Александър Фьодоров

превод: Стилиян Чилингиров

I.
Преди много години, на път за далечния изток, аз си купих във Варна за няколко стотинки една българска „Песнопойка”.

Опитах се да чета, но като не разбрах нищо, захвърлих в морето сивичката книжка с песните на братския ми народ. Помня как тя се завъртя в бляскавата пяна зад кормилото и потъна в морето.

Можех ли тогава и да мисля, че ще минат години, и тези песни ще изплават от дъното на морето, за да заблестят пред мене като истински бисери?

Като се запознах с българската поезия в литературата, аз бях пленен най-вече от тия стихотворения, които имаха явна връзка с народното творчество или дори бяха просто преразказ на българските народни песни.

Тези стихотворения ме накараха да се обърна към първоизточника. И тука мене ме изненада такова богатство от българското народно творчество, каквото аз не предполагах, когато се запознавах с българската литература.

Нека да не бъда разбран криво, такива поети като Ив. Вазов, Пенчо Славейков, Яворов и някои други съвременници могат да правят чест не само на една малка страна като България, започнала културния си живот преди някакви петдесет години, но, според мене, българската народна поезия е несравнено по-дълбока, по-разнообразна и по-богата във всяко отношение от българската литература. Аз не говоря тука за колоритността и яркостта на националния характер.

И това е напълно естествено: встъпвайки в пътеките на новия исторически живот, народът се откъсва от националното творчество и почва да подражава най-вече на
близките и поразили вниманието му чужди писатели, (такива за България бяха, преди всичко, руските писатели).

Само когато се премине тоя неизбежен етап, народът отново се възвръща към родното, за да се срасне органически здраво с него.

Тука, разбира се, аз имам предвид на развитието и на отразата на тия мотиви, които се съдържат в съкровищницата на културното творчество.

Аз смятам подобни повторения най-малко за безполезни: мъчно могат да бъдат по-добре предадени те, отколкото ги намираме отчеснати от стихийния народен дух.

Особено много ме поразиха тия мотиви в българската народна поезия, които почти няма да срещнем в българската литература.

Мистика. Ето божествената подкваса, която повиква на живот творческата мисъл. Без мистика творчеството опросява и сз заключва в тесен кръг, избягвайки от тайните на безкрайността, т. е., от всичко туй, което образува истинската същина на поезията. В българската народна поезия религиозните апокрифи трогват и вълнуват със своята свещена простота й наивност.

Българският хумор. В народните песни той звучи, прелива се и блести ту с веселата усмивка на ручея, избликнал из недрата на земята, заструил се под слънцето, ту блести с острия близнец на здрава кама.

Любовните български песни са пълни с поетически образи, художествена правда, нежност и печал, често дълбоко женствена затуй, защото, ако не повечето, то половината от тях са създание на българските жени.

Битови и обредни песни. По тях може да има човек ясна и отчетлива представа за миналото, впрочем, още ненапълно изживяно и изчезнало от българския народен живот.

II.
Не са ли умрели навеки за българската литература тия драгоценни свойства? Това би било не само тъжно, но и трагично.

Ала трябва да вярваме и да знаем, че онова, което е било и е присъщо на народния дух, никога няма да изчезне.

Като силен извор на вечно жива вода то понякога потъва в дълбочините и се таи там, за да излезе рано или късно на повърхността по-чисто, по-свежо, по-звънко и да оплодотвори не само творчеството, но и живота.

Аз съм уверен, че това време за България не е зад планините. Вече и сега има за него показателни знамения, и аз ще запозная читателите с преводи от такива образци на българската литература.

Вече и този едничък любовен и дълбок интерес към творчеството на родния народ е благоприятно и ярко свидетелство за това. С ревнива грижовност българите събират своя фолклор, своите народни песни, приказки, легенди и предания.

Прекрасните сборници под името „Народни умотворения”, богато и строго научно издание, излизат един след друг вече от 35 години, като изваждат на свят все по-нови и по-нови съкровища от поетическото творчество на българския народ.

С достойна за почуда свежест, хубост и правда блестят тия истински перли. В тях се открива и отразява дълбочината на народната душа и на народния живот, пълни с вътрешна сила и изразителност.

Жално е само, че така късно, главно подир освобождението, са започнали да събират систематично тия бисери. Много, което се отнася до по-далечни времена, е безвъзвратно пропаднало.

Но, все пак, освен поменатите сборници, издавани от Министерството на народното просвещение и от Академията на науките, има още много трудове по българския фолклор: сборниците или проучванията на братя Миладинови, на Кузмана Шапкарев, на Л. Каравелов, на проф. Шишманов, на Д. Матов, на Ст. Шишков, на Пенча Славейков, на Ат. Илиев и др.

Но колко много са изчезнали от тия чудни откровения на народната душа! Нали с измененията на условията в историческия, битовия и дори икономическия живот на народа се изменяват и неговата психика, и неговият вкус?

Нови люде - и нови песни. А кой не е кръстосвал България, чии рала не са орали нейната земя? Цели епохи от римско и елинско влияние. Всичко туй, разбира се, не е
могло да не се отрази върху народното творчество.

Но от древните песни не е останало ни следа, те са угаснали като искри, развеяни от ветровете ведно с тия гласове, които са ги пяли някога из планините на България.

Сега е мъчно да се срещнат и народни певци, и българските събирачи на народни песни тичат подир тях като ловци подир рядък и вече измиращ дивеч. Жално. Без песните народният живот губи най-чистия извор на своята топлина и светлина.

От зорите на творческия живот народу са присъщи и необходими както молитвата, така и песента и често не знаеш где свършва едната и где започва другата.

Песента прониква и озарява всички явления на народното битие. Война и мир, труд и почивка, радост и скърби, рождение и смърт.

Песня пестунья народа,
песня - его часовой -
песня - в неволе свобода,
в бури и битве покой.

Не само характерът на народната песен, но и всяка чертица е свързана с действителността, ала това още не значи, че по тоя начин поезията се принася жертва на реализма.

В това е силата и красотата на тия песни, че те като не се отдалечават от истината на живота, придават му тая поетическа озареност, която се чувствува в самия тон на песента, в нейната музика, в тази неизяснима искреност и ясност на чувствата, която се отделя невидимо и неуловимо като аромат от видимите листенца - думите.

Тука не може и да става реч за общите места, защото истината задължава точно придържане до всички особености, съпровождащи самото събитие:в това е чарът на тяхната оригиналност и художествен колорит.

III.
Разбира се, не всички песни са от такъв безискуствен произход. Като не говорим за песните, създадени от народната фантазия, има песни героически, епически, имащи исторически произход и при тия песни се чувствува туй, което се нарича школа.

Певците, които са нареждали тия песни, принадлежат към особен клас творци-поети.

Приживе те несъмнено са заемали почетно положение в страната при царете и при знатните, като не само са ги тешили, но са ги и вдъхновявали за подвизи със своите творения.

Но и те са били плът от плътта на своя народ и поради туй, ако понякога ви поражава в тях съвършенството на техниката, която, напр., в „Косово поле”, гдето звукоподражението на зловещия грак на черната врана усилва впечатлението до края на музиката, това, разбира се, не е преднамереност, а естествен път на дълбоко творческо преживяване, ползуващо се с най-целесъобразните средства за израз на своите идеи и чувства.

Същото е и в народната символика. Богатата природа на Балкана, нейната стихийна мощ, красота и разнообразие без да се гледа на ограничеността на пространството, е предизвикала в чувствителните поетически души фантастически образи, с които народното въображение е населило гори, планини и води - самодиви и самовили.

Там са и огнените змейове. Много от този свят е наследие на митическите времена, нещо е заето от съседните славяни, но това заето може да се установи само по хронологични данни, а често това са естествени съвпадения на образите у народи, които никога не са били във връзка един с друг.

Не бива да се забравя, че при първите прояви на творческия дух у разните народи се създават не само сходни, но и почти еднакви образи, олицетворяващи една или друга стихия, била тя огън, вятър, вълни или човешка страст.

Тази общност се отнася не само до образите, но и до мотивите. Самодивите или самовилите, тия обитателки на девствените гори и води - нима те не са едни и същи, и не само у славянските народи? Нимфите, феите, русалките са техни родни сестри.

Прекрасна тайнствена природа. Може ли тя да се оживи, да се олицетвори и да се осмисли по-добре, освен в съблазнителни женски образи, носещи в себе си, от една страна, великата тайна на щастието, от друга страна - гибел?

Слънцето е най-мощната и най-прекрасната стихия. За него се женят земните хубавици, защото страстта е слънчева сила, носеща оплодотворение и безсмъртен живот.

Огнените змейове са символ на незадоволената страст, диреща зад пределите на чувството неосъществими, но обещаващи блянове. Спомням си, в ранно детство бях поразен от смъртта на една девойка, моя роднина, която от здрава хубавица се обърна постепенно в тлен.

Напразно знахари и знахарки я лекуваха с всякакви билки - нищо не помагаше, пък и тя не се оплакваше от никаква болка. И започнаха наоколо да гсворят, че при нея дохождал змей - Огнен, и че го виждали, като влизал среднощ през комина. Но, което е най-страшно от всичко, тя сама не само не отричаше тия небивалици, а и сама им вярваше. Умря, като че ли се разтопи на огън.

Ала, без да се гледа на родството на тези фантастични създания в българската народна поезия с известните вече образи у другите народи, в българските змейове и самодиви има своеобразен колорит, който ни сочи, ако не на самобитност в произхода им, то на неговия народностен отпечатък.

В тях има повече богатство и живописност. Същото е и в българските апокрифи, лишени понякога от библейска дълбочина, сила и христянска чистота.

Например, Богородицата на българския апокриф не се спира да прокълне елхата, бора и птиците, които не са я зачели с потребното внимание, и самият рай се рисува с толкова реални черти, че отмята далеч настрани християнската представа за рая.

IV.
Героичните български песни се отнасят най-вече до епохата на турското робство, като се почне от 14 век и се свършва с хайдушките мотиви, в които, може би, няма много исторически черти, но пък намира напълно ярък израз националният характер.

В това отношение особено много е богата Македония, която проявява необикновена твърдост, сила и мъжество в борбата за своята независимост.

От Македония е родом (гр. Прилеп) и главният герой на българския епос - Крали Марко.

Крали Марко, впрочем, не е легендарен герой само на българите, но и на сърбите, и на хърватите. Най-доброто предание за него „Крали Марко си изгубва силата” напомня руската билина за „Микула Селянинович”, за което писа подробно Н. П. Кондаков.

Все пак трябва да се отбележат тези черти от донейде източен характер, които тук отличават българското творение от руското.

Като слушах българските народни песни тук, в тяхната родина, аз се пленявах от магическата им музика, в която също така намират израз източната тоналност и колорит.

Главното значение се придава на мотива. Думите на песента са само помощ за мотива, тъй да се каже проекция на музикалния рисунък върху плоскост. То се знае, че без думите песента би изгубила от своята смисъл, но характерно е, че, ако вие помолите народния певец да ви каже думите, той за да си ги припомни, трябва де запее песента. Песента никога не се казва като стихотворение, а само се пее.

В България се прави изучване, систематизация и тълкуване на народната песен от културна гледна точка, и самата им музика се предава в обработка от учените музиканти на новото време.

Трудна работа е тая музикална аранжировка на народната песен, още по-труден е техният превод на руски език.

Само близостта на руския език до българския и единството на стихосложението позволяват да се дадат преводи, близки по дух и по форма на оригинала, макар френският поет Дозон да е вложил в преводите си на български песни много любов, внимание и дарба, същото може да се каже и за немските преводи.

Всекиму е известна изумителната мистификация на Мериме, „Песни на западните славяни”, пресътворена от гениалния Пушкин, но това вече може да бъде предмет на статия от друг род.

——————————

сп. „Българска мисъл”, бр. 2, 1936 г.