Людмил Стоянов

Както Балканът, навъсен хайдутин,
бди над земята ни в синия свод,
тъй за народа ни в страшни минути
мисли великият руски народ.

Помнят бащите ни Шипки и Плевен.
Руска кръв греела в полския мак.
„…Идат!” …И кичели с росен и невен
млади девойки казак до казак.

Прости певци за Столетов и Гурко
песни по сборове пеят до днес.
Старци, невести под шарена хурка
спомнят за руската слава и чест.

Бихме ли ние излезли повторно
яки и читави от пропастта?
Бихме ли днес тъй широко, просторно,
пели на волност и чест песента,

ако не бяха заветните братя,
братята руси и руски чеда,
с чука и сърпа по знамената
и над чело - петолъчна звезда?

Дойдоха те и ни всичко простиха,
и ни подадоха братска ръка:
руската ярост е шеметен вихър,
руската обич е буйна река.

Честност, другарство, правдивост, сърдечност -
те ще пребъдат в грядущия век.
Руската правда е правда човечна -
с нея израснах и станах човек.

Както Балканът, навъсен хайдутин,
бди над земята ни в синия свод,
тъй за народа ни в страшни минути
мисли великият руски народ.

1952