Петко Тотев

Образуването на нормата и нейното разрушение никога не са процеси сами за себе си, сами в себе си. С безброй капиляри литературата е свързана с действителността, включително и с конюнктурата.

Свързана е и в случаите, когато оповестява пълната си иманентност, независимост, неангажираност.

Реално протичащи процеси моделират попътно или срещу течението норми, школи, направления - било под формата на престижни образци, било с епатиращи отрицания.

Природно довчера цъфтене на различни цветя в някои градини започва да попада в механиката на сглобяващи се пъзели.

Но и това състояние може да се погледне спокойно от висотата на устойчивия критерий.

Така или иначе, с различни мотивации или съвсем без тях, през последното столетие се натрупаха развалини на какви ли не норми. Хъсът срещу нормативността, несвободата, догматизма, предписанията непрекъснато засилваше нормативността.

Проектантството, следващото строителство, невъзможно без проект, се отлагаше и отлагаше. Като оправдание нека да се каже, че литературната норма не беше най-съблазнителният обект за атака. Прагматизмът направи основните си капиталовложения другаде.

Но и без да бъде приоритет, литературата гледа да не изостава много от основното течение на релативизма, обезценяващ всички ценности, от нихилизма, от голямото НЕ - край на норми и антинорми, тенденции и антитенденции.

Атакуването на нормите е толкова доминантно и поощрявано, че се появява и нещо като постмодернистичен превантивен акт, като застраховка да не би след хаоса да настъпи нещо друго.

Специалистите по възрожденска литература са облагодетелствани от самата си професия да имат по-пълен обзор върху нормата - не само като обект за атака, но и в светлините на непрекъснато създаващи се духовни субстанции.

Изразът „литературата през нормата (канона)” със своето през създава представа, че нещо се прекарва през иглени уши, през някаква стърга.

Такова е сега мисленето за нормата - напълно в стила на модернистичната традиция, много по-консервативна от всичко консервативно, защото не запазва, не консервира нищо за бъдещ градеж, за следваща норма, конструкция, парадигма.

Провокацията в израза „литературата през нормата (канона)”, разгърната върху материал от каквото и да било възраждане, започва тутакси да придобива възрожденски смисъл, т.е. влиза в двудели като нормосъздаване и норморазрушение, нови и стари многочлени.

Противоречиви и противоборстващи влияния и самобитности, направления, школи, вкусове в своето движение - „о, чудеса чудес”, както би възкликнал Иван Богоров - усъвършенстват литературния критерий.

Общият резултат от различни художествени практики, от теоретични полемики, схватки, дискусии, се оказва не само разрушителен, но и съзидателен!

Тази основна свойщина на всяко възраждане е резерв за бъдещето, след като ще бъдат уравновесени с нещо сега несъществуващо, по неизвестни сега норми нихилизмът и разрушителността.

Разрушението и съзиданието никога няма да изчезнат, но един ден те ще заемат нормалните си места в цикъла разрушение - съзидание.

Това е всъщност и първонормата: разрушение - съзидание неизбежно минава през изграждане - възраждане, през окончателния разпад и излитането от пепелта на птицата Феникс. Тази птица, между нас казано, е най-неподходящата за гриловете на нихилистите.

„Литературата през нормата (канона)” или „нормата през литературата” е винаги движение между две станции - едната не се взривява заради мотивите и мотивациите на другата.

Това двупосочно движение - от литературата към нормата и от нормата към литературата - в края на краищата запазва възрожденския критерий срещу нихилистичния, анархистичния смерч, който завърта добро и зло, красиво и грозно, норма и извъннорма в смъртоносен релативизъм, в антропогенна всепомитаща лавина.

Непрекъснато расте интересът към Ранното възраждане, в което етиката и естетиката на християнството търсят по-гъвкави норми, форми на прехода към новите времена.

Но колкото и да са по-нови, предренесансови, колкото и да са по-гъвкави, т.е. по-нелицемерни спрямо природата на зоон политикон, нормите, формите, системите, парадигмите остават при десетте божи заповеди.

Новият завет започва от Богочовека, а Старият завет е наречен стар с надежда новото да спре братоубийството, да останат в миналото Kаиновата завист и Авеловата кръв.

Българското възраждане предлага конфронтирани и неконфронтирани, стари и нови норми на християнския хуманизъм.

При това християнският хуманизъм по нашите земи взаимодейства с норми на незнайно колко цивилизации отпреди Стария завет.

И всичките те, така или иначе, са достигнали до нашите времена чрез грижата да се запазва, да се консервира най-същественото във „вода студена” и „гора зелена”.

От гледището на постоянната грижа да се пренасят основните човешки ценности от една цивилизация в друга, от доренесанса в Ренесанса Българското възраждане заслужава общохристиянски интерес и той вече се очертава - скромно, както и повелява канонът.

След като се изписаха какви ли не етюди за страховете на поп Стойко Владиславов, последваха преводи на „Житие и страдания грешнаго Софрония” на основни европейски езици преди двадесет-тридесет години.

Създаде се коренно нова обстановка. Породиха се въпроси на високо равнище.

Как така нормите и формите на житието и ренесансовата биография могат да съществуват неконфронтационно?

Как напълно безпомощният срещу насилието излъчва най-фина ирония и самоирония в най-драматичния миг?

Как така едно и също въже за бесене се дърпа от двете страни, от жертвата и палача?

Защо оттук нататък изглежда различна и трагедията на народ, за който се мисли, че вече е изчезнал в робството, геноцида и самоунищожението?

И как този Ренесанс не се оповестява с шумно богоборство, демонстративен персонализъм, а се побира смирено в монашеската килия на житието?

Не е напразна тягата на почти всички изследователи на Българското възраждане към неговите първоизвори и първооснови.

Самата изследователска работа тласка към критерий, който прибавя в по-широк съсъд и сегашни норми, включително и нормите за периодизацията на българската литература.

Търсенето на ренесансовото по най-естествения начин - и като ретроспекция, и като перспектива - обхваща и доренесансовото, всички приливи и отливи на християнската цивилизация, моралистика, догматика и диалектика.

Този подход принадлежи на бъдещето, в което се очертава и още по-широкият кръг на интерконфесионалната съпротива срещу бездуховността, прагматичното потребителство, екзистенцията по пасищното правило „Всяка коза за своя крак” и по девиза на краля слънце, станал вдъхновение за прослава на Мига в толкова антишколи и антинаправления: „След мен - потоп!”.

В редки мигове на примирение човек поглежда и към формулата „литературата през нормата (канона)” с разбиране, без озлобление нито към литературата, нито към нормата.

Когато се обърне шапката и нормата застане пред литературата, гледката е направо шокираща върху фона на съвременния безпредел, на пълния релативизъм в понятия и дефиниции.

Тогава търсим някакви примери, за да се опрем на тях.

* * *
Теоретическа загадка е състоянието на нормите в практиката на автори, поставяни по междините на големи дялове в историческата и литературноисторическата периодизация.

В тези случаи става ясно само едно: сблъсъците или мирните съвместни съществувания на нормите помагат да се избистря критерият - иманентен, компаративистичен, изграждан в цялостното, в пълното развитие на националната литература.

Един случай изглежда противоположен на „Житие и страдания”. Началото на пътеписа в нашата възрожденска литература се поставя с „Няколко дена разходка по българските места” (1868) от Иван Богоров.

Още в заглавието авторът отбелязва, че е пътувал през 1865 - 1866 г., т.е. сближава своя маршрут с намеренията на репортажист.

Но това, което излиза на повърхността на репортажа-пътепис, е само начало на многобройни отдалечения от нормите на литературата по онова време.

При своята разходка Иван Богоров артистично, свободно, фриволно се отдава на своите най-субективни впечатления, без да си поставя кой знае какви „сериозни” задачи, без разпространените тогава етнографски бележки и фолклорни записи, без народопсихологии и уроци по добронравие.

Излизането от тогавашната норма на първия български журналист, френски възпитаник, изглежда много близко до нашето време. Но…

Ако се вгледаме във формирането на възрожденския пътепис като жанр - от „Няколко дена разходка по българските места” до „Великата Рилска пустиня” от Иван Вазов, ще забележим, че и тук, както при житието-автобиография работи скрито и дълбоко критерият на литература, само условно подразделяна на старобългарска, възрожденска, новобългарска. „Няколко дена разходка по българските места” и „Великата Рилска пустиня” кръгово съдържат всички значения на пътуването.

Не действа ли и тук същият критерий, който позволява житието и автобиографията да образуват цялост, синтез от многовековни конфликти и хармонии?

Ето че и пътеписът, започнат сякаш в някакво интервреме и интерпространство, чрез „Великата Рилска пустиня” сключва още един кръг в старобългарската и новобългарската книжовност.

И като мислим за Богоровата разходка, продължаваме с други пътешествия, отколешни и бъдещи, фантазни и действителни, в материалното и духовното - от „Небеса” на Йоан Екзарх до неспирното движение из нетленността на светци и мъченици под общото крило на св. Иван Рилски, който съединява и преплита пътищата на „Рилска повест” (ХV в.) от Владислав Граматик с „Великата Рилска пустиня” на Иван Вазов и по-нататък

Въвеждайки репортажа не само в журналистиката, но и в литературата, Иван Богоров си позволява свобода, която много рядко се среща не само у нас.

Свобода, която навярно има отношение и към редица теоретически проблеми, включително и проблемите за нормата и критерия. При своето движение по българските места репортерът се интересува най-много от българката.

И като я гледа с неуморно възхищение, това не му стига, той включва в пълен ход и бездънната си фантазия.

Въображението - ненаситно - подсказва срещаните красавици и в друго облекло, понякога в няколко облекла.

Без да влиза винаги в полемика с досегашните начини на обличане, без да въвежда и модните линии на парижки ателиета, авторът на „Няколко дена разходка по българските места” се отдава на блаженството да преоблича българката напълно по своему.

Служи му нещо и от носията, влиза му в работа и видяното по страниците за френска мода, ала карловецът предпочита над всичко своето моделиране, своето дизайнерство, така да се каже.

При тази конкретна литературна практика дали може да се предполага, че националната носия и модната линия от средата на шестдесетте години на ХІХ в. минават през някаква норма?

Ако на всяка цена искаме да употребим и тук същото понятие, ще кажем, че авторът на „Няколко дена разходка по българските места” превръща всички образци в безброй свои кройки, които изпробва фантазно върху най-красивите живи модели на света.

По такъв начин възрожденският пътепис дръпва авангардно напред и сякаш няма грижа какво остава в „авангарда”.

Но това е само в началото, под непосредственото въздействие на Богоровата фантазия. Излизайки рязко напред, пътеписецът не губи нищо и в други посоки, не се отказва от досегашните маршрути, не забравя основните пътеводители.

Така във възрожденската литература се включва най-продължителният жанров цикъл - пътеписният.

Пътят, извървян видимо и невидимо от житието до автобиографията, спокойно и много уютно се разполага във времето и пространството на „Няколко дена разходка по българските места” и „Великата Рилска пустиня”.

Примерите, които са в състояние да послужат като теми за размисъл върху единен критерий, съединяват отдалечени епохи, норми, форми, направления, са много повече, отколкото може да се предполага.

Възрожденската и старобългарската единосъщност на „Житие и страдания грешнаго Софрония”, както видимите и невидимите пътеки на знайни и незнайни книжовници в градищата и пустинята тъкат едно и също платно.

И нека да признаем, че този „текстил” значително надхвърля нормите на текста и текстологията, които при по-голяма общителност и скромност също ще обогатяват критерия на единната българска литература.

Колкото повече норми има в една литература - въведени, преодолени, остатъчни, зачатъчни - толкова повече съизмерения се осъществяват, толкова повече проби показват коя дреха как стои, за да съблазнява, предизвиква, да удря плесница на обществения вкус или да търси своята мярка сред най-пълно разнообразие.

Наличните норми, заедно с остатъци от стари и зачала на нови, непрекъснато избистрят общия национален критерий.

Литературата, преминала през норми и антинорми, влияния и самобитности, култури и антикултури, цивилизации и оварварявания, няма как да бъде лишена от своя вътрешен критерий, от придобита и непрекъснато обогатявана самоидентификация в името на все по-развити и равноправни взаимоотношения.

2000