Владимир Бехтерев

превод: Иван Арнаудов

Високо на връх планината,
де ветрища буйни бучат,
самотен хълм чезне в мъглата,
там кости геройски лежат.

И гордо тоз хълм величави
на всички из своя покой,
че бой е гърмял ще разправи
и рат е паднала в тоз бой.

Израсна из кръв свободата
из тяхната кръв и плачът
заглъхна и в миг от челата
изчезна на робство срамът.

И гробът им - гордост и слава
за тез, що се биха със тях -
за подвиг велик наумява,
от него вей слава - не страх.

Тъй сякаш делящи неволи,
те спят сън нерад и дълбок,
сдружени на бойното поле,
де кръв се е ляла поток.

Замлъкнаха вече враждите.
Гусларят сам нявга пеящ
напомня, че тук са зарити,
а с тях и доспехът блестящ.

Години-верига минават,
а ветрища пак си бучат
и сякаш със плач наумяват
де кости геройски лежат…

Юний, 1910 г.

—–

* Това стихотворение проф. Бехтерев е изпроводил до председателя на Славянското Дружество в България с няколко спомени за преминаването на Шипка лятос, след Славянския събор, в дружината на А. И. Гучков, Д-р К. Крамарж и министър Ляпчев. То служи като изражение на топлите чувства, които извикал видът на Шипченския превал и показва, че в душата на учения академик дълбоко се крие и чувството на изряден човек и поет. бел. прев.

——————————

сп. „Българска сбирка”, бр. 2, 1.02.1911 г.