ЧИНАРИ
1
Полите си Родопа спуща
низ леката сребриста пара.
Зелена Чая, като гущер,
се вре из китните чинари.
Не зная, ясно ли ще съмне,
но чуките изкъпва блясък,
и в улицата калдъръмна
деца по мулетата кряскат.
Каква е тая надпревара
и тези разлюляни лейки?
Смокините ли през дувара
протягат разцъфтяли вейки?
На плочника, да са на сянка,
се трупат сънни продавачи.
Помаци в пъстри долактанки
дошли, се пазарят копачи.
И слънце ли над нас се вдигне,
като пауни през площада
прелитат шарени талиги,
и парата на капки пада.
2
Тези люде - снажни и брадати -
кой ли път варницата кладят,
до пещта къщуват в планината
и шумати вършини влекат?
Вечер ще вечерят на колени -
и земята е като софра, -
под чинара билките зелени
са постеля мека и добра.
Пушекът нависнал на кълбета
с вятъра лети като перца,
и течението в дефилето
реже изпотените лица.
Как ли чакат тези морни люде
свършека досаден на денят,
хлад умората им да прокуди,
грижата им да приспи сънят.
Оня миг да загасят пещите,
мека пепел да покрий жарта, -
утрото да белне над скалите
с белината прясна на варта.
——————————
сп. „Изкуство и критика”, бр. 2-3, февруари 1942 г.
