ПОСВЕЩЕНИЕ
превод: Димитър Стоевски
Настъпи утро, - стъпките смутиха
съня спокоен, в който бях обвит;
поех, оставил хижата си тиха,
по срещний хълм от ведрина упит.
На всяка крачка радвах се; извиха
към мен цветята лик с роса покрит.
Сияйно млад и горд денят разсветна,
безбрежна шир разгъна се приветно.
Все по-нагоре стигах. От реката
на ивици раздипли се мъгла
и, лазейки отвред по планината,
над мен разпери сиви си крила;
не виждах вече долу красотата,
тъма загърна равните поля;
затворен бях от облаци стълпени,
със себе сам - на мрачината пленник.
Внезапно ярък слънчев лъч проблесна,
мъглата почна бързо да искри
и смъкна се под мен в клисури тесни,
над мен забули хълми и гори.
Пръв исках слънцето да срещна с песни
и жаждах - здрачът в плам да разгори.
Дорде да дойде на играта края,
заля ме блясък и стоях в замая.
Открих очи си, заслепени, скоро,
в сърце смел порив сетил да ечи.
Трептяха клепки в бол, безсилни взори
отбягваха пламтящите лъчи.
Но ей прелитна с облаците горе
жена божествена пред моите очи;
тъй дивен образ аз не бях съзирал,
погледна ме, спря своя бяг в ефира.
„Не знаеш ли, коя съм?” тя запита
с глас, в който трепна вярност и любов,
„спомни си, в колко твои рани скрити
аз балсам влях, живот разбудих нов!
Познаваш ме, сърце, ти упорито
намери в мен всевечния покров;
дете бе ти, чух воплите сърдечни,
към мене зов във мирове далечни.”
„Да!” викнах, паднал ничком на земята,
„тъй дълго аз те чувствувах до мен,
плътта ми ти смиряваше, когато
от страст безумна бивах запленен;
челото ми с крила от небесата
докосваше ти всеки зноен ден;
с благата земни щедро ти дари ме
и радости разбуди неброими.
Не те наричам с име и немаря,
че всички своя мислят те в света,
пред тебе всеки поглед се разгаря,
но бързо гасне в твойта яснота.
Без цел, ах, нявга скитах с рой другари,
сега, познал те, диря самота;
от свойта радост сам да се упия,
за себе твоя свиден лик да крия.”
С усмивка тя отвърна: „Мъдро, виж,
от мене бе - вам малко да раздавам!
Едвам в измами груби не грешиш,
детинския си ум едвам оставил,
ти гордо вече свръхчовек се мниш,
дългът на мъж да сториш си забравил!
Нима от други с нещо си различен?
Познай се, - в сговор, в мир живей със всички!”
„Прости!” извиках, „друга гонех цел,
напразно ли ми даде Бог очите?
В кръвта си млада сещах порив смел,
аз знаях колко щедро ме дари ти!
За други в мен нарастват без предел
богатства, що не пазят се зарити.
Защо тъй дирих пътя към зората,
по него щом не водя свойте братя?”
Към мен неземното видение отправи
взор пълен с жал, взор, който не вини,
в очите й прочетох аз тогава
дела си всички - грешки, добрини…
Усмихна се, разбрах, че ми прощава,
духа ми нова радост осени.
Към нея можех вече да пристъпя,
доверчив пак във близостта й скъпа.
Видях ръката леко да простира
към облаците димни с кротка власт,
те в своя бяг започнаха да спират -
мъгла не беше сякаш вред край нас.
Сега отново долини съзирах,
лазура светъл гледах във захлас.
А бял воал държеше тя в ръката,
обвил й в гънки хиляди снагата.
„Познавам те, знам твоите заблуди,
доброто зная, в тебе що гори!
(Словата й във мене ще пребъдат.)
Вземи това, за теб го дълго крих.
Честит, кому се този дар присъди, -
душата си тревожна щом смири;
от лъх и зрак на утрин възсияла
сви Правдата - на Песента воала.
Когато теб и твоите другари
зной тежък ви облъхне по чело,
хвърли го, - в миг, сред душната омара,
над вас ще спусне хладна нощ крило.
И всяка земна скръб ще се изпари,
ще стане гробът - облачно легло,
в сърца ще стихне всяка тръпка страстна,
денят ще грей, нощта ще стане ясна.”
Елате тук, приятели, при мене,
щом бремето житейско ви гнети,
щом пътя ви ръка благословена
с цветя и плод отново позлати:
грядущето да срещнеме сплотени!
Живота ни печал да не смути.
За нас когато внуци затъгуват,
в тях нашата любов да възликува.
——————————
сп. „Българска мисъл”, бр. 7-8, 1934 г.
