Димитър Хаджитодоров

I
„Мъжкараната Йона”, както я наричаха зад гърба й, се завърна в родното село Бойница, когато овошките прецъфтяваха.

Нарамила пушка, облечена във войнишка куртка, тя бе препасана със сабя, която оставяше дълга следа подире й.

Очите й гледаха спокойно под нахлупения калпак, върху който блестеше позлатено лъвче, изправено гордо на задните крака.

Без да се обръща към плетовете, зад които надничаха смаяни лица, тя пристъпи през прага на бащината си къща. Сестрите й ахнаха, когато съзряха уверената й фигура, в плътен шаячен панталон.

- Йоне, къде пропадна толкова време?! Чудехме се, жива ли си?! - викнаха двете жени, след като се окопитиха.

- Бихме се с турците! - отвърна кратко Йонка. - Да ни е честита свободата!

- Как се бихте?! Що думаш?! - недоумяваха сестрите й.

- Спряхме ги на Шипка, на прохода, докато дойдат войниците на генерал Радецки. После ги изгонихме от Стара Загора и от Шейново!

Жените се спогледаха неразбиращи. Що за фантазии разказваше сестра им?

- Че там жени има ли?! Ти къде беше?

- На първата линия, когато гонехме фесовете със саби! - отвърна енергично Йонка. - Събарях камъни върху главите им, а после се сражавах в строя! Ето, дадоха ми кръста на „Свети Георги”!

- А кой те пусна?! Ти какво им каза? - гледаха я с недоверие сестрите.

- Записах се в Кишинев като опълченеца Иван Марков! Никой не разбра, че съм жена! Слава Богу, преминах целия път от Влашко до тук без да ме ранят!

Новината обиколи селото за по-малко от час. Младите я споделяха със съмнение, а старите клатеха глави без да продумат.

На другият ден, сякаш нищо не бе се случило, Йонка нарами кобилицата и отиде на кладенеца. Там я срещна този, с когото преди година пасяха овцете и слушаха разказите на старите овчари за Бояна войвода.

Той я поздрави и помоли да отпие вода. Йонка поднесе единия от менците, изчака го да си поеме дъх и се вгледа внимателно в него. Младежът събра кураж и запита:

- Йоне, какво приказват за теб? Вярно ли е, че си се била с турците?

- Ако казват за Шипка и за Шейново, вярно е. Другото са измислици!…

- А ти какво правеше там? - питаше неуверено той.

- Бих се заедно с дружината! Слава Богу, оцелях, защото много от нашите паднаха… Видях генералите Столетов и Радецки! Ако не бяха те, сигурно щяхме да си оставим костите по Балкана!

- А сега? Какво мислиш?

- Ще видя… Сестрите ми имат семейства, къщата на баща ми трябва да се подържа, аз мога да работя всякаква работа, или да излизам отново с овцете. Ако трябва, пак ще свиря и с кавала по сватбите…

Той приближи към нея и заговори тихо онова, съвсем лично, за което можем само да се досещаме. Когато спря, за да поеме дъх, Йонка го погледна сериозно. Тя мълча миг - два, после намести менците си и каза:

- Ако това е мъжка приказка, пращай сватове още утре да ме искат, какъвто е обичаят! И не се бави, да не взема да размисля!

Очите й светнаха по-различно и меко, както в онези времена, когато водеха стадата по ливадите.

Месец по-късно Йонка и нейният избраник се венчаха в църквата и младоженката покорно се изправи пред своята свекърва, сигурна, че не ще се посрами и в това изпитание.

Съселяните, като знаеха характера й, се чудеха какво ще е това семейство, но младата невеста се трудеше неуморно из дома и никой не чу една свадлива дума от устата й.

След това се появиха дечицата, Димитър и Цена, и приказките на хората замлъкнаха.

II
Бяха още невръстни, когато дойде повиквателната за баща им. Сръбският крал Милан нахлуваше с войска в България и се гласеше да пие „бяло кафе” в Софийския дворец. Мъжете трябваше да постъпят в армията.

Йонка отряза косата си и тръгна подир съпруга си, облечена във войнишката куртка, препасала сабя и с пушка на рамо. Лъвчето на калпака й, зачистено старателно, грееше като ново.

- Къде?! - погледна я мъжът й. - Какво си намислила?!

- И аз идвам! - отсече Йонка.

- Какво говориш?! Кой ще гледа малките?!

- Мама засега! Тази работа няма да се проточи много! Дай Боже само да се върнем живи и здрави!

- Чуваш ли се какво приказваш?! - намръщи се съпругът. - Мама е стара, а децата още носа си не могат да обършат!

- Тогава ще ги заведа при сестрите ми! На тяхната възраст ме бяха дали за хранениче на едно семейство, но аз се завърнах сама у дома! Няма да ги оставя да растат и те под ярем, както раснахме ние!

Мъжът махна сърдито с ръка и тръгна за мегдана.

Два-три часа по-късно и Йонка пое пътя към Видин. В града я записаха в Доброволческата дружина с опълченското й име Иван Марков. Бойците пътуваха с кораб до Лом, а от там вървяха пеш към София.

Тя крачеше в строя без да се изморява, вдигнала гордо глава. Стана ясно, че е жена едва в столицата, преди краткото обучение.

Обстоятелството смути повече офицерите, отколкото Йонка, вече известна с войнственото си настроение. Командирът на частта махна ръка и каза: „Нека да се бие! Никой не знае какво го чака на фронта!”

Преходите бяха продължителни от самото начало. Сръбската армия отнемаше територии и малобройната българска войска трябваше бързо да маневрира.

По пътя към една от позициите оръдията забуксуваха в мочурище.

Артилеристите се чудеха какво да направят, когато Йонка се провикна:

- Момчета, на врага ли ще оставим топовете!?

Без да продумат, бойците се хванаха за големите колесари и напрегнаха мускули. Дотичаха помощници и всички, с дружни усилия, изтеглиха ценната техника на сухо.

При Три уши врагът посрещна доброволците с яростен огън. Капитан Маринов, командирът, скочи на коня и поведе бойците в атака. Няколко метра напред той падна прострелян. Куршумът настигна и заместника, капитан Кърджиев.

Залегнали плътно в земята, мъжете не повдигаха глави. И тогава проехтя гласът на Йонка:

- До кога ще търпим тези проклетници?! Напре-е-е-ед! Ура-а-а!

Тя скочи, стиснала пушката с щик. Подире й се втурнаха още няколко бойци. Мощно „ура!” заглуши за миг писъка на куршумите.

Натискът бе толкова неочакван, че сърбите не разбраха кога българите нахлуха в окопите им. Те хукнаха в разни посоки, преследвани от разярените доброволци.

Когато битката утихна, оцелелите войници нарекоха помежду си Йонка „новия командир”.

Тя воюва самоотвержено в боевете при Сливница, Цариброд и Пирот.

Когато българските войски превзеха града, Йонка бе предложена за награда като отличила се в сраженията. Самият княз Александър слезе от коня, огледа дългата редица храбреци и пристъпи към смелата доброволка.

- Ти показа на какви подвизи е способна българката, вдъхновена от любов към Отечеството! - каза високо той. - Нека примерът ти бъде вечно жив!

Йонка се завърна на село веднага след демобилизацията и там узна, че съпругът й не желае да я вижда повече заради непокорния й характер.

Без да спори, тя отведе дечицата в бащината си къща и се зае търпеливо с тяхното отглеждане. Наемаше се за всякаква работа, справяше се с обстоятелствата по-добре от мъж и никога не губеше кураж.

III
Освен ордена за храброст, Йонка бе отличена и с медал за участието си във войната със сърбите. Когато разказваха историята на това събитие, някои мемоаристи я нарекоха „българската амазонка”.

След възцаряването на княз Фердинанд, храбрата опълченка получи скромна пенсия от четиридесет лева.

Парите едва стигаха за най-необходимите разноски, но Йонка не изпадаше в униние. Военното министерство пое задължението всяка година да я снабдява с чифт нова униформа.

От тогава никой повече не я видя с фустан, въпреки че жените гледаха с недоверие мъжкото й облекло.

Макар и не всякога нахранени, децата растяха и работливата майка се замисляше за живота, който им предстоеше. Те също можеха да тръгнат с овцете, но за момчето като че трябваше нещо по-сериозно.

Когато получи поредната пенсия, опълченката пое с дечицата си към столицата. Животът в големия град едва ли би облекчил съдбата им, но тя се надяваше, че ще намери повече възможност за работа.

В София семейството се настани в неголяма стая под наем, а Йонка тръгна из пазарищата.

Тя наблюдаваше няколко дни търговците и преди да свърши спестените пари, се нае да продава зеленчук, без да се бои от продължителното време, прекарвано зад сергията.

Майката търпеливо изчакваше последните купувачи и гледаше да не оставя стока за следващия ден. Сезонът полека обогатяваше асортимента й. До месец Йонка се открои със здравата си фигура и неуморна работа.

Никой от клиентите не узна, че пред него стои поборничка, преживяла сраженията в две войни и отличена с орден за храброст.

Но между хората се понесе мълвата, че тази малко странна жена, която не сваляше мъжкия панталон, държи на думата си и никого не ощетява.

Децата растяха под нейните грижи и синът й завърши няколко класа в училище.

Те бяха вече младежи, когато настъпи двадесет и петата годишнина от боевете на Шипка. Йонка ги остави за няколко дни и се запъти към Орлово гнездо, за да се срещне с оцелели другари.

По случай юбилейния празник, бяха поканени чуждестранни журналисти. В Габрово опълченката попадна на австрийски кореспондент, който с учудване научи, че в отбраната на прохода е воювала и жена.

В кратката дописка към франкфуртски вестник «Посенер цайтунг», той разказа за изненадата, с която се запознал с „… мъж, който носеше облеклото на българските селяни и ми направиха впечатление освен неговото лице без брада, необикновените за селянин малки крака.

Под националния калпак се подаваше късо подстригана черна коса, а гърдите украсяваха редица медали, които били дадени за участието в Руско-турската и Сръбско-българската войни.»

«Тя се казваше Йона Маркова и беше от Кула при Видин. През 1877 година се преоблякла като мъж, постъпила в Българския легион и с него помогнала защитата на Шипченския проход, ето защо тя е сега на честването на Шипка, като присъстваше като ветеран.

Когато обаче избухнала войната със Сърбия, не стояла повече у дома. Напуснала своя мъж и отново постъпила в Българската армия, с която участвала в битката за Сливница. … оттогава носи само мъжки дрехи. Лицето й има приятни форми, но чертите са сурови и кожата е прорязана от много бръчки.”

Неголямата дописка бе представена в канцеларията на софийския дворец и намери място в албума на цар Фердинанд, където се събираха публикациите в чуждестранни вестници за България.

Следващите години си приличаха с постоянната борба за преживяване и с дребните битови тревоги и радости.

Синът и дъщерята на Йонка се задомиха и храбрата опълченка с учудване разбра радостта от отглеждането на внучета.

Точно тогава започна новата мобилизация. Предстоеше освободителната Балканска война.

Пресата разпространяваше призивите на княза и на правителството за присъединяване на останалите под турска власт български земи. Редовите селяни и граждани се записваха с ентусиазъм в бойните дружини.

Без много да се колебае, Йонка се изправи пред комисията. Името й беше вече познато и офицерите, които организираха дружините, я приеха, въпреки че бе надхвърлила възрастта за доброволка.

Тя преживя походите на юг, успя щастливо да избегне холерата и пристигна със своята част пред укрепленията на Одрин.

Бе настъпил внезапен студ, който скова земята и я затрупа с високи преспи.

Свити в набързо приспособените землянки, бойците слушаха съобщенията на разузнавачите, които посочваха подстъпите към крепостта, където се намират преградни телени мрежи и вълчи ями.

Три-четири нощи по-късно започна атаката. Мъжете внимателно напредваха в местността, без да изостават от строя.

Сапьорите, избивани от врага, не бяха успели да прережат всички телени мрежи, но находчивите войници, достигнали до тях, ги прикриха с шинелите си.

След това изрева артилерията. Свита в снега, пехотата изчакваше командата, за да се вдигне на щурм. В тъмното не видяха как Йонка се изкатери по стръмния редут, но от високото чуха силния й глас:

- Ура-а-а!

Куршумите и този път я пощадиха и след три-четири дни тя бе отличена с още един орден за храброст, който блесна като звезда върху войнишката й гръд.

Бойците вече мислеха за домовете си, когато дойде нова заповед.

Дружината доброволци трябваше да замине спешно към западната граница. Съюзниците се караха за територии и започваше нова война, може би още по-тежка.

Йонка бе воювала със сърбите и не се безпокоеше много за фронта, но мисълта за децата и внучетата я спохождаше от време на време и я караше да се замисля. Мисълта, че всичко е в Божиите ръце, я подкрепяше по пътя към бойното поле.

Преди боя при Калиманци, Йонка бе изпратена с още двама бойци, големи кажи-речи като сина й, да заловят „език”.

Младежите, както ги наричаше тя, се справиха успешно със задачата, а поборничката лично завърза ръцете на пленника и го поведе към позицията.

Тогава нещо я удари в крака, но тя стисна зъби и се завърна при своите, въпреки кървящата рана.

Войната изведнъж остана назад и след като се възстанови, храбрата доброволка бе демобилизирана.

Прибра се в скромната си квартира без пукната пара, подпряна на бастун, но на гърдите й грееше последният орден за храброст.

Макар и на възраст, накуцваща с ранения крак, Йонка отново се захвана с ежедневната борба за насъщния. Чувстваше още сили и не се плашеше от работа. Важното бе, че семействата на децата й са здрави и преживяват според възможностите си.

Мирната пауза не продължи дълго. Започна следващата война и българската армия отново обърна поглед на запад, към сръбските граници.

Йонка вече не можеше да марширува в строя, но командването се съгласи с предложението й да разказва на бойците за някогашните събития.

Ротите, с които се срещна, слушаха внимателно и с известно учудване спомените й за боевете на Три уши и при Пирот.

Тя разказваше също и за превземането на Одрин и едрата й фигура се изправяше гордо, като че отново преживяваше бойния ентусиазъм, който съпътстваше атаките.

Йонка знаеше, че младежите, които мълчаливо я следяха с поглед, ще се изправят пред смъртта и някои от тях едва ли ще се завърнат, но мисълта, че ще излязат да се борят за България й даваше сили.

Думите й стигаха до сърцата на слушателите, без значение какви сметки си правят политиците, скрити далеч назад в тила.