША Е НА ЕЗЕРА ПРЕСЪХНАЛИ…

Тук чаша е на езера пресъхнали
и брегове в далечината пясъчни,
плещи на планини прегърбени,
под сиви слоеве отдавнашни.

Тук сбъркани са зима с лято,
без правила са цветовете,
тук нещо има, нещо няма,
и всичко заедно или отделно.

Това създавано е много време
с ръце непреднамерени:
палитра бащина пред мене -
с автопортрет още един.

——————————

ОСИРОТЯ БАЛКОНЪТ…

Осиротя балконът, опустя
и птиците поглеждат удивени,
те са роднини. Аз - какво? С ръце,
разтворини, пускам от себе си
любимите, и другите - не точно.
Вратите се отварят посред нощ
(за ветровете в моята квартира),
и аз мишена съм във странен тир,
където лесно е да съм на прицел
и не е нужно толкоз да се целят:
където да погледнеш - все десетки,
на криеница те играят с мене -
звуци-незвуци, изстрел-многоточие…
За тези, дето дъщеря и майка съм,
съм толкова далече.
Звън телефонен - пулсът на сърцето.
А аз - какво? Все за ръцете…

——————————

ПОД ТОПЪЛ ДЪЖД ПОДЛОЖИХ СИ ЛИЦЕТО…

Под топъл дъжд подложих си лицето.
Покой и благодат. И нищо по-прекрасно.
И сякаш ме обгрижват с пръстен крехък
прозрачни, светли, нежни капки.

Ни поглед лош, ни дума тайна,
не ще се вмъкнат като малки змейки.
Небето ни полива сякаш с лейка,
прибирайки от тишината данък.

Но не плашете на дъжда шума
и не чупете в тишината думите.
Мълчанието и дъжда са, за да срещна другите,
с които среща имам уговорена сега.

——————————

КОЛЕДНО ЦВЕТЕ…

Коледно цвете на прозореца ми
сякаш полудя.
Объркало сезоните, то цъфна в пролетта.
Но се оказа, че не то, а аз
съм полудяла,
объркала и дните, и сезоните,
през пролетта, а не през януари,
в душата си празнувах Коледа.

——————————

ГОВОРИХМЕ СИ…

Говорихме, сякаш люлеещи се на вълната,
играещи си с думите като вода с лъча.
Че се преструвахме - не бе в това играта,
а във това, че нямаше притворство там.

——————————

АЗ ВСЕКИ ДЕН ВЪРВЯ ПО АЛЕЯТА…

Аз всеки ден вървя по алеята,
покрай пустата пейка.

Веднъж на нея
двама се появиха,
а после пак - никой.

И сега, всеки ден, аз вървя по алеята,
покрай съвсем опустялата пейка.

——————————

СНЯГ ВЪРХУ ВЕЙКИТЕ…

На вейките лежи снега - благословение.
Цветята снежни - те са знак за приношение
към собствената белота и тишина.

Черешовите цветове бушуват в пролетта,
за миг в небето нощно те изглеждат
като рисунка неподвижна, скрежна.

Дърветата си спомниха за себе си в съня.

——————————

ПО НЕРАВНОСТИ СТЪПВАМ…

По неравности стъпвам - по дихание на Земята.
По безмълвни жестове - тихи хълмове.
Аз съм свързана с тях - чрез диханието ли,
или с вкус на трева нагарчащ по устните,
или с обща пътека - в Реалността път.
Измислицата къде е, къде Реалността -
няма как това аз да разбера.
Ще потъна в пожълтял от вятъра злак,
ще ми се привижда устие на река.

Всяка крачка - невидима крачка в нощта,
със самотен напев ще подкрепям.
Във ръцете си ключове стискам сега,
а в зениците - класец летен просветва.

——————————

НЕ МИ СЕ ПИШАТ СТРОФИ…

Не ми се пишат строфи за това,
че се събуждам в звуците на орган,
че зад небесни тънички стъкла,
маршрут чертаят птичите кервани;
не за това - че времето на двора
е разкроено от хиляда мълнии,
а на дърветата по вейки и кора
е затаено живото безмълвие;
и не за туй, че толкова лета
вселявам се в родителската кожа
и даже не за туй, че кожа няма,
не за това, за него - после.

Не за това, не за това…
А за това, че на ята отлитат птиците
и както всеки път, летят натам,
където трябва.

——————————

ПРОЗОРЕЦЪТ ОТСРЕЩА

Така ми провървя: в прозорецът отсреща
до утрото не гасне светлината
и някой там не спи, и някой броди,
и някой е започнал там игра
с безсъницата - хитра и злорада,
надничаща от ъгъла в тъмата.
Прозорецът отсреща - как му се радвам.
Сражава се с безсъница, тъй че мъглата
учтива рамчица да стане за карето -
потънало несетно във хазарта
(това аз виждала съм някога,
ала съвсем различно бе карето).
Усещам аз природата актьорска
на силуета зад прозореца играещ.
Пространството, обвеяно от детство,
ми заговори с друг език.
Напряга се акорд беззвучен
в театъра на непознати сенки
и светлина трепти във глъбина излъчена,
и тя сега актьор е също.
Прозорецът отсреща свети ярко -
вселенски пръв прозорец той е.
Изключих светлината - изведнъж догадка!
Прозорецът е само отражението мое.

Я РАЗЖАЛА ЛАДОНЬ…

Я разжала ладонь - и поплыли в пространстве
Стаи писем, как снег, не касаясь земли,
Я разжала ладонь - и отправилась в странствие
Чья-то жизнь по законам судьбы-несудьбы,
Я разжала ладонь - и закончилось детство,
То, что было давно, то, что было всегда,
Я разжала ладонь - закатилось под сердце
Идеально заточенное “никогда”.

У меня на руке перепутаны меры,
Мои дети без возраста и без числа.
И протянуты нити от неба - до неба
От земли - до земли, от меня - до меня.

То ли сын, то ли брат, то ли внук, то ли свекор:
Швы конвертов заклеены наискосок.
Я на праздник себе покупаю бинокль…
А для этой строки не пришел еще срок.

——————————

ЗДЕСЬ ЧАША ВЫСОХШИХ ОЗЕРЬ…

Здесь чаша высохших озер
И берега с песчаной далью,
Ссутуленные плечи гор
Под сединою слоя давним.

Здесь путаница зим и лет,
Здесь цвет без правил и без лести,
Здесь что-то есть, чего-то нет
Здесь все отдельно и все вместе.

То создавалось много лет
Непреднамеренной рукою:
Отца палитра предо мною -
Еще один автопортрет.

——————————

ОСИРОТЕЛО МЕСТО НА БАЛКОНЕ…

Осиротело место на балконе,
И птицы удивленно косят глазом,
Они родня уже. О чем я? О ладони,
что, разжимаясь, отпускает разом
И тех, кого люблю, и тех, кого не очень.
И двери приоткрылись среди ночи
(Раздолье сквознякам в моей квартире),
И я живу мишенью в странном тире,
Где попадают просто, без прицела,
И целиться не нужно, вот в чем дело:
Куда ни глянь - кругом одни десятки,
Но до сих пор со мной играют в прятки
Те звуки-незвуки и выстрел-многоточье…
Далёко те, кому и мать, и дочь я.
И зуммер - сердцебиенье телефонье.
О чем я? Все о том же. О ладони.

——————————

Я ТЕПЛОМУ ДОЖДЮ ПОДСТАВИЛА ЛИЦО…

Я теплому дождю подставила лицо.
Покой и благодать. И лучше не бывает.
И, кажется, меня оберегает
Прозрачных капель хрупкое кольцо.

Ни глаз дурной, ни слово-шепоток
Не проползут, как маленькие змейки,
И небо поливает нас из лейки,
Взимая молчаливости оброк.

Прошу вас, не спугните шум дождя,
Не разбивайте слова в тишине упругой.
Молчание и дождь, чтоб встретиться друг с другом,
Назначили свиданье у меня.

——————————

РОЖДЕСТВЕНСКИЙ ЦВЕТОК…

Рождественский цветок, что на моем окне,
сошел с ума.
Он, перепутав времена, зацвел весной.
А оказалось, что не он, а я
сошла с ума,
И, перепутав дни и времена,
весною, а не в январе
отпраздновала Рождество в душе.

——————————

МЫ ГОВОРИЛИ…

Мы говорили, будто на волнах качались,
Играя словом, как вода лучом.
Игра была не в том, что притворялись,
А в том, что не было притворства в том.

«Я каждый день хожу по аллее…»

Я каждый день хожу по аллее
Мимо пустой скамейки.

Однажды на ней
появились двое,
А потом
опять - никого.

И теперь каждый день я хожу по аллее
Мимо очень пустой скамейки.

——————————

НА ВЕТКАХ СНЕГ ЛЕЖИТ…

На ветках снег лежит немым благословеньем.
Цветы из снега - знак преподношенья
Своей же белизне и тишине.

Вишневый цвет, что буйствует весной
На небе ночи кажется на миг
Рисунком изморози неподвижным.

Деревья вспомнили себя во сне.

——————————

Я ХОЖУ ПО УХАБАМ…

Я хожу по ухабам - по вдохам Земли.
По безмолвию жестов - тихим пригоркам,
Я повязана с ними - дыханием ли,
Или вкусом травы на губах чуть прогорклым,
Или общей дорогой - дорогою в Быль.
Где здесь Быль, а где вымысел - не разберусь я.
Окунусь в пожелтевший от ветра ковыль,
А почудится мне родниковое устье.

Каждым шагом - невидимым шагом в ночи
Подкрепляю лишь всеодиночное пение.
У меня под руками остались ключи
И один колосок отпечатался в зрении.

——————————

НЕ ПИШУТСЯ МНЕ СТРОКИ…

Не пишутся мне строки лишь о том,
Что просыпаюсь в отзвуках органа,
Что на небе за тоненьким стеклом
Маршруты чертят птичьи караваны;
И не о том, что время на дворе
Накатывает тысячами молний,
А на ветвях деревьев и коре
Живое затаенное безмолвье;
И не о том, что всею суммой лет
Вселяюсь я в родительскую кожу,
И даже не о том, что кожи нет -
Я не о том пишу. Об этом - позже.

Я не о том, я не о том…
О том, что птицы улетают косяком.
Как раз туда летят, куда лететь им должно.

——————————

ОКНО НАПРОТИВ

Мне очень повезло: в окне напротив
Не гаснет свет до самого утра,
И кто-то там не спит, и кто-то бродит,
И с кем-то уж затеяна игра
Бессонницы - злорадной хитрой бабы,
Что косится из темного угла.
Окно напротив: как ему я рада.
Оно сражается с бессоньем, чтобы мгла
Учтиво стала рамой для квадрата -
Не вовремя затеянный азарт
(Я это уже видела когда-то,
Но это был совсем иной квадрат).
Я чувствую природу лицедейства
В движеньях силуэта за окном.
Пространство, вдруг овеянное детством,
Иным заговорило языком.
И напрягается аккорд беззвучий
В театре неопознанных теней
И свет играет в глубине излучин,
И он сегодня тоже лицедей.
Окно напротив нынче светит ярко,
Как во Вселенной первое окно.
Я выключила свет - и вдруг догадка:
Окно лишь отраженье моего.