Пенчо Пенев

Карнавал, стихотворения от Камен Бранник. Издава Т. Ф. Чипев. София. 1943.

Камен Бранник е автор на редица стихосбирки и на два сборника разкази. Неговият писателски образ е напълно оформен.

С новата си стихосбирка „Карнавал” тъй заема своето място като следовник на поетите символисти.

Възпитан в духа на френската култура, неговият стих има всички отблясъци на едно изкуство, което творяха френските символисти: съвършена поетична форма и устрем към най-нежните човешки преживявания, към изтънченост на емоционалните човешки възможности, блясък и пищност на поетичното мислене,

Камен Бранник е запленен от силата на красотата в света, и търси в миражите копнежните видения на една нежна душа, която се стреми винаги към нирвана.

И затова пътят на поета е самотен, чужд на всекидневието, дори скръбен дял е неговият живот. Защото блян и действителност, мечта и истина са двете вечни противоречия в човешката душа и човешкия живот.

Блянът е подтик за действие, за осъществяване на желанието, на копнежното. Той е винаги примамлив, винаги обещава с блясъка на своята непостижимост, с ореола на своята тайна. Но, уви! Настъпва разочарованието, защото:

,Ала мина и премина
като вихър прелетял,
щастието на двамина -
и сега сами са те…”

Настъпва самотата в живота на човека, защото, който силно желае и търси щастие, винаги остава незадоволен. Той вечно търси, вечно скита, за да утоли жаждата си за непостигнатото щастие, за вечно блаженство.

И когато се намери пред прага на извървявания път, пред прага на нищото, тогава той недоволен гордо издига поглед и не вярва, че се намира пред пропастта, тогава :

„Аз идвам до последната алея,
печален с печалта на мъдростта,
й виждам - Сатана до мен се смее
и сочи ми, доволен, пропастта…

И тогава вижда пътя, „неминатият път на младостта”, животът на младежките години и в спомените заживява гордото сърце,

„Но спирам аз - отровен, обезсилен,
с отровата на горда самота…”

Защото разбира най-после поетът своята заблуда, миражът на своето щастие той вижда:

„И видях внезапно аз чудото:
под тънкия бял балохон
аз видях случайно заблудата -
жената била от картон!”

Затова самотата гнети поета, той се чувствува сам, изоставен, чужд на света и хората, неразбран, тъй както всички поети-символисти.

Но все пак той се примирява, приема света такъв, какъвто е, без да може да го преустрои, без да може да го победи.

Той го приема, но вече уморен, безмълвен, нероптаещ, защото няма сили да победи и затова заспива наново, за да сънува пак своя сън, оня блясък и красота, които вечно са били неговия устрем и копнеж в живота.

Песните на Камен Бранник са прости и искрени, те ни откриват едно сърце, зажадняло за красота и човешка доброта.

Те галят и ни отпращат в дълбините на едно чувствително сърце, което раздава себе си, като саможертва, бликащо от доброта и нежност.

Едно човешко сърце бие и живее с милувките на пролетно слънце, ето песните на Камен Бранник, - ето поетичния лик на един нов поет в нашата поезия.

——————————

сп. „Българска мисъл”, бр. 5-6, 1943 г.