Продрум Димов

Повод да споделя тези редове е горещото дихание, което ме облъхна при запознанството ми с новата стихосбирка „На едно крило разстояние” (2026, изд. Фабер) на Калина Тельянова, чиято литературна продукция следя с интерес от няколко години.

Калина Тельянова е една солидно подготвена и талантлива авторка. Нейният творчески изгрев започва с появата на дебютната й книга „Писмо върху пясъка” (1999, редактор и издател Христо Фотев).

Радушният прием на лирическия сборник отприщва съзидателния й потенциал и през годините, наред с антологии и сборници, с книгите „Споделени светове - 59 интервюта с бургаски творци”, преведените от руски език със стихове и проза и други заглавия и творчески изяви, се появяват стихосбирките „Предпочитам” (2000), „Разпознаване” (2001), „Лични пространства” (2004), „Времена” (2007, в съавторство), „Новородени небеса” (2021), отличена на Национален конкурс „Христо Фотев - 2022″.

Всяка от книгите й потвърждава факта, че в нейно лице българската литературно-творческа общност се е обогатила с яркото присъствие на прецизен творец, който умее да балансира както в сюжетно-тематичен, така и в емоционален план сътвореното от надареното й перо, за да поднесе на своите читатели изискани в художествено-естетически аспект четива.

Няма да се спирам на забележимото й присъствие в съвременния духовен живот, но като творец тя впечатлява с изключителна чувствителност.

Сетивата й улавят и най-фините вибрации в социално-психологическия ракурс на противоречивото ни съвремие, които намират място в благородните и откровени стихове, излъчващи неизмеримо човеколюбие.

Именно това определя сюжетно-тематичната насоченост и емоционална обагреност на новата поетична книга „На едно крило разстояние”.

Четирите цикъла - „Светлина от сбъднат сън”, „Поетическа мансарда”, „Разбудена тишина” и „Между другото” - не се покриват в тематично и емоционално отношение, те допълват общия творчески замисъл на създателката им и в резултат на това книгата въздейства като неделимо произведение.

Още с докосването до първите стихове се усеща полъхът на морето. Той носи гласа на корабните сирени, очертава силуетите на пристанищните кранове, визуализира моряшката походка, неизменното присъствие на гларусите и всичко онова, което поражда любовта и преклонението на Калина Тельянова пред синия простор.

Тя има щастливата съдба да се роди, да израсне и да живее край морето - „Най-голямото събитие!”, както възкликва поетът Христо Фотев.

Крановете - едноръки исполини, / се оглеждат / в петроленозелените води, / на гларусите полета приветстват, / с дръзки облачета се задяват - / те единствени общуват пряко със небето. („Пристанище Бургас”)

Чета и препрочитам „Бургаският мостик”, „Созополското пристанище”, „Градът на спасението”, „Созопол”, „Леве Цуро”, „Песен” и се чувствам приобщен към живописната, романтична и живителна атмосфера на този край, така блестящо пресъздадена от лирическото перо на Калина Тельянова.

В тях морето диша, пази тайни, разказва истории, „цъфти под лунните отблясъци”. Освен това е проницателно и мъдро.

То знае повече за хоризонтите и / обещанията им към моряците, / за слънцето и / сенките в човешките души, / за щастливите / и безутешните любови, / за радостта и / за сълзите в небесните очи. („Приказка за морето”)

А може да съчини и стихотворение. Като това например:

Есенно море
Вълните редят тристишия / - в памет / на лятото.

Животът на крайбрежните хора протича в тясна връзка с морето, а то дарявайки им милостта си, носи най-много радост на рибаря, чиято душа, понякога е по-мълчалива и от / нарисуван минокоп.

А рибарят, / с измолена благословия от Небето, / подрежда всеобща трапеза. / И мене кани - / светлината от своя сбъднат сън да сподели. („Созополското пристанище”)

В маринистичната тема поетесата „плува” в собствени води. Освен че присъства във всяка нейна книга, тя е достойно продължение на традицията на бургаските поети от недалечното минало, които ни завещаха поетични образци за морето и неговите труженици.

Сътвореното от Калина Тельянова обаче не се слива с тях, а носи очертанията на нейната сетивност и цветовете на нова, оригинална и разпознаваема палитра.

Към горните примери ще добавя и един фрагмент от стихотворението в памет на нейните родители „Созопол”:

Тук, сред древния шепот на морето / и смокиновия благослов, / сред мъдростта на дюните / и скалната святост, / където в хор / щурците пеят ектении, а / в небесната синева като / души на усопши / пърхат пеперуди с / разноцветни крила…

Тази картина асоциирам със самата Вечност - тя е била, е и ще бъде, но е сътворена по уникален начин от чувствителното авторово перо, за да отведе читателя в света на една неръкотворна хармония, за да се загледа, заслуша и да му предложи тема за размисъл.

В този ред на разсъждения стигам до извода, че Калина Тельянова не е просто привързана към морето, тя го носи в себе си, то е вплетено в нейната душевна тъкан.

Цикълът „Поетическа мансарда” е посветен на творчеството и на твореца, поел път към Съвършенството.

Осъзнаването на неговата недостижимост го поставя в положение на страдалец, „пребъдващ в самота”, в непрекъсната битка със земното притегляне, но твърдо решен да не спира да търси посоката към Живителното Слово - „с устрема на птица” и с удвоена сила.

Господи, колкото и да се старая, / не бих могла да Те изговоря. Но / няма да се откажа да търся / точната дума, изразяваща / Твоята яснота, / Твоя възторг от моето спъване / в опитите си да се придвижа / по пътеката към Нея. („Псалом”)

В една от книгите си Калина Тельянова беше споделила: „От думите не искам много, искам всичко.” И още: „Думите са неми / поетите ги учат / да говорят.”

Явно е, че тук, в новия сборник, темата не се появява случайно, а идва, за да получи своето развитие. В света на поетесата те живеят собствен живот - на личности.

С тях тя дружи, спори и ги предизвиква, но знае също така, че „думите не могат да прощават”. Въпреки това когато „затъжат за изгубените си значения”, дълбоко преживява за тяхната съдба. И тъй като познава характера им, пише:

По нрав са деца - / гледам / някоя да не заеме / нечие място / несправедливо. / Тогава / пред очите ми / се подреждат / в Слово - / свято - / и светът ми / проглежда / с още едно око. („Думите”)

Цикълът завършва с миниатюрата: Търсената дума / в предутринта / ме чака.

Което означава, че всичко е наред и творческата симбиоза продължава.

„Разбудена тишина” внася нови акценти в книгата. Зимата, студът, снегът, вятърът не са само атрибути на климата, те са образи, чрез които авторката навлиза в морално-етичното пространство на човешкото битие, за да го подложи на анализ чрез изразните средства на поетичното изкуство. В „Сбъркана приказка” четем:

Принцовете и принцесите отсъстват - / други ветрове развяват / техните брокатени одежди, които / заедно с фините им жестове / достойно си съперничат / с лъскавината от паркетите.
……..
Някъде на топло, репетирайки / дълбокия поклон, / пажовете съчиняват дитирамби…

Тези редове болезнено контрастират с финала на стихотворението:

Ако изляза от дома / на моя до сутринта немигнал стих, / ще съм частица от масовката / пред Титановите кофи, където / търсейки отчаяно троха / от чужда ситост, / завинаги угаснала е / нечия надежда.

Разлиствам страниците и ми се иска да приведа много повече примери по темата, но ще се огранича до още само два цитата, с които да подкрепя мисълта си, че поезията на Калина Тельянова е обърната с лице към актуалните проблеми на отделния човек и на всички хора по света, за които стойностните отношения изграждат добродетели - основа за оцеляване на човешкия род, за по-спокойно бъдеще.

Само гарванът не се плаши. / Обгърнат от тънък антрацитен пушек, / недосегаем - като паметник, / поставен приживе, / стои на комина, / заслушан / в нестройното дихание / на бъдещото време. („Пейзаж”)

В една сълза затрептява / бленуваният свят. („Минзухари”)

Актуални по своето звучене са „Двайсет и първи век”, „Недовършено стихотворение”, „Може би”, „Предесенни намигвания”, „Щастието”, „Сняг” и пр.

Тези и стихотворенията от предишните нейни книги, получили безпристрастната оценка на критиката, безспорно позиционират Калина Тельянова сред най-приносните творци на съвременната ни социално-психологическа поезия.

Озаглавен „Между другото”, заключителният цикъл в никакъв случай не може да се разглежда като част от чуждо тяло.

Творби като „Парейдолия”, „Корени”, „Огледалце, огледалце…”, „Тяло” и други дообогатяват тематичния, художествено-естетически и идейно-емоционален образ на лирическия сборник. Финалът е отворен:

А снегът си вали… Тихо сребреят / нежните стъпки на утрото, разсъмващо / пролетните дъждове / от бъдещите ми стихове. („Сняг”)

Книгата „На едно крило разстояние” е поредното свидетелство за неоспоримите творчески възможности, показва дълбоката човешка и философска същност на Калина Тельянова. Постиженията на нейния талант с право я нареждат (не от вчера) сред най-добрите автори на нашето съвремие.