Дмитрий Мизгулин

превод: Елка Няголова

***
Градът в съня си е притихнал.
По улиците мрак е.
Пред изгрева ще прелети,
в прозореца ще чукне Ангел.

Широко ще отворя щорите
и вкъщи ще го пусна.
Ще вдишам въздуха повторно:
- Здравей, мой Ангел рус!

Нахлува утринна мъгла.
А от крилете сняг се стича.
Той пита тихо за делата ми.
И на човек съвсем прилича.

Във отговор ще премълча.
Ще вдъхна малко свежест.
Желанията ми хвърчащи
ще пръсне мракът снежен.

Сияе му в мъглата пръстът,
докосва рамото, челото ми
и осветява ме със кръст -
да ми спести беди в живота.

Разгонват ранни ветрове
там облака печален.
За него и за мен е време -
далечен път ни чака…

Кого - Едем в небето ясно.
Кого - тъмата земна.
Ще гледам дълго-дълго аз
докато той въззема се…

***

Редовно моля Бога, питам го -
молитвите ми все не пасват.
От огън буен е опалена
душата ми - поле след битки.

Уж моя свещ в нощта гори.
Чети, внимавай - ме съветваш.
Но не разбрал словата вещи,
захвърлям книгата дори.

Но слушам - още не съм глух -
как плъзва се по покрива звезда.
Върни ми, Боже, оня „скръбен слух”*,
да чуя себе си, когато кажа „Да!”
______________

*Скръбен слух - намек за стихове на Анна Ахматова („Мой голос был…”, 1917 г.) - метафора за невъзприемане на недостойни думи и горестни призиви да напусне Родината си в трудно време: „Руками я замкнула слух, / Чтоб этой речью недостойной / Не осквернялся скорбный дух”…